„Потърси някакъв начин“ — мълчаливо го подтикнах аз.

Другият ми аз ми отговори с рязко кимане. След това, дръпнат от оковите на Махарал, се обърна и последва господаря ни към някаква друга част на зловещата лаборатория.

Така че сега лежа и чакам на мястото, където ме оставиха, и тревожно се питам какво ли още ми е приготвил моят похитител.

Тридесет дни вече започват да ми се струват много дълго време. Трябва да намеря начин да разбера много по-рано дали Бог няма да се окаже един от личните приятели на Йосил Махарал.

И освен това, дори и да ми се отвори подходяща възможност, трябва да внимавам какво правя. Например какво да правя, ако се озова в близост до телефон? Да извикам ли ченгетата? В някои случаи е достатъчно жертвата само да се обади за помощ и да чака професионалните си синьокожи спасители. Проста работа.

Но не и в този случай.

Колкото и да се мъча, не мога да улича Махарал в извършването и на едно-единствено углавно престъпление. Поне доколкото знам аз. Само дълга серия от кражби на оборудване, отвличане на дубъли, нарушения на авторски права и нелицензирани експерименти — нарушения, които в наши дни се наказват с граждански запрещения и автоматични глоби. След времето на Дерегулацията полицията не обръща особено внимание на подобен вид престъпления.

Не и аз!

Мен никакви жалки глоби не са в състояние да ме задоволят.

Истинският свят си има своите правила, а аз — моите.

Ще накарам тази проклета купчина прах да си плати. Дубъл срещу дубъл.

За моя изненада, вайс Енеас Каолин иска да ме наеме за детектив!

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

И посочи холомехурите, които се блъскаха един в друг. Повечето от тях показваха мястото на саботажа в „Универсални пещи“, сега гъмжащо от многоцветни дубъли-техници, подобно на гъмжило от мравки, борещи, се да върнат фабриката в работещо и носещо печалби състояние.

Други мехури се взираха надолу към димящите останки на малка къща в предградията.

Офертата на трилионера ме накара да си глътна езика, но малкият голем-невестулка на Пал я прие с апломб.

— Разбира се, ще се заемем. Но ще искаме четворно по-висок хонорар от обичайните такси на Албърт. Плюс разходите… в това число и за нова къща в замяна на току-що разрушената.

„Няма ли да поискаш между другото и ново органично тяло за Албърт?“ — язвително си помислих аз. Пал понякога ме поразява със способността си да се поти над дреболиите, без да обръща внимание на цялостната картина. Като например фактът, че Албърт Морис вече не съществува. Така че кой всъщност ще се заеме със случая? Моите законни права не са по-големи от тези на говорещ тостер.

Каолин остана невъзмутим.

— Условията са приемливи, но при условие, че плащането ще зависи изцяло от резултатите. И при положение, че господин Морис наистина се окаже невинен, както загатва записът.

— Загатва!? — викна палоидът. — Чухте разказа. Онзи нещастник е бил измамен! Лапнал въдицата, насаден на пачи яйца, баламосан, изпързалян…

— Пал — опитах се да го прекъсна.

— … подлъган, заблуден, преметнат! Балама. Глупак, марионетка, дръвник, тъпоглавец, пионка…

— Може и да е така — прекъсна го Каолин с вдигане на ръка. — Или пък записът е бил подготвен по-рано. Записан предварително, за да послужи като блестящо алиби.

— Това може да се провери — възразих аз. — Дори скрито в гърлото му, устройството би трябвало да запише и околния градски шум. Говорещи хора. Двигател на камион по улицата. Отделни звуци, които след внимателен анализ ще могат да се съпоставят с действителни събития, записани от обществените камери.

— Добре — кимна Каолин. — Тогава не предварително записан. Но въпреки това неверен. Сивият може да е минал през всичко това и да се е преструвал, че не е от конспираторите. Преструвал се е на лековерен…

— … наивен, доверчив, тъп…

— Млъквай, Пал! Не мисля, че… — поклатих глава. — Не мисля, че всичко това е наша работа. Не е ли най-добре да покажете този запис на полицията?

Изразителните, почти истински устни на дубКаолин се свиха.

— Адвокатът ми твърди, че сме на ръба на закона.

Така се изненадах, че се изсмях.

— Такъв голям промишлен саботаж…

— Без нито една човешка жертва.

— Без нито една… А какво по дяволите е това?

Посочих с пръст към новинарските мехури, показващи въздушен изглед към нещастната ми изгорена къща. Искам да кажа, къщата на Албърт. Както и да е. В отговор на вниманието ми мехурът се изду и изтика останалите назад. Образът се уголеми към няколко верни оперативни работници от Отдела за особено тежки престъпления, които претърсваха отломките. Професионалисти най-висока класа, търсещи части от тялото. И от ракетата естествено.

— Засега няма доказана връзка между тази трагедия и случилото се в УП.

Каолин произнесе това с толкова безизразно лице, че няколко секунди само го зяпах.

— Ще успеете да пробутвате това твърдение най-много още няколко часа, независимо колко добри адвокати имате. Когато ченгетата намерят тялото ми… имам предвид тялото на Албърт… и когато се вземат показанията на дубълите й камерите В УП, застрахователите ви няма да имат друга възможност, освен да сътрудничат с властите. Полицията ще научи, че сте намерили нещо важно в калта след атаката. И ако продължавате да твърдите противното, най-вероятно някой от служителите ви…

— … ще ме натопи с надеждата да получи награда. Моля ви, не съм толкова голям глупак. Няма да се опитвам да държа записа настрана от ченгетата. Тоест, не за дълго. Но едно малко забавяне може да се окаже полезно.

— По какъв начин полезно?

— Чатнах! — изписука минидубълът на Пал и се ухили, очевидно доволен. — Искате саботьорите да си мислят, че са успели. Ако приемем, че не са знаели за записващото устройство, те могат да си помислят, че са извън опасност. И това ще ни даде време да ги спипаме!

— Време ли? — намесих се аз. — Какво време? Вие да не сте се побъркали? Та аз бях изпечен преди повече от двадесет часа! Часовникът ми скоро ще спре. Едва ще ми стигне времето да вечерям и да отида на някое представление. Какво ви кара да мислите, че ще мога да провеждам разследване в подобно състояние, дори и да ми се иска?

Тук Енеас Каолин се усмихна.

— О, може би ще успея да направя нещо по въпроса с часовника.

След по-малко от половин час излязох от най-големия апарат, с който разполагаше магнатът в своето мазе-лаборатория. Фучаща и съскаща машинария, която ме блъскаше, удряше, пръскаше и масажираше, докато не ме заболя навсякъде… като онзи път, когато Клара ме накара да изкарам военния курс по калистеника в истинска плът и само по бельо. Влажното ми глинено тяло обезпокоително съскаше от прясно инжектираната elan. Чувствах се способен да се изправя срещу целия свят! Е, стига преди това да не експлодирам.

— Тази ваша джаджа ще промени доста неща — отбеляза Пал, който излъчваше същия неистов блясък.

— Има недостатъци — като високата цена, — които могат и да попречат на серийното производство — отговори дубКаолин. — Съществуват само два прототипа и… не всички резултати са задоволителни.

— Не на мен тия — промърморих аз. — Не, не ми обръщайте внимание. Просяците не могат да проявяват капризи. Благодаря ви за продължаването на този така наречен живот.

Погледнах надолу и видях, че цветът ми отново е променен. За трети път за един ден. Сега приличах на висококачествен сив. Леле-мале. И кой казва, че не мога да направя кариера? Може да има прогрес — дори и за едно франки.