— Е, за едно нещо можем да бъдем доволни — обадих се аз с надежда да повдигна духа на спътничката си. — Поне предназначението ни е близо.

Риту не изглеждаше особено въодушевена от иронията, нито пък се радваше, че най-сетне наближаваме целта, към която бяхме тръгнали във вторник вечерта — планинската вила, в която като дете бе прекарвала седмици заедно с баща си. Пътуването се оказа много по-дълго от очакваното и мина по маршрут, много по-любопитен и болезнен, отколкото някой от нас двамата си беше представял.

Не преставах да търся някаква цепнатина или ниша, каквото и да е, което да ни позволи да не бъдем подкарвани като овце към детонациите и писъците на рикошети, през които си проправяше път първият взвод. Но макар че тайният тунел на Йосил Махарал завиваше достатъчно често, за да се възползва от по-меките пластове на скалата, той така и не предлагаше място за криене.

Какво ли не бих дал за един най-обикновен телефон! Продължавах да се опитвам да се свържа с охраната на базата чрез импланта си. Но тук нямаше никакви обществени връзки, а мъничкият предавател в черепа ми не можеше да излъчва през камъка. Вероятно вече се намирахме извън пределите на военния анклав, дълбоко под Урака Меса.

„Така ти се пада — помислих си. — Можеше да се обадиш преди хилядолетия. Но не, искаше да си играеш на ченге единак. Умник нещастен.“

Риту също не можеше да предложи никаква алтернатива. Все пак се мъчех да поддържам едната страна на разговора и й говорех тихо, докато бързахме напред.

— Най-много ме озадачава как Бета е успял да проникне в базата без някой като Чен, който да го вкара вътре. И как изобщо е знаел, че сме тук?

Риту изглеждаше нестабилна, сякаш се колебаеше между апатията и сълзите след неотдавнашното безжалостно отношение към нея. Това ме накара да се поколебая преди да задам следващия си въпрос.

— Имаш ли някаква представа за какво му трябваше на Бета?

Видях конфликт в очите й — желанието да сподели се бореше с традиционния ужас от нещо, което не бива да се произнася на глас. Когато най-накрая проговори, думите й излизаха със запъване и в тях се усещаше горчивина.

— За какво съм му притрябвала на Бета? Това ли ме питаш, Албърт? Кое е главното нещо, заради което всяко мъжко животно си търси женска?

Въпросът й ме накара да примигна. Отговорът би могъл да е очевиден преди век, но сексът просто не е всепроникващото нещо, което е бил в годините на дядовците ни. И как би могъл да бъде? Тази потребност вече не е по-трудна за удовлетворяване, отколкото всяка друга, наследена от първобитния ловец — като потребността от сол например или желанието да се нагълташ с мазни снаксове.

Щом не е сексът, тогава за какво друго можеше да става дума?

— Риту, нямаме време за гатанки.

Дори в тъмното забелязах как внимателно подсилената й фасада започва да се руши. Ъгълчетата на устата й се помръднаха — нещо средно между потръпване и сардонична усмивка. Риту искаше да каже, но трябваше да го направи по своя начин, щадейки гордостта си. Мярката за отдалеченост и… да… онова старо чувство за превъзходство.

— Албърт, знаеш ли какво се случва вътре в един хризалис?

— Хриз… имаш предвид пашкул ли? Като онзи, в който гъсеницата…

— … се превръща в пеперуда. Хората си представят просто преобразяване — например, краката на гъсеницата се превръщат в крака на пеперуда. Изглежда логично, нали? Че главата и мозъкът на гъсеницата ще служат по същия начин и на пеперудата? Континуитет на паметта и битието. На метаморфозата се гледа като на козметична промяна на външните инструменти и покрития, но същността вътре…

— Риту, какво общо има това с Бета? — Честно казано, не виждах никаква връзка. Прочутият похитител и пират печелеше от търговия с евтини копия на много търсени (и защитени с авторски права) личности като Джинийн Уоммейкър. Риту Махарал несъмнено имаше своите чудатости, също толкова уникални, колкото и онези на маестрата. Но кой би платил за незаконни копия на администраторка в „Универсални пещи“? Каква печалба би могъл да получи от нея Бета?

Риту не обърна внимание на прекъсването ми.

— Хората си мислят, че гъсеницата се преобразява в пеперуда, но това не е вярно! След като оплете пашкула около себе си, гъсеницата се разтваря! Цялото същество се стопява в супа, служеща само за да поддържа малкия ембрион, който се храни и расте, за да се превърне в нещо друго. Нещо съвсем различно!

Погледнах нервно назад.

— Риту, не разбирам какво се…

— Гъсеницата и пеперудата имат едни и същи по произход хромозоми, Албърт. Но геномите им са различни и съществуват успоредно един с друг. Те се нуждаят един от друг по същия начин, както мъжът се нуждае от жена… за да се размножи. Различно от…

Риту спря да говори, защото аз бях спрял изведнъж, неспособен да помръдна, гледайки без да мигна. Откровението й най-накрая достигна до мозъка ми, избухвайки като бомба.

Не, не ме разбирайте погрешно. Обикновено приемам спокойно новите идеи. Всъщност винаги съм се опитвал да бъда скептичен, особено когато съм от плът. Архиразвенчаващ, ако искате. Но точно тогава нейните думи и загатванията й боляха толкова силно, че отчаяно желаех да ги отхвърля, заедно с цялото им разбиране.

— Риту, не… не искаш да кажеш…

— … че са двойка. Гъсеницата и пеперудата имат нужда една от друга, но нямат общи желания или ценности. При тях няма любов.

Чувах втората група военни големи да наближава зад нас, още повече уплашен, че имам някакво леко съмнение за вътрешната им природа. Но въпреки това не можех да продължа, без да задам още един въпрос. Погледнах Риту в очите. В полумрака всичко изглеждаше сиво.

— Ти кое си?

Тя се разсмя — рязък звук, който отекна в стените на тунела.

— Пеперудата, Албърт! Не можеш ли да се сетиш? Аз съм онази, която ще полети под слънчевите лъчи, ще се размножава с радост и в блажено невежество. Тоест, мислех се за такава. До миналия месец, когато започнах да разбирам какво става.

Устата ми пресъхна.

— А Бета?

В късия й смях се долови напрежение. Риту кимна към звука от маршируващите крака.

— Той ли? О, Бета прави всичко по силите си, не може да му се отрече. Той е човекът с копнежите. С амбициите. С ненаситния апетит.

— И още нещо — добави тя. — Той започва да запомня.

Би трябвало да се чувствам, сякаш ми е оказана голяма чест. Това наистина е гениална изработка.

Очевидно е в усилената Постоянна вълна, част от която съм в момента и която изпълва пространство, много пъти по-голямо от ограничените от тялото вълнички, съдържащи се в типичното тяло на голем. Пулсира и барабани със сила, каквато дори не си бях представял.

Йосил Махарал трябва да е знаел, че е на път да направи епохално откритие, едновременно прекрасно и ужасяващо. И че ужасът си е свършил работата с него… със солипсистичното малодушие, което съпътства Смерш-Фокслайтнеровия синдром. Оголеният страх се е сблъскал с изпълнената със страхопочитание примамка на нямащата равна на себе си възможност да промени света, и този конфликт го е побутнал по-нататък по пътя към лудостта.

Лудост, която у призрака му се проявява до крайност. Той все така продължава да бърбори, докато включва разпъващата душата машинария, подготвяйки ме/ни за моята/нашата определена роля на вълна-носител — фино настроено превозно средство, което да транспортира Йосил към олимпийско величие…

… въпреки че стрелбата, водеща се в някакъв подземен проход, се приближава все повече и повече.

— Знаеш ли, Морис, ужасно е как хората приемат чудесата за даденост. Хората от двадесети век се адаптирали към по-бърз живот поради реактивните самолети и автомобилите. Нашите дядовци са можели да си намерят всяка книга в Интернет. Ние пък свикнахме да живеем успоредно — удобството да бъдеш на няколко места едновременно. За две поколения ние просто донастройвахме голем-технологията, правехме по някое и друго незначително подобрение, но така и не минахме отвъд ограничената от физиката представа за глинената кукла на Енеас Каолин. Каква баналност! Хората получават разкошен подарък и след това нямат желанието или въображението да го използват изцяло!