— Също така мога да възпроизведа записа на последното обаждане на оригинала ти до Риту Махарал, отнасящо се до пътуването им до хижата на баща й в пустинята.

Това пък какво е? Пътуване? Те двамата?

Разтреперих се. Пътуване с Риту Махарал… в пустинята? Внезапно видях смътно очертанията на онова, което се бе случило. Албърт бе напуснал лично, дегизиран като дубъл!

Ако го бе направил, дали е било защото е подозирал, че домът му се наблюдава от убиеца му? В такъв случай номерът му е проработил. Заблудил е всички, че истинското му тяло е останало вътре. Трябваше ми време, за да възприема тази поразителна идея. Можеше да има пукнатини… но въпреки всичко Албърт можеше да се окаже жив!

Добри новини, нали? Това би ме освободило от тежкия товар — задължението сам да разкрия истината. Доколкото го познавах, в момента Ал и десетки негови лоялни копия бяха по следите на лошите и стесняваха обръча около тях, твърдо решени да отмъстят за разпердушинената му градина.

И все пак… това ми донесе и чувство на разочарование. За известно време наистина се бях чувствал като важна личност. Сякаш тази малка тресчица живот по някакъв начин имаше значение в общата картина на събитията. Сякаш справедливостта зависеше от мен. От онова, което щях да реша да направя.

А сега?

Е, задълженията ми бяха ясни. Трябваше да докладвам, естествено. Да опиша всичко, което съм научил, и да предложа услугите си на моите по-добри същности.

Но изобщо не бе така романтично, както да продължа да се боря самичък.

Реших какво да правя, докато гледах как Клара се мотае из развалините, очевидно много по-загрижена от това какво е станало с Албърт, отколкото от изхода на войната. Ако Ал беше жив, явно не си бе направил труда дори да се свърже с нея. Дори само за да я успокои, че с него всичко е наред!

Може би беше предпочел компанията на красивата наследница, Риту Махарал.

Копеле.

Понякога можеш да се видиш добре само ако се погледнеш отстрани. И още по-добре, ако се превърнеш в някой друг.

И така, стигам до настоящия момент. Моят разказ приключи. Ще оставя едно копие в носителя… в случай, че се намери някой Албърт, който да си направи труда да го чуе.

Ще пратя също така съкратена версия на госпожица Риту Махарал. Тя бе последният работодател на Албърт точно преди ракетната атака, така че заслужава да научи, че според мен Енеас Каолин е станал опасен луд.

Но всъщност правя всичко това заради Клара. Тя е причината, поради която стоя тук под този чадор десет минути повече и бързо диктувам от първо лице разказ за всичко, което съм видял и направил през последните два дни. Правя го независимо от настойчивите молби на малкия пор-дубъл на Пал, който ме предупреждава, че с всяка секунда се излагаме на все по-голяма опасност. От страна на Каолин или на някой друг враг, който може да е по-опасен и от него.

Няма значение. Докладът ми сигурно няма никакво значение. В края на краищата, разкрил съм само няколко части от мозайката. Разбира се, далеч недостатъчни за разрешаването на случая.

Може би просто съм повторил работата, която вече е била свършена от някоя друга, много по-добра версия на „мен“.

По дяволите, дори не знам къде ще ида сега… макар че имам някои идеи.

И все пак искам да ти кажа нещо, Клара.

Докато тази малка частица душа продължава да съществува, аз ще те помня. Докато рециклиращият варел накрая ме повика, ще имам нещо… и някой… за когото да живея.

Еха.

Това място е невероятно.

Наистина трябва да превключа в реално време, за да опиша какво виждам точно в момента.

Но дори и така, дали ще успея да го направя добре? Особено когато трябва да мърморя на малкия рекордер-имплант, взет от мъртвия голем. Имплант, който може би дори не работи правилно?

И все пак какво друго мога да направя, освен да се опитам? Малцина ще успеят; да видят този спектакъл, без спомените да не бъдат изтрити от мозъците им веднага след това.

Пред мен стои цяла армия, разделена по рангове и специалност в отделения, взводове, роти и полкове. Ред след ред неподвижни и яки фигури се губят някъде в далечината и хвърлят дълги сенки на слабата светлина. Нито живи, нито съвсем лишени от живот, мълчаливи в сухия мразовит въздух на дълбоката подземна зала, която сигурно се простира на километри. Всеки войник е запечатан в тънък пласт от гел, който го оставя свеж в очакване на заповедта, която никога няма да дойде — команда да се запалят лампите, да се включат намиращите се наблизо пещи и глиненият легион да бъде събуден от съня си.

Ефрейтор Чен казва, че в корпуса имат мото: „Отвори, изпечи, служи… и защитавай“.

Тази странна приумица — и самоподценяващият се хумор — ми вдъхва увереност. Малко. Така предполагам.

О, не се изненадах особено. Винаги са се носели слухове за тайно хранилище (или хранилища), в което се пази истинската военна мощ на държавата, приспана, но винаги готова за действие. Естествено, генералите и стратезите в Додекаедъра си дават сметка, че двадесетте малки помощни батальона като онзи на Клара няма да са достатъчни, ако някой ден се завърне истинската война. Всички предполагат, че тези гладиаторско-развлекателни единици са просто върхът на айсберга.

Да, но да го видя със собствените си очи…

— Елате — казва дубъл-Чен и ни прави знак с маймунската си ръка да го последваме. — Оттук се стига до защитения портал, който ви обещах.

Риту се мъчи да изтрие от лицето си остатъците от сивия грим още от момента, в който влязохме в тунела, водещ дълбоко под огромния военен комплекс. Но сега — докато гледа безбройните пашкули, — кърпата увисва в замръзналата й ръка.

— Невероятно. Разбирам защо са построили хранилището точно тук — за да могат войниците горе да впечатват копия за запас. Но не ми е ясно защо са ви толкова много?

Чен свива рамене и влиза в ролята на туристически гид.

— Защото противниковата страна може да разполага дори и с повече. — Той прави тромава стъпка към нас. — Само си помислете, госпожице. Копаенето на дупки е евтина работа. Също като правенето на предварително впечатани дубъли. Не са необходими никакви разходи за храна или обучение. За никакви застраховки или пенсионни осигуровки. Само малко за поддръжка. Имаме добри разузнавачи, работили в повече от дванадесет други страни — част от тях неприятелски настроени към нас. Индонезийците пазят своите войски в голяма пещера под Ява. Южен Хан, Гватемала и Гуджарта са натъпкали огромни орди също под земята. Пък и кой може да устои на изкушението? Представете си, че разполагате с военна сила, по-голяма от онази, която прусаците са стоварили при Марна, и която може да бъде мобилизирана и изпратена във всяка част на земното кълбо само за часове. И всеки войн да е напълно подготвен и с уменията и опита на ветеран.

— Плашещо е — отговарям аз.

Чен кимва.

— Затова се налага да разполагаме със същото — корпус защитници, готови да излязат изпод земята само за броени часове. От една страна, това е просто въпрос на изпреварване в дублирането.

— Искам да кажа, че цялата ситуация е плашеща. Цялата тази надпревара във въоръжаването…

— Оръжия, войници, тела… Наречи го просто сдържане. Да си сигурен, че противникът знае, че ще пострада жестоко, ако реши да нанесе първия удар. Същата логика е свършила добра работа на прадедите ни по времето на атомните бомби. Иначе нямаше сега да стоим тук и да си приказваме.

— И все пак е отвратително — коментира Риту.

— Точно така, госпожице. Но докато политиците не стигнат до сключване на съюз — на истински съюз с власт да прави проверки на място, — какво друго ни остава?