Отново сардонична усмивка.

— О, може би до нищо. Освен че на някои от тези така наречени сигурни места може изобщо да не е доктор Йосил Махарал.

Погледнах тъпо дубъла и това породи само още презрение.

— Искаш ли да се хванем на бас, шефе? Залагам прехвърлянето си, че Махарал те е подвел. Всъщност от много време е мамил всички.

От учтивост изчаках сакатата пурпурна проповедничка да завърши четенето си преди да стана и да напусна ефемералите. За съжаление, приятният вдъхновяващ тон бе помрачен от внезапно избухнала караница, която се разрази в преддверието, докато вървях към изхода. Един мъж, чиято кожа бе нещо средно между превъзходно голем-бежово и човешко кафяво, крещеше и размахваше надпис:

Тълпа разярени енориаши се опитваше да избута натрапника, без да прибягва до сила — от опасения, че може и да е истински. Несигурността, подхранвана, от трудно определимия му цвят, се усилваше от слънчевите очила и яркочервената коса и брада, които можеха с еднакъв успех да бъдат както фалшиви, така и истински. Посетителят бе направил около половин дузина нарушения дори само с външния си вид — като някакъв вид хибрид между дубъл и човек. Явно нарочно целеше този ефект.

— Всички вие сте като китка маргаритки! — крещеше той, докато десетина ефемерали се мъчеха да го изтласкат към страничната врата. — Цветни отвън и сиви като плът отвътре! Не разбирате ли, че е нужно проливане на кръв, за да успее всяка една революция? Протоплазменият елит никога няма да даде път на Новата раса без съпротива. Ще се държат за властта, докато не бъдат изтрити от лицето на Земята! Само така ще можем да продължим до следващия етап!

Трябва да призная, че понякога ти остава единствено да се възхищаваш на страстта на напълно побърканите — страст, която категорично няма нищо общо с каквото и да било чувство за реалност. Нима наистина смяташе, че дубълите могат да съществуват някак си независимо от органичните си оригинали, родени от жени? Какво общо има това с логиката? Разнообразието на идеите (и идеологиите), до които са способни да достигнат хората, никога няма да спре да ме изумява. Особено когато се подклаждат от най-силния наркотик — увереността в собствените си способности.

Обърнах се, излязох през главната врата и слязох по широките каменни стъпала на улицата. Думите на фанатика продължаваха да отекват в ушите ми.

— Бъдете готови! — крещеше чудакът с пламенен глас, който сякаш не изоставаше от мен дори докато се отдалечавах. — Идва новата епоха на правата на дубълите… ако сте подготвени за нея!

Никой не желаеше да говори за келнера, който причини кратката суматоха снощи в „Ла Тур Ванадиум“.

Когато пристигнах там, по-голямата част от персонала на ресторанта — наети специалисти от момчета за всичко до оберкелнери — мълчаливо бързаха да разчистят масите от обеда и да приготвят масите за тълпата, която щеше да се изсипе за ранна вечеря. Неколцина клиенти разпускаха, а около тях сновяха бледозелени келнери. В краката на архитата лежаха спортни сакове. Хубавото шардоне, изпълващо сгорещените ти неврони с приятно сияние, е точно онова, което ти трябва след усилена тренировка.

Оптимистите предричат, че някой ден истинското тяло ще съществува толкова десетилетия, колкото часове са отредени на дубъла. Е, на мен ми се струва прекалено далечно бъдеще, за да завиждам.

Облечен в купените от уличен автомат евтини хартиени дрехи и все още усещащ пулсирането от спешното закърпване при ефемералите, аз знаех, че изобщо няма, да впечатля управителя. Окото с цвят на мед се присви зад монокъла към размазаното ми копие на лиценза на Албърт Морис. След секунди той щеше да разбере, че създателят ми се е отказал от мен.

Би ли направил Албърт това само защото отказах да почистя тоалетната му? Възможно ли е вече да съм в списъка на жертвите на някой извратен ловен клуб? Още по-лошо, той би могъл да ме обяви за обществено опасен. Някой полицейски унищожител можеше да се хвърли отгоре ми всеки момент като отмъстителен ястреб…

Разчитах единствено на мекосърдечието на Албърт, на неспособността му да обяви първото си франки.

Управителят свали монокъла и ми върна зацапания документ.

— Както казах на домашния ви компютър, няма нищо за разследване. Не е възможно да сте толкова сериозно заинтересувани от малкия снощен инцидент! Откога разливането на няколко питиета и счупването на една чаша е станало углавно престъпление? Разполагаме с писмени откази от претенции от всички клиенти, като им предложихме безплатни вечери за компенсация.

— Много щедро, но…

— Да не би някой да се е отметнал? Затова ли сте тук? Можем да се обадим на дежурния съд да прегледа записите. Всеки разумен съдебен състав…

— Моля ви. Не съм тук, за да предявявам съдебни искове. Просто ми трябва келнерът.

— Прекратихме договора му.

— Значи сте го уволнили. Дълго ли е работил тук?

— Две години. Сутринта имаше нахалството да твърди, че инцидентът не бил по негова вина. Дубълът му така и не се прибрал при него, значи може да е бил отвлечен и сменен с фалшификат!

Управителят презрително подуши въздуха. Ако имах козина, сигурно щеше да настръхне.

— Дайте ми координатите му и няма да ви безпокоя повече.

Той ме изгледа кръвнишки. Лесно би било да отреже един зелен. Но ако Албърт дойдеше тук лично?

— О… добре. — Набира командите и след това демонстративно изсумтя и ми обърна гръб.

Мамка му! Вместо да ми каже или напише името, той прати информацията на Нел! Бих могъл да й се обадя, но сигурно щеше да ми се наложи да говоря с Албърт и да се чувствам като тийнейджър; който тича обратно при татко си. Мамка му и пак мамка му! Докато вървях към изхода, се чудех на манията си да разреша малката загадка преди да изтече срокът ми. Въпросът ми се струваше маловажен. Защо ми е да се тревожа за него?

Спрях при входната врата. Евтините ми зелени сензори се настройваха за дневната светлина, когато нещо хвана окото ми. Буквално. Подобно на комар, нещото забръмча към лицето ми. Замахнах с ръка и го отпъдих за малко. То обаче се върна.

Преждевременното разпадане на дубъл може да привлече мършояди, а на гърба ми имаше много повредена псевдоплът. Прогоних го отново. То отлетя и след това се стрелна право към мен с неописуема скорост!

Отстъпих назад към стената, стиснал здраво окото си. По-лоши от болката бяха експлозиите от цветове! Опашките на ракетите се приближиха една към друга, образувайки форми. Не, думи:

Загубата на съзнание е объркваща за истинския човек. За дубъла тя е като смъртта. А свестяването — като прераждане.

Къде съм?

Поглед встрани ми казва, че все още се намирам в кошера на Ирена. В другия край на обширното помещение забелязвам огромната бледа фигура на архетипното й тяло — царицата, обкръжена от грижите на повече от дузина червеникави миникопия. Версиите в естествен ръст забързано идват и си отиват, изпълнявайки задачите си. Никой не казва нито дума. Не е нужно.

Замаян си представям атомно ядро и заобикалящата го мъгла виртуални частици, Ирени-дубликати продължават да се отделят от тъмночервения облак, за да изпълнят някаква задача за кошера. Други — възрастни и опитни, се вмъкват в него, за да донесат съвременния нектар — знанието, което ще бъде събрано и споделено с новите копия. А в центъра на всичко това е истинският човек, чиято роля е да абсорбира и отново да разпространява това знание, като използва имитиращите тела за извършването на всичко друго.