Насред дърдоренето си професорът от време на време спира и ми се усмихва.

— Помисли си само за въодушевлението, Албърт! Отначало тези следи нямали никакви очевидни връзки помежду си. Но не след дълго надарените с по-дръзко въображение започнали да схващат с какво са се захванали! Парчета от огромен пъзел. След това вход към свят, толкова огромен, колкото великата вселена на физиката… и също толкова пълен с възможности.

Безпомощно гледам как завърта някакъв голям кръгъл диск още веднъж. Машината над мен изревава и праща още един лъч в малката ми червено-оранжева глава. Успявам да сподавя стона си и да не му дам повод за още едно удоволствие. За да се разсея, продължавам този коментар… въпреки че нямам записващо устройство и думите са безполезни, потъващи в ентропията в мига, в който ги измислям.

Това няма нищо общо с въпроса. Продължавам да си заповядвам да намеря стил на поведение и да се придържам към него! Благороден съвет, даден на безпомощен затворник много отдавна от човек, преживял много по-жестоки мъчения от онези, за който Махарал изобщо може да си помисли. Съвет, който ми помага в момента, докато…

Друг лъч пробожда главата ми! Гърбът ми се извива в спазми. Гърча се и се разкъсвам от необходимостта да се върна.

Но къде да се върна? И защо ми причинява това?

Внезапно забелязвам нещо през стъклената стена, която разделя лабораторията на Йосил. От другата страна виждам сивАлбърт. Дубълът, който бе заловен в имението на Каолин във вторник. Онзи, който е бил доведен тук, възстановен и използван като образец, за да бъда направен аз.

Всеки път, когато тялото ми се извива, същото прави и неговото!

Дали Махарал ни причинява едно и също нещо едновременно? При сивия не виждам голяма машина като тази, прицелена в мен.

Това означава, че се случва нещо друго. Онзи дубъл по някакъв начин усеща същото, което усещам и аз! Той… агрх!

Това беше лошо. Стискам зъби толкова силно, че щях да ги счупя, ако бях истински.

Трябва да говоря. Веднага след следващия удар.

— Дис… дис… дис…

— Какво, Албърт? Опитваш се да кажеш нещо ли?

Дубълът на Йосил се навежда над мен и ме гледа с фалшиво съчувствие.

— Хайде, Албърт. Можеш да го направиш!

— Дис… тан… Дистанционно! Т-ти с-с-се опит-т-ваш да…

— Да направя дистанционно впечатване? — Похитителят ми се засмива. — Винаги казваш едно и също. Не, стари приятелю. Няма нищо по-досадно от тази стара мечта. Онова, което се опитвам да постигна, е много по-амбициозно. Фазово синхронизиране на псевдоквантумни душевни състояния на две свързани, но пространствено разделени постоянни вълни. Използване на дълбоката обвързаност на твоя Споделен наблюдателен унификационен локус. Това говори ли ти нещо?

Треперя.

— С-с-споде-делен наб-б-лю…

— Говорихме вече за това. Фактът, че всеки човек създава вселената, като действа в ролята на наблюдател, за огъването на вероятностите и… о, няма значение. Да кажем просто, че всички копия на Постоянната вълна остават свързани с оригиналната версия. Дори и твоята, Албърт, макар че оставяш на големите си забележителна свобода на действие. Искам да използвам тази връзка! По ирония това изисква прекъсването на първоначалната връзка, а единственият начин, по който тя може да бъде прекъсната… е с елиминирането на образеца-прототип.

— Уб-бил с-си…

— Истинския Албърт Морис с помощта на открадната ракета? Разбира се. Вече не го ли изяснихме?

— Себе си. Убил си себе си!

Този път сивият голем пред мен трепва.

— Ами… да, това също. И хич не беше лесно, повярвай ми. Но имах причини.

— П-причини ли?

— Трябваше да действам бързо. Преди да разбера напълно какво смятам да направя. Дори и така, за малко щях да се размина със себе си, докато карах по онази пустинна магистрала.

Става ми все по-трудно да говоря… да изплювам дори отделните думи… особено когато всеки път ме посреща поредният сарказъм. Безмилостните удари на машината, дърпаща рязко струните на Постоянната ми вълна… ме кара да крещя от желание да избягам… или да се върна за прехвърляне… в мозъка, който вече не съществува.

Добре, мисли! Да предположим, че истинския ми аз го няма. Ами сивият в другото отделение? Мога ли да прехвърля тази душа в него! Без апарат за прехвърляне е все едно да се опиташ да се прехвърлиш на Луната.

Освен ако…

… освен ако Махарал не очаква да се случи нещо друго. Нещо… о-ох!… необичайно.

Възможно… възможно ли е от мен да се очаква да пратя нещо… някаква част от мен… през помещението и през онова стъкло до сивия, без дебелите криокабели или останалите обичайни средства, които се свързват при прехвърлянето?

Усещам как следващият удар набира сила.

Мамка му, ще боли…

По дяволите. Какво беше това?

Дали не съм си въобразил, че някаква вълна мина през мен като горещ вятър?

Като едното нищо. Прикован към масата, неспособен да помръдна, осъден на възможно най-лошата присъда.

Да мисля.

От момента, в който Махарал ме принуди да впечатам онова малко червено-оранжево копие и ме остави да се сварявам тук, се мъча да измисля хитроумен план за измъкване. Такъв, за какъвто предишните заловени Албъртовци не са се сетили. Или ако не успея, да пратя по някакъв начин съобщение до истинския си аз. Предупреждение за технохорър шоуто на Йосил.

Да, зная. Невъзможно е. Но кроенето на планове, независимо колко безнадеждни са те, помага да мине времето.

Едва сега започвам да усещам приливи на странна тревога. Проблясващи образи, прекалено кратки, за да ги разпозная, като фрагменти от сън. Когато ги следвам, използвайки свободни асоциации, всичко, което ми идва наум, са огромни редици мълчаливи фигури… като статуите на Великденския остров. Или фигури от гигантски шах.

На всеки няколко минути изпитвам изблици на дива, клаустрофобична потребност. Да се махна от този затвор. Да си ида вкъщи. Да избягам от това задушаващо се тяло, което нося, и да се върна в онова, което е важното. От направеното от почти безсмъртна плът.

А нещо като гаден слух ми нашепва: „Вече няма «аз» и няма място, където да отида.“

Старият град? Чирепи!

Двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите и забързахме по Четвърта улица покрай динобусите, които ревяха и сумтяха, извозвайки евтини работници. Товаробикове и бронтовози ръмжаха един срещу друг, пробивайки си път да доставят стоките си, а момчета за всичко спринтираха на дългите си крака, прескачайки наведените глави на ниските епсилони, крачещи към изкопите без нито една мисъл или грижа в главата си. Досадни малки дубъл-дяволи се щураха нагоре-надолу, измитаха всички боклуци и поддържаха улиците безупречно чисти. А сред всички тези еднодневки царствено крачеха сиви, бели и абаносови, носещи най-ценния товар — спомените, които истинските човешки същества ще поискат да прехвърлят в края на деня.

Старият град е част от съвременния живот, но защо тогава ми се стори толкова непознат този път? Защото съм научил, че съм франки на зрялата възраст почти два дена?

Шмугнах се покрай Телър Билдинг, където набегът от вторник въвлече горкия Албърт в беди, по-големи от възможностите му, забързах надолу по „прекия път“, препоръчан ми от малкото подобно на невестулка приятелче, което се бе разположило на рамото ми. Скоро излязохме от търговския район с оживените му офиси и фабрики и се потопихме в задните улички на юг — свят на разпадащи се сгради, безразсъдни приумици и краткотрайни перспективи.

Дубълите, които ще намерите в този район, са пратени с поръчения, който имат много малко общо с бизнеса или индустрията.