— Баща ти не беше ли ученик на Бевисов?

— Техният екип за първи път впечата Постоянната вълна в кукла в „Каолин Клейнамейшън“. Прав си, историята в „Изкривеният“ беше тъпа. Дори компютър с размерите на Флорида няма да успее да копира човешка душа.

— Не мисля, че всяка история за прехвърляне в някой друг включва компютри.

— Така е. В някои драми отвличат голем и прехвърлят спомените му върху доброволец, за да измъкнат тайните. А понякога прехвърлената личност взема връх! Страшна идея, която наистина може да завладее публиката. Но сериозно погледнато, какво може да стане в действителност, ако се научим да прехвърляме паметта между хората и заличим границите между човешките души?

„Субвокална бележка до мен. Докато гледам как Риту говори, забелязвам, че води разговора леко, но ритъмът на говора й показва силен стрес, реалистично представен от сивия дубликат. Явно темата я засяга дълбоко.

Само да имах някои от аналитичните апарати!“

— Не знам, Риту. Ако хората можеха да разменят спомените си, мъжете и жените нямаше вече да бъдат такава загадка едни за други. Щяхме да можем да разбираме противоположния пол.

— Хм. Това би могло да доведе и до отрицателни последствия. Само си помисли как сексуалното напрежение допринася за тръпката в… о!

— Какво има?

— Албърт, виж хоризонта!

— Залезът, да.

— Забравила съм колко е красива тази част от деня в пустинята.

— Част от оранжевото сияние е от ЮЗЕТВП. Мисля, че ще свикнем да пием вода, която свети… Хей, да не ти става студено? Можем да се стоплим, като повървим. Вече е безопасно.

— Ние сме направени преди вчерашния залез, забрави ли? По-добре запази малкото elan, която ти е останала. Освен ако не искаш да я изразходваш за нещо по-приятно.

— Ами…

— Да се притиснем един до друг и да се стоплим.

— Става. Така по-добре ли е? Ти… ти казваше, че всичките онези бездарни режисьори имали нещо общо с последните занимания на баща ти.

— В известен смисъл. Сюжетите на холоисториите винаги се насочват към най-тъпите начини, по които може да се използва технологията. Но баща ми трябваше да обмисли всеки възможен сценарий. Прехвърлянето в друг води до сериозни морални усложнения. И въпреки това…

— Да?

— Имах чувството, че баща ми вече е научил много по въпроса. Много повече, отколкото признава.

— Продължавай, Риту.

— Сигурен ли си, че искаш? Какво значение има, когато краят ще настъпи всеки момент? Още едно от нещата, които ме ужасяват в дублирането. Тиктакащият часовник… много по-добре да се разсееш с нещо преди да се разпаднеш.

— Разсейване. Добре. Ти как би искала да прекараме останалото време, Риту?

— Аз… ами… Каква е личната ти философия относно чукането на грънци?

— Моля?

— Глинена игра. Месене на топки. Трябва ли да го казвам направо, Албърт?

— О… дубъл-секс. Риту, изненадваш ме.

— Защото го казах първа? Защото не подобава на една дама? Нямаме време за скромности, Албърт. Или може би спазваш някакъв обет за целомъдрие?

— Не, но…

— Повечето от мъжете, които познавам — и много жени, между другото — са абонирани за „Плейдуб“ и подобни списания и веднъж седмично получават плътно опаковани пакети с впечатан „експерт“ вътре. Дори и когато са по-възрастни…

— Риту, аз имам сериозна приятелка.

— Зная, четох профила ти. Воин. Много впечатляващо. Напълно ли сте се врекли, или само частично?

— Клара не е светица. Но сме запазили истинския контакт само един за друг…

— Много мило. И морално. Но ти не ми отговори на въпроса.

— Дубълсекс? Е, добре. Много зависи от това дали ще прехвърлиш.

— Което май не ни се очертава тази вечер.

— Разбирам какво имаш предвид.

— За разсейването. Искам да кажа, какъв е смисълът от задръжки, когато светът ще свърши след час или някъде там. Чийто и живот да бъде спасен…

— Добре! Съгласен съм. Ела насам.

— …

— …

— О, Господи!

— Какво?

— Албърт, поръчваш много скъпи сиви!

— Ти също.

— УП предлага специални екстри на служителите си с големи намаления. Това е хубаво…

— Да. Хайде…

— Ох, чакай, тук има камък… Така. Сега е по-добре. Ела. Отпусни се, Албърт. Искам да ти е хубаво. Забрави всичко.

— Да. Толкова е…

— … истинско. Сякаш…

— … сякаш… А… а-пчхи!

— Какво беше това? Да не би да… кихна?

— Помислих, че ти кихна. Прахта…

— Ти го направи! Ти си истински, по дяволите! Сигурна съм!

— Риту, нека ти обясня…

— Махай се от мен, копеле!

— Разбира се. Но… каква е тази боя, дето се люпи от врата ти?

— Млъквай!

— И лещите от очите ти са паднали. Помислих си, че твоята текстура е прекалено съвършена. Ти също си истинска!

— Помислих си, че си мъртъв. Че си само призрак, който скоро ще изчезне. Опитвах се да те утеша.

— Аз исках да утеша теб! Чии бяха онези приказки за разсейването?

— Говорех за теб, идиот такъв!

— Изглеждаше така, сякаш говореше за себе си.

— Доста правдоподобно извинение.

— Слушай! Да не си мислиш, че бих те докоснал, ако знаех? Казах ти, че ние с Клара…

— Мамка ти!

— Защо? И двамата сме лъгали, нали така? Аз ще ти кажа моята причина да дойда маскиран, а ти своята. Съгласна ли си?

— Върви на майната си!

— Не си ли доволна, че не съм бил в къщата си, когато падна ракетата? Да не би да предпочиташ да съм мъртъв?

— Не, разбира се. Просто…

— Можех да тръгна преди часове. Но останах да…

— Да се възползваш от момента!

— Риту, и двамата сме си помислили — по дяволите, какъв е смисълът?

— Именно!

— Какво?

— … Какво?

— Не помърмори ли нещо току-що?

— Не! Всъщност…

— Да?

— Казах само, че беше… наистина приятно…

— Да… беше. Ох, сега пък защо се смееш?

— Просто си помислих как щяхме да си лежим после, доволни, че сме се „утешили“… и да се чакаме един друг да започнем да се топим. Щяхме доста да почакаме…

— Ха. Смешно, наистина. И лошо, че го открихме толкова бързо.

— Да. Но, Албърт?

— Да, Риту?

— Наистина се радвам, че си жив.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Е, сега какво?

— Сега ли? Предлагам да тръгваме. Ще вземем пластмасовата туба от колата, ще я напълним с вода и ще тръгнем на запад.

— Към града? Сигурен ли си, че нямаш предвид югоизток?

— Югоизток ли?

— Към хижата на баща ми.

— Урака Меса. Не зная, Риту. Здравата съм загазил.

— И трябва здравата да помислиш как да решиш проблема. Хижата е усамотена и има екранирани връзки с Мрежата. Можеш да пращаш навън агенти, да разбереш какво става, преди да се изправиш срещу Енеас… или който стои зад всичко това.

— Разбирам. Можем ли да стигнем дотам пеша?

— Има само един начин да разберем.

— Добре…

— Освен това ще минем покрай бойното поле. Не беше ли това причината, поради която дойде лично, вместо да пратиш дубъл?

— Толкова ли ми личи, Риту?

— Реалистка съм и мога да кажа — и да завиждам, — когато някой е влюбен.

— Е, ние с Клара… и двамата сме предпазливи по отношение на обвързването. Но…

— Добре тогава. Нека тогава твоята любима-воин бъде нашата цел. Стъмва се, но луната изгрява, а аз имам прибор за нощно виждане в лявото си око.

— Аз също.

— Значи ще можем и да потичаме. Навремето прародителите ни са прекосявали тази пустиня. Не им отстъпваме по нищо, нали?

— Щом казваш, Риту. Според скромния ми опит хората могат да се изкарват какви ли не.

Никога не съм предполагал, че да си опитно морско свинче на луд учен може да се окаже толкова интересно нещо.