— Какво ново несъответствие?

Фантомът на Нел направи доста добро подобие на укорителен поглед — познат нюанс на програмирането, за който никога не ми бе пукало. Обикновено се проявяваше в моментите, когато се проявявах особено силно като глупак.

— Няма убедителни доказателства, че Албърт Морис е бил убит.

Ако бях истински, щях да се задавя.

— Няма убедителни… Какво точно пушещо дуло ти трябва? Не е ли убийство, когато някой те направи на парчета с ракетно нападение?

Трябваше да си напомня, че пред мен не стои истинска или глинена личност, с която да спориш на воля. Нито дори първокласен ИИ. За софтуерен фантом Нел изглеждаше доста добре. Но можеше да се е повредила или зациклила в някоя семантична връзка.

— Ракетната атака няма нищо общо с несъответствието, с което се занимаваме — а именно, предполагаемото убийство на Албърт Морис — отговори ми лицето.

Зяпнах го.

— Нищо… нищо общо ли?

Явно зациклянето бе сериозно. По дяволите! Май нямаше да получа никакъв достъп.

— Как… как е възможно смъртоносното оръжие да няма нищо общо?

— Органичният гражданин Албърт Морис липсва вече малко повече от денонощие. Не е оставил никакви следи в Мрежата, нито пък е бил засичан от уличните камери или…

— Е, разбира се, че не е…

— Но изчезването му беше очаквано. Нещо повече, то няма пряка връзка с унищожаването на дома му.

Така се слисах, че не можех да кажа нито дума. Очаквано? Няма връзка с унищожаването?

Сякаш принуден, обърнах поглед към мехура, който гледаше към Смокинената улица. Няколко реещи се очи-воайори и новинарски камери допринасяха за висококачественото изображение, което се уголеми и предостави ясен изглед отгоре към обгорените греди и срутените тухлени стени. Останките от комина стърчаха нагоре като някакъв предизвикателен пръст. Кованата метална балюстрада на задната веранда се бе превърнала на тирбушон от горещината, а от рамките за увивните рози бяха останали само обгорени пънчета.

Полицейската лента държеше настрана любопитните — истински хора и дубъли, които се опитваха да си вземат по някой сувенир. Вътре в кордона забелязах няколко абаносови — търсеха следи със скенерите и семплерите си. Други фигури се разхождаха сред развалините.

Докато бях разговарял с фантома, агентите бяха събрали наличната информация за ракетната атака и бяха оградили краищата на мехура с резюмета и диаграми. Видях един доклад за оръжието, което бе причинило всичко това. Точният модел бе неизвестен, но очевидно усъвършенстван да носи голям заряд в съвсем малък обем. Това обясняваше защо ракетата е била откарана тихомълком в Стария град и подготвена, без да бъде засечена. По-впечатляващ бе начинът, по който е била изстреляна — описвала е спирали и е изпускала гъст облак объркващи радарите метални ленти. Освен това бе изгорила по пътя си пет полуизоставени къщи и така напълно бе заличила следите към онзи, който я е изстрелял. Още по-лошо — недостигът на камери в този район пречеше на ченгетата да направят обратно проследяване. Сигурно никога нямаше да достигнат до непосредствения извършител.

„Кой може да има достъп до такова оръжие? — питах се със страхопочитание. — И защо го е използвал срещу нищо и никакъв местен детектив?“

Първият въпрос вече имаше отговор. Е, полицията мълчеше, разбира се, но правилото за пазене на професионална тайна не важи за хилядите анализатори-аматьори и пенсионирани експерти, разполагащи с маса свободно време. След задълбочено пресяване на цялата информация те бяха стигнали до консенсус.

Устройството трябва да е било на военните. При това не от нормалния асортимент, използван от националните ни отбори по време на ритуалните битки пред огромните аудитории на Международното бойно поле. Естествено държавите държат най-добрата си стока скрита-покрита, просто за всеки случаи. И тази ракета би трябвало да е едно от онези гадни неща, затворени в някое хранилище с надеждата никога да не бъдат използвани.

Това обясняваше защо толкова много абаносови пълзяха сред развалините. Сигурно се интересуваха много повече от оръжието, отколкото от горкия Албърт.

Имаше и други аномалии. Най-различни мнения течаха и мигаха по краищата на мехура.

— Предполага се, че този Морис е замесен някак си с опита за саботаж в „Универсални пещи“ във вторник вечерта. Очевидно трябва да е някакво отмъщение…

— Само след два часа? Глупости! Нужни са били дни или седмици, за да се разположи ракетата и да се вземат всички мерки за заличаване на следите…

— Правилно! Морис очевидно е станал жертва на заговор! Ракетата е трябвало да го убие, за да не свидетелства…

— Възможно е. Но въпреки всичко в цялата работа нещо намирисва. Защо не е намерено тялото?

— Какво тяло? Изпарило се е…

— Разкъсано на парчета…

— Така ли? Къде тогава са тези парчета?

— Има множество ДНК следи, идентични с профила на Морис…

— Именно следи! По дяволите, та ако взривите къщата ми, докато ме няма, ще намерите после какво ли не… клетки от кожа, пърхот, косми. Само погледнете възглавниците си — една десета от тежестта им се образува от частици, които са изпопадали от главите ви за хиляда нощи…

— Уф, ама че гадост!

— … така че не е достатъчно само това, че са намерили следи от ДНК в собствената му къща. За да се, потвърди смъртта, е необходима тъкан! Дори ако е бил направен на кайма, пак ще има парченца от кост, кръв, клетки от вътрешности…

Това ме потресе. Отчасти защото сам трябваше да се сетя! Дори като зелено франки. В края на краищата все още притежавам спомените на Албърт. И опита му.

Какво можеше да означава това?

Сигурно щях сам да стигна до очевидното заключение след секунда-две. Но в същия миг забелязах една самотна фигура, която вървеше из развалините и ровеше въглените с пръчка. Нещо в тънкото тяло привлече вниманието ми и мехурът реагира с увеличаване на образа.

Облечена в джинси, с прибрана под шапката коса, на пръв поглед фигурата приличаше на първокласен дубъл — още повече че лицето бе станало сиво от пепелта. Но когато един абаносов с поклон й направи път, разбрах, че трябва да е истинска. А и движенията й приличаха на движения на атлет.

До нея изскочи малък идентификационен етикет:

Чувствата ми бяха по-силни, отколкото очаквах, като се имаше предвид евтиното ми тяло.

— Клара — промърморих аз, когато лицето й се фокусира. Изражението й бе мрачно, комбинация от мъка и тотално объркване.

— Последната парола е приета — отговори фантомът на Нел. — Достъпът до носителя разрешен.

Погледнах надясно. Компютъризираното изображение бе сменено със списък, показващ съдържанието на папките. Симулираният глас на Нел продължи да говори:

— Първото нещо по важност е информацията, която поиска в настоящето си голем-тяло в тринадесет и четиридесет и пет във вторник. Поиска да открия келнера, уволнен от ресторант „Тур Ванадиум“. Въпреки че бях ограничена е тази примитивна форма, успях завърша проследяването. Името и кратката биография на келнера са дадени по-долу. Депозирал е протест в Агенцията на предприемачите, с който отхвърля каквато и да било отговорност за инцидента, довел до прекратяване…

Какъв келнер? Какъв ресторант? А, бях забравил. В момента това не ме вълнуваше.

— Точно преди експлозията в списъка със задачите имаше още неща — продължи фантомът на Нел. — Обаждания от Малахай Монтморилин, инспектор Блейн, Джинийн Уоммейкър, Томас Факс.

Списъкът бе дълъг и ироничен. Ако Албърт бе отговорил на обаждането на Пал, който се опитваше да го предупреди за заговора, в който бе замесен вторият сив, сигурно в момента нямаше да съм тук. Щях да прекарам остатъка от късото си времетраене като свободно франки, нямащо нищо общо с проблемите на Албърт, щях да забавлявам децата по улиците или да се опитам да намеря онзи тромав келнер. Докато се разпадна.