Погледнах към брояча навремето. Двадесет минути, откакто Махарал бе минал покрай камера с висока разделителна способност, позволяваща да се установи дали е истински. Сигурно бе направил подмяната след това. Но кога точно? Колажът беше ужасно стегнат.

— Нел, върни, ако обичаш. Покажи най-голямото прекъсване след четиринадесет и тридесет и шест.

Образът на призрака на Махарал тръгна заднишком от площада, докато не изчезна в един магазин, предлагащ луксозни мъжки облекла. Аватарът ми направи кратък пазарлък с вътрешната охранителна система на магазина… която отказа да предостави записи поради някакви странни съображения за лична неприкосновеност. Нищо не можеше да накара упоритата програма да промени решението си — дори смъртният акт на Махарал и пълномощното на Риту. Явно трябваше да ида там и да говоря с управителя лично.

— Колко време е прекарал там?

— Малко повече от две минути.

Повече от достатъчно, за да може да се смени с очакващия го дубъл. Но ходът бе рискован. Независимо от антикамерните скенери, които се продават в наши дни, никога не можеш да си сигурен, че не те следят. Дори и да се намираш в заровена в земята цистерна. (Зная го от личен опит.) Все пак Махарал явно се бе чувствал напълно сигурен.

Сега трябваше да пратя нов софтуерен аватар да направи внимателно проучване и да открие кога в магазина е влязъл дубълът. Сигурно е бил маскиран, след това е прекарал там часове, свит зад закачалки или нещо подобно. След размяната истМахарал сигурно е изчакал малко и самият той се е маскирал, преди да се появи отново, убеден, че номерът му е подвел всички обичайни практики на следене.

Използвал съм същия трик. Многократно.

— Сигурно собственикът на магазина му е съучастник — отбеляза абаносовият ми специалист. — Дубълът би могъл да пристигне като колетна пратка и истМахарал да се е измъкнал по същия начин.

Въздъхнах, докато преглеждах и анализирах безбройните кадри.

— Стига си се трепал. Аз ще продължа търсенето от своята кабина — успокои ме специалистът. — Другите случаи вече са под контрол. Освен това мисля, че ще искаш да видиш какво разкри другото разследване на мястото на катастрофата.

Той стана и тръгна към малката ниша. Прекарал съм в нея много щастливи часове — тясна бърлога, която намирам за страшно удобна, когато съм абаносов, настроен да не желая нищо друго освен чистото удоволствие от професионалните си умения. Докато гледах копието си, изпитах малко завист… и благодарност към Махарал и Каолин за това, че са направили толкова много за дубъл-технологията.

Тя е истинска благодат, ако имаш пазарни умения.

Абаносовият бе прав. Разследването на катастрофата бе стигнало до ново плато.

Дисплеят показваше огромна ивица пустиня югоизточно от града — странен свят, където заслужаващите доверие образи са също толкова рядко явление, колкото годната за пиене вода и където трябва да се използват безброй хитроумни трикове, за да се проследят следите на една движеща се кола. Следвайки инструкциите ми, Нел бе проследила призрачната диря от завихрящи се малки циклони в нощта все по-назад и по-назад от момента на срещата на Махарал със смъртта. Наложената картина показваше пунктирана линия, която се извиваше към нископланинския район при мексиканската граница, недалеч от Международната бойна арена. Знаех, че щом попадне сред онези хълмове, следата би трябвало да изчезне сред завихрянията между тях.

Но бях видял достатъчно, за да усетя зловещ студ.

— Урака Меса — прошепнах.

— Какво каза? — обади се Нел.

Поклатих глава и наредих:

— Обади се на Риту Махарал. Трябва да говоря с нея.

За щастие, кредитната ми линия беше активна — Албърт все още не се бе отрекъл от мен, — така че успях да наема микротакси от площад „Одеон“ и се понесох през Новия град на едноколесното жиро-колело с две тесни и неудобни седалки. Макар и кратко, пътуването бе и мъчително — шофьорът така и не престана да говори за войната.

Очевидно битката в пустинята не вървеше добре за нашата страна. Шофьорът обвиняваше за това некадърното командване и в подкрепа на думите си извикваше последните репортажи на мехурчестия дисплей, който ме обкръжаваше отвсякъде на задната седалка, и ме потопи в сцени на кървави погроми, бомбардировки, разрязващи небето лазери и ръкопашни схватки, всички събрани с любов в колаж от този ненаситен запалянко.

През изминалите години Албърт бе научил от Клара достатъчно за войната, за да знае, че мнението на кабинетния генерал зад волана не заслужава ни най-малко внимание. Този тип имаше лиценз за единадесет жълто-черни таксиметрови шофьори. Несъмнено всички те дърдореха едно и също на притиснатите в ъгъла клиенти. Как ли успяваше да задържи индекса на удовлетвореност достатъчно висок, за да има толкова много превозни средства?

Отговорът бе скоростта. Не можех да не му го призная. Пристигането ме дари с най-силния прилив на задоволство за днес. Платих и побързах да се скрия в циментовия лабиринт на Феърфакс Парк.

Големият Ал не харесва това място. Никаква зеленина. Прекалено много място, отделено на бетонни рампи, спирали и пързалки от времето, когато истински деца са прекарвали тук всеки свободен миг в каране на акробатични велосипеди, скейтбордове и реактивни мотопеди, рискувайки да си счупят врата заради неповторимото изживяване. Така е било, докато нови забавления не ги примамили другаде и те не оставили след себе си бъркотия от подсилени с метал стени и кули, някои от тях високи по цели три етажа и прекалено скъпи, за да бъдат разрушени.

Пали обаче го харесва. Всички тези метални ребра действат като фарадеева клетка, заглушават радиотрансмисиите, объркват комарите-шпиони и подслушващите буболечки, а нагорещената бетонна повърхност заслепява оптичните и инфрачервените сензори. А и той не може да се издигне над пристъпите на носталгия, спуска се по старите склонове в модерното си подсилено инвалидно кресло, скача през ръбове и профучава по пързалки, крещи и се люлее, а катетрите и интравенозните тръби се вият около него като някакви акселбанти. Предполагам, че някои удоволствия трябва да се изпитат на плът. Дори ако плътта е така ужасно обезобразена като неговата.

За Албърт отношенията му с Пал се градят отчасти върху чувство за вина. Мисли си, че би трябвало да положи повече усилия да го разубеди да не излиза онази нощ, когато го нападнаха от засада, превърнаха половината му тяло във въглен и оставиха другата половина да умре. Но ако трябва да сме честни, как можеш да „разубедиш“ един пристрастен към риска наемник, който би влязъл в очеваден капан и направо си проси белята? По дяволите, та аз съм по-предпазлив, когато съм от глина, отколкото Пал от плът и кръв.

Чакаше ме в сянката на „Ужаса на мама“, най-голямата рампа за мотопеди с такива стръмни и остри извивки, че ти става лошо само като я гледаш. Имаше компания. Двама мъже. Истински мъже, които си хвърляха предпазливи погледи от двете страни на животоподдържащото кресло на Пал.

Почувствах се неприятно, че съм единственият дубъл. Чувството се засили, когато единият от тях — мускулест блондин — погледна през мен, сякаш ме няма.

Другият ми се усмихна приятелски. Беше висок и малко мършав. Стори ми се, че в него има нещо познато.

— Хей, зелен, къде ти е душата? — провикна се Пал и вдигна якия си юмрук.

Ударих го.

— Там, където са краката ти. Но това не ни пречи да живеем, нали?

— Така е. Как ти се хареса осата-куриер? Страхотно, а?

— Малко си пада кибер-ретро, не мислиш ли? Много усилия за най-обикновена покана. Болеше ужасно, когато ми проби окото.

— Съжалявам — ухили се той. — Е, чувам, че си се измъкнал на свобода, а?