— Глупак! Не виждаш ли, че ме удариха?

— И какво? — Ноздрите на албиноса се разшириха от гняв. — Моите дубъли непрекъснато ги размазват в организирани боеве. Няма да ме чуеш да хленча заради това. Нито пък ще си позволя да се бия на място като това! А сега да видя етикета!

Той протегна ръка и аз инстинктивно посегнах към челото си, където се намира идентификационният имплант. Дубликатът-голем е длъжен да показва етикета си на всеки истински човек при поискване. Инцидентът щеше да ми излезе солено… тоест на създателя ми. Семантичната разлика зависеше от това дали ще успея да се добера до вкъщи през следващия един час.

— Отлично. Извикай ченге или арбитър — казах аз, докато опипвах капака на псевдокожата. — Ще видим кой ще се изръси, смотаняк нещастен. Не си играя на войници. Ти възпрепятстваш дубликат на лицензиран следовател. Ония, дето стрелят по мен, са престъпници…

Зърнах как откъм алеята се появиха някакви фигури. Жълтокожите бандити на Бета оправяха хартиените си дрехи и се опитваха да си придадат безобиден вид. Вървяха през тълпата разхождащи се архита, кланяха се наляво-надясно и правеха път — същински вежливи момчета, тръгнали по задачите си и незаслужаващи да им се обръща внимание. Но бързащи.

По дяволите! Никога не бях виждал Бета толкова отчаян.

— … и мозъкът ми съдържа информация, която може да се окаже решаваща за разплитането на важен случай. Искате ли да поемете отговорността за провала?

Двама от тийнейджърите се дръпнаха, явно обезсърчени. Засилих натиска.

— Ако не ме оставите да си върша работата, собственикът ми ще подаде срещу вас жалба за възпрепятстване на изпълнението на служебни задължения!

Около нас започна да се събира тълпа. Това щеше да забави бандата на Бета, но времето не беше на моя страна.

За нещастие третият смотаняк — онзи с изкуствената полупрозрачна кожа — не се хвана на въдицата и набра нещо на комуникатора на китката си.

— Супер. Имам достатъчно мангизи по сметката си за покриване на кръвнина. Щом ще се наложи да плащаме на собственика му, поне да се позабавляваме и да го разпердушиним здравата.

Хвана ръката ми и я стисна със силата на добре тренираните си мускули — истински мускули, а не моите анемични имитации. Заболя ме, но много по-лошо бе осъзнаването, че съм прекалил е блъфирането. Ако си бях държал езика зад зъбите, можеше и да ми се размине. А сега данните в този мозък щяха да бъдат изгубени и Бета в крайна сметка отново щеше да излезе победител.

Младежът вдигна показно юмрук — перчеше се пред тълпата. Възнамеряваше да ми счупи врата.

— Оставете нещастното нещо на мира! — измърмори някой, но останалите го сръгаха да мълчи.

В същия миг се разнесе трясък. Чуха се възклицания и проклятия. Зяпачите се обърнаха към близкия ресторант — хората на една от външните маси тъкмо отскачаха от бъркотията от разлети питиета и изпочупена стъклария. Един зеленокож сервитьор захвърли таблата си и замърмори извинения, докато се мъчеше да махне с някакъв парцал проблясващите парченца от разярените клиенти. После се подхлъзна и зрелищно се стовари на земята, като повлече със себе си един от тях. Целият ресторант избухна в смях, а оберкелнерът се втурна навън, като люто ругаеше зеления и се мъчеше да успокои гостите.

Никой не гледаше към мен с изключение на албиноса — той очевидно не беше на кеф от внезапната загуба на публика.

Сервитьорът бързо скочи и продължи да се мъчи да изтрие архитата с мръсния си парцал. За миг обърна зелената си глава към мен. Краткото му кимване бе повече от красноречиво.

„Използвай момента и се омитай.“

Нямах нужда от специална покана. Бръкнах със свободната си ръка в джоба си и измъкнах тънка карта. На вид не се различаваше по нищо от кредитен диск, но ако я натиснеш ето така, по ръба й със зловещо бръмчене се появява сребриста светлина.

Червеникавите очи на албиноса се разшириха. Дубликатите нямат право да носят оръжия, още по-малко нелегални. Но видът на диска не го накара да се уплаши и да побегне. Гадната му усмивка стана по-твърда и разбрах, че се намирам в лапите на спортист, на хазартен тип, който е склонен да рискува дори плътокръв, стига това да му осигури нещо ново. Някакво ново преживяване. Опит.

Хватката върху ръката ми се стегна още повече. „Давай де!“ — говореше изпълненият му е презрение поглед.

Подчиних му се и силно замахнах надолу. Усетих съпротивата на плътта под бръмчащото острие.

За миг пространството между нас сякаш бе изпълнено с болка и гняв. С неговата болка или с моята? С неговия гняв и изумление, спор няма. Но все пак за частица от секундата се почувствах съединен с младия убиец с вълна на съчувствие. Зашеметяваща връзка с младежкото му аз. С нараненото му чувство за лично достойнство. С агонията да си самотна изолирана душа сред море от себеподобни.

Ако се бях забавил повече от миг, колебанието щеше да ми струва доста скъпо. Но докато устата му се отваряше, за да извика, аз се завъртях и се втурнах през тълпата, следван от проклятия и възклицания на ужас, докато младежът размахваше пръскащ слуз крайник.

Моя пръскащ слуз крайник. Отрязаната ми ръка се сви в спазъм към лицето му. Той се дръпна назад и с отвращение захвърли треперещото нещо на земята.

При същото това кратко обръщане забелязах и двама от жълтите на Бета, които си пробиваха път през обърканите архита и нетърпеливо изблъскваха някои от тях настрани, като същевременно зареждаха катапултите си и се готвеха да стрелят по мен. В цялата бъркотия наоколо изобщо не се притесняваха от свидетелите, още по-малко от евентуални санкции за нарушаване на реда на обществено място. Трябваше да не ми позволят да се измъкна с онова, което знаех.

Да ми попречат да излея съдържанието на своя разпадащ се мозък.

Сигурно съм представлявал страховита гледка, докато тичах със залитане през тълпата, с разкъсана туника, с кървяща отрязана ръка, и крещях като луд на стреснатите архита да се разкарат от пътя ми. Не знаех дали ще успея да се справя. Може би вече бе започнал процесът на оглупяване при изтичането на срока, засилен от псевдошока и изтощението на органите.

Чуло безредиците, на площада се втурна някакво ченге от Четвърта улица — трополеше с тромавата си броня. Синьокожите му дубликати вървяха от двете му страни, пъргави и незащитени. Нямаха нужда от заповеди — знаеха желанията на прототипа си по-добре и от най-добре тренираното пехотно отделение. Единственото им оръжие — заострени като игли пръсти, покрити с упойващ мехлем — бе в състояние да извади от строя всеки човек или голем.

Побягнах от тях и докато тичах, претеглях възможностите.

Не бях навредил физически на никого. Въпреки това положението никак не беше розово. На истински хора им бяха създадени неудобства, дори бяха обезпокоени. Да предположим, че се отървях от жълтите главорези на Бета и се доберях до полицейския фризер. Оригиналът ми щеше да побеснее, ако го одрусат с толкова глоби, че от наградата му за проследяването на Бета не остане нищо. Ченгетата можеха дори да не ме замразят навреме. Напоследък непрекъснато го правеха.

Обзалагам се, че ме следяха поне няколко частни и обществени камери. Но дали бяха успели да ме идентифицират? Лицето на един зеленокож е твърде нехарактерно (а и доста добре обработено от юмруците на жълтурите на Бета), за да се разпознае лесно. Така че оставаше само един избор. Да замъкна това окаяно туловище някъде, където никой няма да успее да го възстанови или разпознае. Да ги оставя сами да се сетят кой е започнал всичко това.

Затичах се към реката, като продължавах да крещя на хората да ми направят път.

Бях почти до парапета на кея, когато властен глас изрева: „Стой!“. Ченгетата-големи са снабдени с високоговорители на местата, където повечето от нас имат синтетични полови органи… зловещ заместител, който няма начин да не привлече вниманието ти.