Само един въпрос трябва да се реши преди да започне приключението.

Кой от нас ще бъде носителят… и кой ще е пилотът?

О, има още един въпрос.

Възможно ли е подобно дръзко начинание да успее, ако започва с ужасно престъпление?

ДубЙосил дърпа махалото настрани, готвейки се да се качи на него и да изстреля последното си дубъл-тяло в брациера, право между огледалата. Няма вече нервно дърдорене за философия и метафизика — усещам басовия тон на страх в Постоянната му вълна, толкова мощен, че лишава нещастния сив от способността да говори. Страх, какъвто сигурно е изпитал истЙосил в понеделник, когато е видял, че нещата излизат извън контрол и няма начин да избегне плащането на най-високата цена за надменността си.

Страх, засилван от събитията наоколо, след като последният механичен защитник пада пред армията в тунела…

… и инструментите най-накрая показват на дубЙосил, че нещо в скъпоценния му план се е провалило. Показателите на брациера не са такива, каквито би трябвало да бъдат на този етап. Той най-накрая може да заподозре, че съм все още тук и че вместо да съм изтрит, съм яхнал цунами! Ставащо все по-могъщо с всяка секунда.

Махалото е насочено да премине точно през центъра на брациера. Внезапно осъзнавам, че ще боли. Всъщност ще бъде много по-лошо от всичко, което съм понесъл в органична или глинена форма.

Сега разбирам как би трябвало да работи… как вътрешният огън на дубЙосил може да запали подсилените енергии на брациера, пращайки собствения си впечатък при всяко преминаване, подобно на прокарването на цилиндричен печат през мека глина. Независимо от всичко, което се е провалило — независимо от присъствието ми, — планът му може да проработи. Той може да успее да поеме нещата в свои ръце, да ме изличи!

Или пък да се унищожим един друг, оставяйки след себе си дим, самоподхранващ се лъч от духовна същност, която да избухне неуправляемо навън, като унищожителна буря. Като психлон…

Мислех, че вече нищо не може да ме уплаши. Грешал съм.

Единственото, което искам в момента, е да се махна. Да се върна към празната красота на душевния пейзаж. Отново да съзерцавам девствените територии, по-огромни от всеки непроучен континент, по-обещаващ от Галактика, макар и засега да е едва колонизиран само от няколко милиарда миниатюрни водорасли покрай брега. Водорасли, които едва подозират собственото си потенциално бъдеще.

Особено един стрък неподозиращи водорасли — само няколко милиона, — които са белязани с участта да бъдат жертвата. Подобно на прислужници, придружаващи вавилонски монарх в гробницата му, тяхната роля е да умрат, отдавайки душевните си енергии на брациерния лъч, за да изстреля Постоянната вълна към по-висше състояние.

Древните биха нарекли това извличане на тайнствена сила от самата смърт „некромантия“. Независимо от името, то ще бъде едно отвратително престъпление…

… а аз почти се бях примирил с него. Всички онези угасващи въгленчета, които бях видял преди — умиращи човешки души, жадуващи в последните си мигове да полетят свободни, след това изгасващи, без да оставят пепеливи следи по безплодната равнина — това ще направи разбитите им надежди да си струват, нали?

След като съм видял Континента на Безсмъртната воля, примамван от богатството и възможностите му, колко сериозно мога да се тревожа за няколко обречени водорасли на брега?

Освен…

Освен че едно от онези пламъчета започва да ме дразни като камъче в обувката. Душевното пространство не се измерва в метри, а във влечение, и тази искрица е твърде близко до мен, закрепена като сянка. Едва сега се обръщам да разгледам досадника и откривам…

… че това съм аз!

Или по-точно, това е живият, дишащ Албърт Морис — източникът на Постоянната вълна, която аз така усилих. Усещам как се приближава във физическото пространство, изпълнен с всички онези органични страхове, импулси и симпатии. Нервен и въпреки това упорит както винаги, толкова близко, че можем да се докоснем.

Как е възможно това?

ДубЙосил твърдеше, че е убил Морис с открадната ракета! Смъртта на тялото трябваше да премахне котвата и да освободи душата. Видях новините, горящата къща и градината. И въпреки това той е оцелял.

Сигурно именно затова личността ми така и не бе изтрита! Вълната е продължила да впечатва по някакъв начин от оригиналния източник, докато е станала самоподдържаща се.

Това е чудесно. Радвам се, че съм тук. Но сега какво? Дали присъствието на Албърт ще промени нещо? Дали неговата биотична котва ще прикове брациера към „реалността“, когато настъпи решителният момент за свободния полет?

Призракът на Йосил привърши с настаняването си. Вражеските войници разбиват последната врата и той вече не може да отлага. Приготвя се да пусне махалото и събира кураж да произнесе гласова команда.

— Започни финалния етап! — крещи той към контролиращия компютър. — Изстреляй ракетите!

Така. Готов съм за битката, увереността ми се връща. Каквото и да се случи с града, не е по моя вина. Масовото убийство няма да бъде мое дело. Тяхната карма не може да ме засегне.

Аз съм жертва като всички останали, нали?

И ще направя така, че жертвата да си струва.

Една самотна бледа звезда блестеше през грубо изсечения прозорец; трептеше като светлинките по панела на тъмната машина, която изпълваше стаичката в края на стълбите почти изцяло. Когато механизмът се разбуди, вместо рев в съсипаните си уши усетих зловещи вибрации изпод земята. Малките предмети със заплашителните, подобни на коси символи, затегнаха формацията си в захранващия механизъм. Току-що бях разпознал в машината автоматична ракетна установка. По дяволите. Лошо.

Лошо, наистина.

Може би трябва да станеш.

Вместо от заяждане, имах нужда от идея как. Как именно да спра механизма!

Бутоните светеха на височина приблизително колкото рамото на изправен човек. Изправен човек сигурно би могъл да спре ракетите оттук. Но как да стигна дотам? Стените на оръжието, по военному гладки, не предлагаха никаква подходяща опора за едноръко същество, проснало се на пода, което не бе могло дори да се покатери в автоматичната пещ там долу.

— Не… мога — разнесе се дрезгав шепот от гърлото ми. — Прекалено далеч е.

Тогава импровизирай.

Огледах се с надеждата да открия подходящ перваз или стол. Никакви въргалящи се инструменти, нито дори камъни, които да метнеш. От евтините дрехи, които ми бе дал Енеас преди половин живот, не бе останало почти нищо освен ненужни тънки ивици.

координатите приети — изписаха се сухи думи по контролния панел. — изчисляване на траекториите.

Последва серия числа. Дори в окаяното си състояние можех да разпозная разстоянието и посоката.

Някакъв маниак стреляше по града!

Предположих, че е Бета. Несъмнено, той бе убил професор Махарал, за да завладее лабораторията му. Но защо? Вероятно беше отчаян, защото в последно време всичките му планове се проваляха. Старият ми враг сигурно се надяваше да отприщи бедствието, за да накара властите да се занимават с по-важни неща, отколкото да преследват производител на пиратски дубъли.

Много добре осъзнавах, че теорията ми е безсмислена. Но не ми пукаше. Важното беше да го спра. Бих дал всичко, за да успея. Живота си — без съмнение. Вече бях жертвал лявата си ръка за каузата. Какво друго бих могъл да направя, освен…

От разпадащата ми се уста се разнесе вик. Някои неща стават очевидни само след като си помислиш за тях.

Имах едно нещо, което би могло да свърши работа, ако побързам.