Но няма какво да фантазирам за неща, които никога няма да направя. Нито пък за евтиното потомство, което никога не ще имам.

— А след автобусната спирка? — пита вайс Колинс.

— Взимам динобус 330 към Крайречната улица и централата на УП. Тръгвам направо към служебния вход, размахвам идентификационната си карта и се надявам ИИ на охраната им да е толкова задръстен, колкото твърдите. Повтарям отново — ако стане нещо нередно, ако ми зададат и един необичаен въпрос, просто ще се обърна и ще си тръгна.

— Разбираме — кимва червеният дубъл. — Но сме убедени, че ще ви пуснат.

Ирена и компания по някакъв начин са научили, че Риту Махарал е наела един от сивите на Албърт. Онзи, който изчезна преди няколко часа. Въпреки това охраната на УП може и да ме пусне, приемайки, че работя за един от най-големите собственици на акции на компанията. Номерът може да мине на външния портал, където непрекъснато има стотици дубъли и истински хора. По дяволите, та цели ята туристи се тълпят там и чакат на опашка да видят фабриката, където са изработени техните тела-еднодневки.

Но Уоммейкър и приятелите й искат от мен да се промъкна през още няколко кордона, всеки по-охраняван от предишния. Смятат, че просто ще стоят и ще гледат как отивам все по-навътре и по-навътре и си пъхам носа в най-грижливо пазените тайни, без нито веднъж да направя някоя измама или да изрека очевидна лъжа!

(Дали вайс Колинс се е погрижил предварително за някакъв пробив в охраната? Да е подкупил някой отвътре, който да улесни нещата? Има вид на човек, който знае как се правят подобни неща, с всичките му лукави и същевременно високомерни маниери. Добре че съм записал всичките ни разговори на диктофона, на който мълчаливо диктувам в момента.)

Освен това те платиха предварително. Анонимно прехвърляне в една от сметките на Албърт. Всичко, което се иска от мен, е да се опитам. Да положа едно скромно усилие. Седемдесет и пет процента от сумата само ако успея да вляза вътре.

Въпреки това ми се иска да ме бяха оставили просто да стигна с мотопеда си до УП, вместо да минавам през тези глупости. Аматьори. Останалата част от „живота“ ми е посветена на тях. Трябва да използвам целия си професионализъм, за да накарам тази скалъпена и недомислена шпионска афера да заработи.

„А ако подозренията им са верни и им помогна да го докажат?“

Ако „Универсални пещи“ преднамерено възпрепятстват подобрения в голем-технологията, това ще бъде новина номер едно. А репутацията на Албърт ще скочи до небето.

А аз ще съм му осигурил нов враг. Една от най-големите корпорации на Земята.

Риту Махарал не изглеждаше склонна да ме придружи на взетото в последния момент решение за пътуването в пустинята. Но как би могла да ми откаже? Нито една от причините, които би могла да изтъкне майка й — от благоприличие до претрупан график — няма особен смисъл в наше време.

— Но това е голямо разстояние по несигурен път — каза тя, като очевидно се мъчеше да се измъкне. — Можем да се забавим. Ако останем повече от един ден, как ще се върнем?

Разполагах с готов отговор.

— Ако се окаже, че скоро ще ни изтече срокът, ще спрем на някое дубъл-тържище и ще замразим главите си.

— Пращал ли си някога главата си от дубъл-тържище? — Овалното й лице се намръщи на екрана. — Понякога могат да минат дни, преди да пристигнат, и никога не са толкова добре замразени, колкото твърдят рекламите.

— Няма да ни се налага да изпращаме. Ще копирам още един сив и ще го пъхна в колата, готов за затопляне, ако остане малко време. Така ще мога да продължа да разузнавам и пак да върна главите в хладилна чанта.

Е, това беше версията, която казах на Риту. Всъщност плановете ми бяха други. Планове, за които нямаше нужда да знае.

НВР. Не й влиза в работата.

— Сигурен ли си, че е толкова важно? — попита тя и малко раздразнено отметна един блестящ черен кичур. Зачудих се. Нима един от най-големите собственици на акции на УП се пазари за цената на един голем?

— Ти ми отговори, Риту. Казваш, че искаш да се разяснят причините за смъртта на баща ти, но така и не си направи труда да споменеш, че семейството ти притежава хижа недалеч от границата, на някакви си стотина клика от мястото на катастрофата.

Тя трепна.

— Трябваше да ти го кажа. Но, честно казано, си мислех, че татко се е отървал от нея още преди години, преди да навърша шестнадесет. Мислиш ли, че има нещо общо с… инцидента?

— Опитът ме е научил, че в началото на разследването не бива да се пренебрегва нищо. Така че бъди тъй добра да събереш всяка възможна информация за онзи имот. И преди да впечаташ, отдели малко време да помислиш за разходките си като дете дотам, за да може сивият ти да няма трудности със спомените.

Често правя това — моля клиента си да мисли усилено за нещо преди да прати голема си за разпит. Не зная защо, но повечето хора не успяват да впечатат напълно Постоянната си вълна. Ефектът от немарливото копиране е нещо като амнезия, подобна на швейцарско сирене, когато дубълът ти започва да се мъчи да намери някои по-стари спомени. При мен подобно нещо никога не се случва. Моите сиви дори са в състояние да се сетят за разни неща, които аз самият съм забравил. Чудя се защо е така.

След като се поколеба още малко, Риту най-сетне се съгласи с рязко кимване.

— Добре. Щом смяташ, че е важно.

— Надявам се, че това може да даде тласък на случая.

Тя елегантно забарабани с дългите си пръсти по бюрото.

— В момента се намирам в „Универсални пещи“. Занимавам се с разни бумаги, за да си отвличам вниманието… макар че Енеас недвусмислено ми каза, че мога да отсъствам колкото си искам.

Това в момента изобщо не ме засягаше, не и във връзка с работата ми. Но внезапно си дадох сметка, че съм проявил безчувственост. В края на краищата ставаше дума за неотдавнашната смърт на баща й.

— Да зная, че ти е трудно. Кажи ми, успя ли да намериш… — затърсих по-подходяща дума, но не открих. — Успя ли да намериш призрака на баща ти?

— Не. — Риту гледаше покрай екрана. Изглеждаше засегната и малко объркана. Пълните й устни потрепериха. — Не открихме никаква следа от дубъла. Енеас е много разстроен от това. Смята, че твоят липсващ сив има нещо общо с изчезването му.

„По-вероятно обратното“ — помислих си аз, като си спомних рисковете, които бе поел Йосил Махарал като жив в опитите си да изчезне от любопитните погледи. Теория номер едно засега? Моят сив сигурно е забелязал как призракът на Махарал се измъква. Тръгнал е след него и без да се усети, е попаднал в капан.

Понякога го правя. Подценявам жертвата. Никой не е съвършен… и можеш да станеш мързелив, когато подобни грешки не водят до окончателна смърт. Това те кара да се възхищаваш на детективите от миналото, които са се изправяли срещу безпощадното зло, въпреки че са имали един-единствен живот. А сега това се отнася само за дубълите.

Така че сив номер едно може би в момента се разтваряше и се превръщаше в рядка каша някъде по ливадите в имението на Енеас Каолин. А призракът на Махарал сигурно… какво? Прекарва последния си час някъде в уединение? Или с копие на Уоммейкър? Кой знае.

Или пък най-вероятно изпълнява някое последно поръчение на загадъчния си създател. Нещо потайно, сложно и по всяка вероятност престъпно. Не можех да се отърва от това неприятно усещане.

— Бих искал да пратя втори сив в имението и да помогна в търсенето — предложих аз.

— Точно в момента тази идея не е от най-добрите — отговори Риту със съмнение. — Енеас иска неговите хора да поемат този случай. Но ние можем да продължим да разследваме други въпроси. Всъщност в крайна сметка това пътуване в пустинята може да се окаже и полезно. Кога тръгваме?