— Хм, не ми прилича войната да е свършила — коментира Риту, докато ми подаваше ръчния окуляр — едно от малкото неща, които успях да спася от разпердушиненото волво. Дори от билото, намиращо се на пет километра разстояние от границата, се виждаше ясно, че битката между ТЕЗ и Индонезия продължава да е все така ожесточена. Местата за паркиране около хотелите бяха претъпкани. Небето на юг бе изпълнено с реещи се камери и ретранслатори.

Под тази далечна орда от бръмчащи воайорски очи, точно от другата страна на гранитния вал, ставаше нещо. Отделни гръмове, подобно на някаква свирепа буря, отекваха през скалната бариера. На няколко пъти мощни детонации караха въздуха около нас да трепери. Съпътстваха ги изригвалия от светлина, толкова ярки, че по огрения от обедното слънце терен заиграваха сенки.

От другата страна на вала клокочеше нещо, силно напомнящо за самия ад. Пламтящи вихри смърт, толкова стихийна и безжалостна, че прадедите ни не биха могли дори да си я представят… а ще е много трудно да намериш някой жив в нашия пренаселен свят, който да се почувства зле при мисълта за нея.

— И как ще успеем да видим твоята приятелка? — попита ме спътничката ми. — Ще отидем при главния вход и ще поискаме свиждане ли?

Поклатих глава. Де да беше толкова лесно… През цялото нелеко пътуване из пустинята този момент не ми излизаше от главата.

— Не е много умно да привличаме вниманието.

— Прав си. Последните новини, които чух, бяха, че си заподозрян в сериозно престъпление.

— И мъртъв.

— А, да. И мъртъв. Доста шум ще се вдигне, когато подложиш ретината си под идентификационния скенер. Искаш ли аз да го направя? Ще наема стая. Най-после ще се отървем от проклетия грим. — Тя посочи сивата псевдокожа, покриваща ни от глава до пети. Изглеждаше доста раздрана след многото часове под слънчевите лъчи и пронизващия вятър. — Ще взема една гореща вана, докато й се обаждаш.

Отново поклатих глава.

— Разбира се, от теб зависи, Риту. Но не мисля, че и ти трябва да се издаваш. Дори и полицията да не те преследва, не трябва да забравяш за Енеас Каолин.

— Ако онзи на магистралата беше Енеас. Външният вид не е категорично доказателство, Албърт.

— Хм. Би ли заложила живота си заради подобно схващане? Ясно е, че Каолин и баща ти са се занимавали с нещо голямо. Нещо обезпокоително. Всички следи сочат, че пътищата им са се разделили. Може би това е довело и до смъртта на баща ти на същата магистрала, на която попаднахме в засада и ние…

Риту вдигна ръка.

— Убеди ме. Трябва ни надежден мрежов достъп, за да открием какво става, преди да стане известно, че сме живи.

— И Клара е точно човекът, който може да уреди подобен достъп. — Отново вдигнах окуляра. — Стига да успеем да минем незабелязани оставащите няколко километра и да привлечем вниманието й.

— Имаш ли идея как ще стане това?

— Най-напред отиваме ето там.

Посочих наляво, встрани от главния портал, към порутения лагер, простиращ се покрай оградата на известно разстояние от бляскавите хотели. Разноцветни фигури се движеха сред палатките, подвижните домове и импровизираните арени, създаващи впечатлението за някакъв анархистичен карнавал.

Двамата с малкия дубъл на Пал се махнахме от главния вход на „Дъгоцветния салон“ и заобиколихме сградата в търсене на друг начин да влезем вътре. Служебната алея бе оградена с висок зид, но не ни се наложи да го прескачаме. Порталът беше открехнат и зад него се виждаше голям автомобил. Промъкнахме се вътре и уж нехайно се заразхождахме около колата.

Така гласеше надписът на холограмната емблема. От двете му страни се мъдреха два грациозно приведени херувима. Огромната чиния на покрива изглеждаше ръчно изработена, страшно натруфена и много по-голяма, отколкото е необходима за сносна сателитна връзка. Докато минавахме покрай нея, кожата ми изтръпна — почти същото усещане, което изпитах след подмладяването си.

— Доста енергия има натрупана в тази кола — коментира палоидът и изви гръб. Козината му настръхна.

— Да си чувал за тези момчета? — попитах го.

— Малко. Оттук-оттам. — Гласът на палоида бе тих и изразителен.

Студени криогенни пари се носеха около дебели изолирани кабели, виещи се между колата и задната врата на сградата, откъдето се чуваше кичозна музика на орган. Предпазливо прекрачих кабелите и пристъпих в подобното на пещера помещение, в което няколко десетки закачулени фигури се олюляваха под приличащите на погребални звуци.

— Какво става тука? — подигравателно попита Пал — Да не би да снимат поредната серия на „Театъра на Винсент Прайс10“?

Много добре знаех какво бе станало тук вчера, когато тези създания бяха успели да измамят един от най-добрите сиви на Албърт и бяха инсталирали дяволската бомба в търбуха му. Щом бяха успели да направят това, по-добре едно нещастно франки като мен да си отваря очите на четири. Все пак под маскировката си оставах най-обикновен зелен.

Очите ми привикнаха с тъмнината и видях, че всички фигури са в същия характерен червеникав оттенък, като онази на главния вход на клуба. Всички, с изключение на централната фигура, положена на висока платформа. Тя бе толкова бледа, че отначало я помислих за бял дубъл.

Но не, лежащото тяло се оказа истински човек. Редки кичури сива коса стърчаха сред прикрепените към главата й електроди. По-голямата част от тежкото, отпуснато тяло бе покрита с червена копринена дреха. Повечето от хората се стремят да поддържат органичните си тела в добра форма. (И се стараят да придобият достатъчно тен, за да не ги бъркат с големи за удоволствия!) Но някои ги използват само за едно-единствено нещо — да служат като хранилища на памет, предавана от днешната серия дубъли на утрешната. Очевидно Ирена бе на върха на тази тенденция. Нищо чудно, че бе съдържателка на подобно модно свърталище!

А от погребалните звуци, изпълващи помещението, не беше трудно да се досетя, че животът на Ирена е към края си. Гърдите й се издигаха и спускаха неравномерно под покривалото. От многобройни тръби капеха някакви лекарства, а медицинските монитори тихо иззвъняваха.

Не видях никаква пещ. Никакви редици дубъли-заготовки. Значи не се занимаваше да прави призраци, както постъпват някои малко преди да умрат — бълват последния рояк автономни дубликати, които да се погрижат за последните детайли… или да кажат всичко онова, което никога не биха посмели да изговорят приживе. Повечето от копията на Ирена изглеждаха доста стари. Може би дори бяха съществували по времето, когато сивАлбърт е бил „поправян“.

Дали Ирена бе престанала да произвежда дубликати точно тогава, или малко след това? Много странно съвпадение, ако наистина беше съвпадение.

Скрит в сенките, видях една от Ирените да стои настрана от погребалната церемония и да разговаря с пурпурен голем, чиято глава с огромните си очи и стилно извит нос приличаше на глава на сокол.

— Хор — промърмори Пал.

— Какъв хор?

— Хор! — Той посочи ярката роба на посетителя, покрита с надписи и заплетени фигури. — Египетски бог на смъртта и отвъдния свят. Доста превзето за моя вкус.

„Естествено“ — помислих си: Последни възможности. Едно от онези предприятия, предлагащи специализирана помощ при смъртта или непосредствено преди нея. За която и услуга да се досетиш, винаги ще се намери някой от милионите отегчени до смърт безработни, който с радост ще ти я предложи.

Прокраднах се по-близо, докато онзи с птичето лице коментираше разни неща от някаква лъскава брошура.

— … Това е една от най-популярните опции. Пълна криогенна суспензия! Разполагам с апаратура, с която мога да вкарам в органичното тяло на архетипа ви подходяща комбинация от научно балансирани стабилизиращи агенти и ще понижим температурата му, докато го доставим в главното хранилище в Редланд. То е оборудвано със собствени геотермални енергийни източници и е така укрепено, че може да устои и на пряко метеоритно попадение! Оригиналът ви само трябва да впечата разрешение…