Трябва да призная, че Ирена е много внушителна. Нейното аз е огромно.

Хайде, Албърт. Съсредоточи се.

Колко време не ме е имало? Имам чувството, че са изминали само мигове. Щяха да ме поправят… да поправят ужасната повреда, причинена от разярените гладиатори в „Дъгоцветния салон“.

Дали са успели? Болка няма, но това не означава нищо.

Ръцете й дланите сякаш работят. Допират се до… крака ми.

Вместо дълбоките рани усещам твърди бразди, подобни на заздравели белези. Големи части надолу са вкочанени и безчувствени. Но крайниците ми се свиват и разгъват задоволително. Чудесна работа за едно бързо закърпване.

Естествено. Ако някой разполага с модерна възстановителна технология, то това несъмнено би трябвало да е царица Ирена.

Сядам и откривам, че съм облечен, в скъп сив костюм.

— Как се чувствате?

Пита ме висококачествената Ирена — боядисаната сива, стояща до помощника си — мъжкия голем с карираната кожа. Вайс Колинс.

— Изненадващо добре. Колко е часът?

— Почти два и тридесет.

— Хм. Не е отнело много време.

— Успяхме да автоматизираме до голяма степен процеса на възстановяване. Трябва да отбележа — без помощта на „Универсални пещи“.

— Значи смятате, че те потискат тази технология, така ли?

— Както можете да се досетите, компанията предпочита хората да купуват много нови заготовки. Разбира се, поправката на повредените дубъли би било едно икономично, екологично, милосърдно…

— Това свързано ли е с другата ви грижа? С продължаването на времетраенето на дубълите?

Вайс Каолин кимва.

— Разбира се. Трудно може да се очаква УП да желаят да развиват технологии, които биха подкопали пазара им. Но по закон са длъжни да патентоват и публикуват постиженията си или в противен случай — да ги изгубят.

Оттук и желанието на този малък консорциум да проведе своето малко квазилегално разследване. Ако успеят да се доберат до доказателства за потискане или скриване на технология, наградата ще е доста солидна. До тридесет процента от патентите. Това моментално би ги направило магнати. Изкушавам се да възразя, но когато времето ти на Земята се измерва в часове, то може да се окаже сериозна спирачка. За разлика от Ирена, аз нямам оригинал, при когото да се върна. Не и ако изпълнявам спогодбата, която съм сключил.

— Като стана въпрос за „Универсални пещи“… — подканващо започвам аз.

— Да, трябва да тръгваме, ако се чувствате готов.

Скачам от масата. Като се изключи неприятното усещане за вдървеност под шевовете, всичко друго изглежда наред.

— Събрахте ли нещата?

— Всички средства и информация, която пожелахте, за да се внедрите в „Универсални пещи“.

— Не да се внедря. Приех да работя за вас по напълно законен начин.

— Извинете за неумело подбраните думи. Оттук, моля.

Болка няма. Въпреки това малко накуцвам, докато вървя след Ирена и Колинс към дъното на сградата. Мълчалив шофьор в цвят на охра ме очаква в края на покритата алея — държи вратата на автомобил с матови стъкла. Спирам с желанието да изясня някои въпроси преди да потеглим.

— Вие още не сте ми обяснили какво точно търсите.

— Ще ви инструктираме по пътя. Има някои важни въпроси, които се надяваме да изясните благодарение на детективските си способности.

— Ще направя всичко по силите си. — След което повтарям за записващото устройство вътре в мен: — Което е в рамките на закона.

— Естествено, дубМорис. Не бихме и помислили да искаме от вас да вършите нещо незаконно.

„И правилно“ — мисля си аз, докато се мъча да разгадая погледа му. Безполезно е. Направените от глина очи не са прозорец към душата. Все още се дискутира дали същества като нас изобщо имат „душа“.

Влизам колата и откривам четвъртия член на групата ни, усмихващ се с възхитителна смес от дистанцираност и похот, кръстосал белите си крака, блестящи със собствен блясък под прозрачната коприна.

— Здравейте, господин Морис — прошепва ми съблазнителният дубъл.

— Маестра? — зачудено отговарям аз.

„Защо й е на Джинийн Уоммейкър да прахосва първокачествен перлен модел, за да ни придружи? Един най-обикновен сив би бил достатъчен, за да чуе доклада ми. И защо й е изобщо да праща копие? Всяка важна информация може да бъде пратена през Мрежата.“

Моите сиви имат добра имитация на нормални мъжки реакции. Затова изкуството й ми въздейства — едновременно привлекателно и отблъскващо, запалващо нещо от най-тъмните и перверзни кътчета на сексуалността. Нейната прочута, съблазнителна специалност.

Като всеки нормален възрастен човек, аз съм в състояние да потисна подобни реакции. (Особено като си мисля за честната, с чувство за собствено достойнство Клара.) Естествено Уоммейкър знае това, така че целта й не може да ми въздейства.

„Защо тогава е тук? Особено като перлена… създание за буйна сексуалност… освен ако случаят няма да й даде поредна възможност да се наслади на някое извратено удоволствие?“

Опасенията ми, вече клонящи към параноя, отново се засилват.

— Да тръгваме — нарежда тя на шофьора. Очевидно няма нищо против, че я зяпам. Може би дори знае какво мисля.

Иска ми се да имам по-доброкачествена клиентела.

— Какво искаш да кажеш? Че записите не показват Махарал?

С щракания на пръсти и примигвания абаносовият ми дубликат извиква данните и ги пуска на екрана. Отново изгледах колажа записи, направени преди седмици: Йосил Махарал се разхожда по улица, пълна, с пешеходци и жиропедисти — един от онези модерни безистени, където можеш да опиташ безброй продукти, да си избереш каквото ти хареса и дубъл-куриер да ти го достави вкъщи още преди да си се прибрал.

От разстояние Махарал сякаш се наслаждаваше на безцелното си шляене от бутик на бутик. На място като това камерите са повече, отколкото на една обикновена улица, което позволи на софтуерния аватар на Нел да съшие една почти непрекъсната ретроспективна мозайка на движението на целта ни от една камера към друга. В долния ъгъл часовникът отброяваше времето.

— Забеляза ли току-що нещо особено? — попита абаносовият.

— Какво? — трепнах аз. Чувствах се неприятно под този немигащ поглед. Знам какво презрение изпитвам обикновено към истинското си аз, когато съм черен.

Той цъкна с език. Образът замръзна и бе сканиран в растерно изображение. Клетките увеличиха гледката към мястото, където Махарал се бе присъединил към малка тълпа зяпачи, наблюдаващи как някакъв уличен артист прави скулптури от димогел. Крехките произведения растяха и разцъфваха като деликатни призраци, издигани и оформяни от потоците въздух, издишвани през свитите устни на виртуоза. Едно малко момиченце изръкопляска и създанието потрепери и се наклони към него преди отново да се изправи под въздействието на артиста.

С подобно умение моят голем-специалист сръчно изработи композитно изображение от три камери, разпръснати около малкия площад. Лицето на Махарал ставаше все по-зърнесто, докато образът се увеличаваше. Ученият на УП се усмихваше. Всичко изглеждаше съвсем обичайно, докато не ме полазиха тръпки.

— Увеличи още — наредих аз. Имах лошо предчувствие. — Текстурата на кожата… Господи, не е истинска!

— Сега виждам — отбеляза Нел. — Обърни внимание на челото. Идентификаторът е скрит под грима.

Свлякох се на стола. Гледахме дубъл.

— Хм — обади се абаносовият. — Излиза, че докторът е извършил нарушение девета степен. Цветът на кожата е човешки. Нюанс деветдесет и четири X, ако трябва да сме точни. Абсолютно незаконно за дубликати на обществени места.

Това не беше като нескопосаната щуротия на Каолин, когато ми се беше обадил. Архетипната му маскировка бе аматьорска и привидно законна, тъй като по това време се намираше в дома си. Но Махарал с растящата си параноя сигурно бе решил, че си заслужава да рискува да плати сериозна глоба, за да може да се измъкне от града-село, без да остави следа.