Той разпери ръце.

— Невъоръжен съм!

— Върви! — викнах аз, като се метнах към предната врата и изстрелях още един заряд, докато се претъркулвах през няколко пушещи тела. Сграбчих някакво оръжие от все още трепереща ръка и го метнах във висока дъга към зеления манципат. Надявах се, че Лум ще го хване и ще знае какво да прави с него.

— Бета, помогни на Лум! — извиках отново и се метнах напред.

Притиснах се до стената непосредствено до разбитата врата и вече можех да стрелям по коридора в едната посока. Пометох цяла колона гадове, които чакаха на опашка реда си. Пушката ми ги покоси като глинени кукли, полети с маркуч. Естествено другата половина атакуващи вече знаеше точно къде се намирам.

Едно силно „дум“ ми подсказа, че някой е закрепил нещо от другата страна на стената; на която се облягах. Побързах да се махна и две, секунди по-късно взривът напълни цялата стая с отпадъци и отвори нов проход с ширина четири метра.

В същия миг се пръсна прозорецът. Навсякъде полетяха стъкла. Чух стрелба откъм него. Надявах се, че Лум ще се представи добре.

Новата ми позиция ми позволи да изненадам половината от новата вълна, изливаща се от коридора. Добро съотношение, ако ги беше грижа за загубите. Явно не им пукаше обаче, като се имаше предвид, че атакуваха, без да обръщат внимание на броя на жертвите. Минипистолетът на палоида се изпразни и без да има време да намери друг, той се хвърли напред и впи зъби в гърлото на един от враговете, който изненадан залитна назад и се стовари върху неколцина от своите. Самоубийствената атака ги задържа няколко безценни секунди, през които свалих останалите отзад. Но изходът се знаеше предварително — горкият малък палоид бе разкъсан на парчета.

Побеснях, но далеч по-малко в сравнение с Пал.

— Мамка му, исках ги тези спомени! — изкрещя той, хвърли разпръсквача и измъкна някакво друго пукало. При вида му изтръпнах. Изпарител.

Дори калените в битки членове на бандата се ужасиха и побързаха да потърсят прикритие. Единият закъсня: буца нестабилен кристал влезе в цевта й изпрати кохерентен заряд настроени микровълни, които минаха право през него — и през стената отзад.

Втора двойка дойде като подкрепление, зяпна към Пал, обърна се да побегне… само за да се изпари в небитието заедно с втората секция от стената.

— Зад теб! — изкрещях аз и станах да стрелям към прозореца, където злочестият зелен на Лум бе стъпкан от нова вълна нападатели. Нито следа от Бета. Нищо, ново.

Пал завъртя стола си и прати още един заряд дезинтегриращи микровълни към новодошлите, изпарявайки един от тях и половината от друг — заедно с рамката на прозореца и част от пожарния изход.

За мое облекчение, никой не отвърна на огъня му, въпреки че беше на открито.

„Разбират, че е истински, и не искат да се намесят ченгетата. Най-много да му вземат оръжието и да го хванат. Може и да се опитат насилствено да му дадат енфие на забравата и да изтрият последните час-два от паметта му.“

Естествено това означаваше, че всички стрелци се обърнаха срещу мен. Куршумите се сипеха около мен, приближаваха се все повече и повече, докато Пал приключи с вкарването на поредния кристал в цевта и вдигна изпарителя. Бесните се разпръснаха, което ми даде възможност да си поема дъх.

Пал ме погледна в очите и в погледа му се четеше, че ме освобождава от задължението да пазя истинските хора. Тези бандити играеха по правилата.

— В безопасност съм — изръмжа той, измъкна филма от четеца и ми го метна. — Бягай!

Бързо кимнах на приятеля, си, претърколих се на една страна, изправих се, втурнах се през стаята и се метнах зад кухненския тезгях точно в мига, когато сачмите разкъсаха талашитените плоскости и рикошираха от тенджери и тигани. Слава на небесата, че помещението се оказа обзаведено.

— Хайде, копелета! — крещеше Пал, докато зареждаше полулегалното си оръжие. — Жалки смотаняци. Убийте ме!

В гласа му имаше ридание — болка, която дори и най-добрият му приятел рядко бе чувал. Да, част от мен му съчувстваше и се надяваше Пал най-сетне да получи точно този вид смърт, който искаше. С взрив, а не със скимтене.

Приближаваха. Сигурно Голямото пукало оставаше без изстрели — бяха с размерите на юмрук. На мен самия ми оставаха само няколко заряда. Чух нападателите да приближават от три страни. Положението хич не изглеждаше розово.

Точно тогава стената зад мен внезапно се превърна в облак от горещ, разширяващ се облак газове.

— Зелчо, бягай! — изкрещя Пал.

Вече бях от другата страна, метнах се покрай изненаданите обитатели на съседния апартамент — подобие на семейство, които се взираха към мен през очилата си, докато се криеха под масата. В ъгъла от евтин телевизор гърмеше музиката от „Шоуто на Касиус и. Хенри“.

За щастие, бяха дубъли, играещи си на живот, от една по-авантюристична епоха. Така че минах покрай тях, без да изпитвам угризения на съвестта. Всякакви глоби заради това прекъсване щяха да бъдат простени. Обезщетение само за повредите. Никакви наказателни точки.

А всъщност към кого щяха да предявят иска?

Има нещо чаровно и старомодно в електронния свят на „изкуствения интелект“ и компютърно генерираните образи.

Наистина, моето поколение има склонност да гледа отвисоко на античните хакери и киберстарчета, мнозина от които все още се държат здраво за напразната си мечта в дигиталната трансцендентност — паметната мечта за свръхинтелигентни машини, свалени индивидуалности и виртуални светове, по-истински от реалността. Това вече се е превърнало във виц.

Още по-лошо — превърнало се е в поредното хоби.

И все пак си признавам, че на мен ми харесва. Обичам да обикалям старите уебстраници и да търся скрити инфо-съкровища. Да се пързалям от една камера на друга. Да създавам малки микроаватари, които да ровят в бази данни, толкова дебели и разхвърляни от трупаните повече от век пластове гигабайти, че трябва да оборудваш софтуерните си емисари с кирки и миньорски каски. Почти винаги се налага да определиш абсолютно точно какво ти трябва, за да могат да намерят нещо ценно.

Все пак дълбаенето и упоритостта могат да те възнаградят със скъпоценни камъни. Като например фактът, че Йосил Махарал е служил като високоплатен консултант на Додекаедъра.

Нищо чудно — той се ползваше с реномето на един от най-големите експерти по солистика, известен с оригиналния си начин на мислене. Естествено, висшите военни — а може би дори президентът в Стъкления дом — би трябвало да се консултират с Махарал, за да разберат какъв ще бъде следващият етап. Да преценят какви нови технологии биха могли да се намират в ръцете на потенциалните врагове. Той също така е бил и главен инспектор и съветник, когато са планирали създаването на гигантската резервна армия от бойни големи под „Джеси Хелмс“.

Научих това от инфопортала, към който ни водеше дубълът на Чен преди Риту да изчезне и да ми се наложи да видя сметката на малката маймуна, събираща входна такса. Нещата изглеждаха не толкова приятни, без компания, но затова пък самотата ми позволи да се съсредоточа.

Явно бяха дали на Махарал пълен картбланш, разбрах, докато мърдах пръсти и ръце под ултрасигурния правителствен чадор. Няколко инфомехура се уголемяваха и намаляваха, реагирайки на погледа ми. Единият показваше карта на района с базата и нейните сгради за тренировки, почивка и впечатване, ведно с издигащите се наблизо четиризвездни хотели, обслужващи жадните за зрелища запалянковци. На известно разстояние на югозапад, зад голямото укрепление, се простираше самото бойно поле, на което националните отбори се биеха за слава и за уреждането на спорове, без да е необходимо да се пролива кръв. В район, издълбан от кратери като Луната, едно парче от пустинята бе жертвано в името на спорта и за да спести войната на останалата част от планетата.