— Какво…

— Здравата си нагазил в лайната, приятел. Но знаем къде си. В момента вървя към теб заедно с един от зелените ти. Ще те измъкнем от тая каша.

— Каква каша? — не разбирам аз. — И ще ми кажеш ли изобщо какво става?

— Ще ти обясня съвсем кратко. Просто не прави нищо!

Техникът вдига поглед от станцията си.

— Казахте ли нещо? Почти съм готов.

— След малко ще ми направят диагностично сканиране — казвам на буболечката в ухото ми. — Един от техниците в производствения…

— Недей! — изревава гласът на Пал, — Каквото и да са напъхали в теб, то може да е настроено да се включи, когато минаваш през скенер.

— Но аз вече минах през един на влизане…

— Тогава вторият скенер може да служи като сигнал за задействане.

Изведнъж разбирам. Ако Джинийн и Ирена са поставили нещо в мен, щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането му — с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер някъде дълбоко вътре… да кажем, когато влизам в изследователския отдел, което за малко не направих само преди няколко минути.

— Спри! — крещя аз, а техникът натиска копчето.

… събитията… се развиват много бързо…

… използвай прилив на енергия… измени субективното време… замени продължителност на живот за бързо мислене.

Мятам се настрани от лъча, но зная, че е прекалено късно. Сигналът на скенера ме засяга. Безжизнената маса в мен реагира. Приготвям се за експлозията.

— Прав сте! — казва техникът. — Наистина има нещо вътре, но… хей, къде хукнахте?

Тичам. Прилив на енергия за чисто действие.

Не е обикновена бомба, в противен случай досега да съм се превърнал в милиони горящи късчета. Но нещо кипи вътре в мен и това изобщо не ми харесва.

Буболечката на Пал се гърчи в ухото ми.

— Към товарителните рампи! — крещи тя. — Ще те чакаме там.

Зад огромните машини, които опаковат празните заготовки в техните пашкули, виждам фарове на камиони, движещи се в падащата нощ. Представям си хълма-мравуняк на УП и си позволявам искрица надежда… Ако успея да изляза навреме навън, това ще осуети ли плана на маестрата? Експлозиите на открито причиняват по-малки щети.

Но това не е бомба. Усещам изгаряща жега. Скенерът е активирал верига сложни химични реакции. Програмиран синтез, може би произвеждащ специално подготвен нанопаразит или прион-разрушител. Излизането навън може да пощади УП, само за да изложи целия град на смъртна опасност!

Пал изкрещява в ухото ми да завия наляво. Завивам.

Усещам камерите по стените и записващите им очи. Нямам време да спра и да изкрещя, че съм невинен — „Не знаех!“. Сега единствено действието може да говори за Албърт Морис. За да не позволя той да попадне в затвора, аз напрягам всичките си сили.

Пред мен са товарителните рампи. Опаковани заготовки се плъзват в пневматичните тръби и с всмукващ звук потеглят към милионите клиенти. Огромни подемни вилки с пуфтене товарят по-големите модели в камиони.

— Насам!

Викът отеква едновременно в ухото ми и през рампата. Виждам своя боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество на рамото си. И двамата дубъли са с рани от неотдавнашна схватка. Някои още димят.

— Радваме се да те видим! — изкрещява четирикракият мини-Пал. — Трябваше да си пробием път с бой през едни гадни… Хей!

Нямаме време за спиране и сверяване на данните. Докато тичаме, двамата с другото ми аз се споглеждаме за част от секундата и разпознавам сутрешния зелен. Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо.

Кипенето във вътрешностите ми доближава някаква своя връхна точка и докарва грубите ми голем-органи до химична лудост. Някакъв ад ще се отприщи всеки миг. Ще ми трябва нещо масивно, за да го задържа.

Дали да не скоча в пакетиращата машина? Не. Въздушният гел няма да свърши работа.

Избирам намиращия се недалеч самотоварач, който с ръмжене изгаря допълнителна доза гориво, докато стоварва поредния пакет в камиона. Диплодоковата му глава се обръща към мен. Донякъде напомня на човека, който го е впечатал.

— Искаш ли нещо? — разнася се гласът му, докато се втурвам между краката му. — Хей, приятел, какво…

Под опашката му ауспухът изпуска високооктанови пари, треперещ влажен ензимен метеоризъм от натовареното с тежка работа глинено тяло. Игнорирам всичките си инстинкти и пъхам и двете си ръце между устните от псевдоплът, разтварям отделителния сфинктер, за да…

… за да се покатеря вътре в него.

Самотоварачът надава крясък. Съчувствам му, но се държа здраво, докато той скача и се мята, опитвайки се да ме разкара от най-гадното място, на което съм попадал.

„Тоест, най-гадното място, за което зная. Някои от другите ми дубъли може да са виждали и по-лоши неща. Онези, които така и не се прибираха вкъщи… макар че се съмнявам.“

Провирам се още по-навътре и се моля вграденото ми записващо устройство да оцелее. Може би този последен акт на саможертва ще снеме обвиненията от Албърт. „Добре че няма да прехвърли нито спомен от всичко това.“

Нещастният самотоварач се гърчи. Вълни задушлив газ се опитват да ме изхвърлят навън. Но не се предавам и с всички сили сграбчвам всичко, което може да ме задържи. Един гърч кулминира в разкъсваща агония и дясното ми стъпало изчезва! Откъснато от обезумелия голем.

Не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си срещу вонята и изцеждам и последните си капки от аварийната elan, за да се покатеря в стесняващата се клоака и да стигна до самия й център.

А същевременно самият аз бивам изяждан отвътре. Използван съм като суровина за някаква ужасна реакция и избухливото съдържание на корема ми всеки момент ще изригне.

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задържи каквото там има в мен?

„Господи, какъв ден са…“

Предградията.

Господи, каква пустош.

На половин час от дома на Риту Махарал по източната магистрала на път към пустинята ни засече залавящ лъч, който подчини двигателя на волвото и ни накара да пъплим с „максимално ефективна“ скорост през най-натоварените зони на града. Непрекъснато ни задминаваха велосипедисти — компютрите дават по-висок приоритет на мускулите на истинските хора за сметка на някакви си дубъли в автомобил.

Около нас и под нас се простираха предградията, всяко от тях крещящо ярко с разнообразните си архитектурни стилове — от безвкусни натруфени замъци до кича на двадесети век. Състезанията между отделните махали помагат на хората от двете поколения на висока безработица да се разсеят, така че местните и техните дубъли се мъчат като луди да създадат най-разточителните и показни сгради, като често наблягат на някаква етническа тема — гордост от принадлежността към някаква имигрантска общност, отдавна потънала и разтворила се във всеобщата културна чорба.

Глобализацията не сложи край на културното разнообразие, но превърна етническата принадлежност в поредното хоби. В друг начин хората да откриват в себе си нещо значимо и ценно във време, а работа могат да си намерят само наистина талантливите. Всеки знае, че това е фалшиво, също като сигурната минимална заплата. Но пък за сметка на това побеждава алтернативите — отегчението, бедността и истинските войни.

Почувствах облекчение, когато най-сетне минахме през последния зелен пояс около града и се гмурнахме в естествения сух въздух на извънградския район. Сивият дубъл на Риту не говореше много. Сигурно е била в скапано настроение, когато е впечатвала. Не беше учудващо — та тялото на баща й още дори не бе успяло да изстине. А и идеята за това пътуване не беше нейна.