Колко лесно изглеждаше по принцип!

По време на полета си мислех: „Да приемем, че кацна благополучно; ще успея ли да наглася главата си между пипалата само с помощта на брадичката и рамото си?“

Това автоматично ли щеше да задейства впечатването, след като вече бях натиснал бутона? Ако не, как да го натисна отново? Проблеми, проблеми… И знаете ли какво? Щях да намеря решения и на тях. Сигурен съм. Стига само проклетата траектория да ме отнесеше там, където искам.

Но, подобно на Мойсей, успях да зърна обетованата земя само отдалеч. Главата ми пропусна платформата със съвсем малко, рикошира от ръба на копира, отлетя към кошчето и го бутна от стола на земята. Този път с отвора нагоре.

И сякаш това не бе достатъчно — онова, което се случи после, си беше жива подигравка.

Търкулнах се по седалката, олюлях се за секунда на ръба и паднах, за да се приземя (достатъчно точно, като се има предвид цялата проклета седмица) в съд, върху който пишеше БОКЛУК.

Добре ли ще е сега, след като брациерният лъч стреля?

Ама че гледка.

Титаничната Постоянна вълна порази глинените огледала и запрати махалото — заедно с дубЙосил — дълбоко в каменния таван. Но въпреки това останалите присъстващи бяха засегнати съвсем леко. Защото могъщата вълна моментално се обърна по ос, която се намира под прав ъгъл спрямо всички измерения, и изчезна в посока, която не би могла да се проследи от никое око.

С изключение на истАлбърт, който обръща глава, сякаш за да проследи заминаването й. На лицето му е изписана усмивка — толкова загадъчна, толкова разбираща, че Риту и нейният брат близнак се заковават на място. В един момент се бяха втурнали срещу него, готови за удар, в следващия просто отпуснаха ръцете си, отстъпиха назад и зяпнаха.

Да, „котвата“ е все още завързана, със съвсем тънка нишка.

Ще я последваме ли?

Отначало, когато гениалният и измъчен Йосил Махарал все още си мислеше, че е в състояние да проектира и контролира всичко, първата цел на лъча бе най-близкият град. Къде другаде можеха да се намерят толкова много пламъчета-души на едно място, струпани като спретната нива, чиито посеви растат до оставената на угар прерия? Именно градът изглеждаше подходящо място за събиране на сили за предприемането на следващата стъпка.

Ако той бе поукротил егоманията си достатъчно, за да привлече съмишленици и сътрудници — дори и цялата цивилизация, — може би щеше да открие и коригира всички пукнатини в блестящия си план. Технически и концептуални пукнатини. Морални пукнатини. Но „побърканият учен“ почти винаги се определя със солипсизъм — невротична потребност да избягва критики и да върши всичко сам.

Без Махарал сигурно щеше да измине още едно поколение преди човечеството да направи този опит. А заради него, човечеството можеше да бъде унищожено.

Става така, че смъртта не вилнее из града, когато брациерът пристига над него. Няма скоротечна чума, която да осигури достатъчно манна, с която да се натъпче. Само няколко хиляди души на ден, освободени от органичните си котви при случайни произшествия или по съвсем естествени причини, се издигат бавно към реещата се вълнова форма и откриват гостоприемство в нея. След известна първоначална изненада те добавят ширина и изтънченост на суперпозицията на състоянията…

Но това не е пиршество.

Тази постоянна вълна няма да стане „бог“ само чрез суровата си сила.

Простият план на Йосил се е провалил.

Време е да се направи нещо друго.

Макровълната се обръща и започва да следва диря, която са забелязвали само малцина. Тя лети над океана, на две хиляди километра навътре, където сините течения се носят над дълбоки пропасти — Дом на главоноги, някой от които с дължината на супертанкер, с очи като паници и мозъци, пращящи от висок разум. Истински извънземни, точно тук, на Земята.

Това ли е?

Гмуркаме се на дълбочина, на която никога не прониква слънчев лъч, и се озоваваме в света на гигантската сепия, опитваме какво е да се движим с помощта на задвижван от сфинктера воден реактивен двигател, докосваме и усещаме водния свят с дългите пипала, които се простират отвъд границите на видимостта. Преследваме. Храним се. Размножаваме се. Съперничим си и кроим планове по наша си собствена логика, изразяваме концепции с топли изблици на сложни цветове по дължината на страните си.

И от време на време треперим и се прекланяме с благоговение, когато Смъртта се гмурка към нас от Ада, от горещия свят отгоре. За краткия миг, докато бягаме отчаяно, ние лелеем нещо, което блещука като надежда…

И тогава дяволът се хвърля към нас — масивен, черен, поглъщащ. Пронизителният му глас ни удря, парализира ни, превръща вътрешностите ни в желе! След това идват челюстите, малки, но могъщи. Белите зъби отразяват протестиращата пигментация на биолуминесцентната ни кожа, докато ни разкъсват и ни понасят нагоре…

Е, значи не гигантската сепия е привлякла брациерния лъч насам. Сепиите са толкова екзотични, че може би ще открият свое собствено душевно пространство.

Техните ловци привлякоха макровълната.

Кашалотите, върнали се от смазващите дълбочини, утолили глада си с прясното главоного, сега се събират на приятната повърхност, за да дишат и да пляскат с опашки. Макар че са заети с естествени грижи — търсене на храна и размножаване — от време на време по десетина от тези създания се събират и се докосват с огромните си чела.

Вътре в тях, много по-голяма от всеки друг орган, се намира планина от подобна на восък субстанция, мека като мокра глина, умела в отразяването и преобразуването на звука, позволяваща на тези пътешественици в дълбините да изпускат лъчи, които откриват и зашеметяват плячката им в пълния мрак. Оформеният звук за тях е като бързо променящия се цвят за сепията или синтактичните построения от думи за човешките същества. Това са начини да се разменят клюки, да се сътрудничи, да се мами, да се медитира, или — ако всичко друго пропадне — да се търси упование в молитва.

Кашалотите се събират, широките им опашки сочат навън като разцъфнало цвете, като мандала или като розета. Челата се срещат, те разменят сложни звукови форми/образи/идеограми със свойства, който преди много време са се издигнали от фоновия шум на простото оцеляване. Значенията им се отпечатват във восъка, деликатни като паяжини, уникални като снежинки, многообразни като екосистема.

Правили са го много преди Бевисов да се научи да впечатва душите в глина.

Отново напред!

Като използва толкова много енергия, брациерът не би ли трябвало да огладнява все повече? Имаше красота в сепиите и китовете — но не и достатъчно храна. Защо тогава макровълната не изглежда разочарована, докато се върти около оста, създадена на момента — извивайки самия контекст, от който се е появил вакуумът — и набира скорост в посока нагоре?

Май открихме дълбокия космос.

С бързината на мигване отминаваме огромни пространства, изпълнени със звезди. Огромни купове от ярки точки профучават покрай нас на скокове, поглъщащи празнотата, сякаш никога не е съществувала. Самата метрика се превръща в компонент на вълната, в неин съюзник в пътуването, вместо да й бъде пречка.

Търсейки… проучвайки… ние спираме за кратко, за да разгледаме…

червен гигант, който се подува и бавно се уголемява, поглъщайки децата си. След това…

старо бяло джудже, родено през първото поколение на галактиката. Изразходвало по-голямата част от масата си, то (колкото и да е иронично) ще издържи още дълго време, светейки слабо за никого…

за разлика от ненаситния син супергигант, чиито нищо и никакви си милион години са изтекли като секунда. Прекалено масивен за каквато и да била друга цел, той трябва да избере славата пред живота…