Объркан ли си? Няма да бъдеш, когато направим първата си малка стъпка назад… преди почти седмица… към понеделник вечерта.

Не, не, не се опитвай да се ориентираш с нормалните термини. Следвай влеченията.

Ето! Последвай тази следа от самодоволство, смесена е четвърт част инат, малко преувеличена самоувереност и искрица на романтичен комарджия. Проследи я и ще откриеш зеления дубъл, който беше онази вечер, наранен и дързък, докато прекосяваше площада „Одеон“, тормозен от отегчените смотаняци и преследван от гневните жълтури на Бета, които те обстрелваха с камъни.

Не се опитвай да си спомняш. Предугаждай! От тази равнина е много по-лесно.

Скоро ще разбереш необходимостта. Зеленият трябва да оцелее, но трябва да го направи сам.

Достатъчна е съвсем слаба намеса. Достатъчна, за да преобърне малко вероятностите. Нещо минимално, което лесно може да се пропусне.

Да, давай. Експериментирай. Скоро, в критичния момент, ще решиш да се пресегнеш и да побутнеш ума на ей онзи келнер, поднасящ вечерята в ресторанта до вълнолома. Непохватността му ще отклони вниманието в решителния момент…

… но внимавай! Защото всяко побутване предизвиква вълнички, както ще видиш. Нещо в начина, по който летят тези чинии…

По-късно това ще заинтересува един от подозрителните ти аз-ове. Ще се вълнува от това, сякаш го боли зъб. Както ти казах, умните животни се нервират от парадокса.

При всичките си блестящи качества и недостатъци, Йосил Махарал си представи, че суровият материал на душевното пространство ще бъде за него като проста глина, която да меси и моделира както си иска. Но ще видиш — то е много по-фино, отколкото си е представял горкият Йосил.

Следващата спирка ще ти се стори още по-странна. Пропускаме един ден напред до момента на пътя в пустинята, далеч от града, когато някой вдига някакво обемисто оръжие и се готви да стреля по пътуващите в приближаващата кола. Да, сребърният дубъл носи душевния отпечатък на Енеас Каолин. Обърни също така внимание на парливата миризма на ужас. Нищо от ставащото не му харесва.

Но не се намесвай прекалено дълбоко! Забрави за разните досадни въпроси като кой или защо, какво или къде. Забрави мотивите и престъпленията. Остави ги на някой детектив от реалния свят.

Това вече не е твоя работа.

Ето какво предвиждам, че ще направиш. Ще гледаш как се развива засадата.

Виж и оцени дивото бозайническо изящество на истАлбърт, когато отклонява автомобила в опит да избегне сблъсъка… след това как натиска газта, когато вижда платинения да се прицелва… и стреля! Ах, всичко това се случи преди дни в линейното време, но все пак всичко изглежда толкова ярко.

Можеш ли да предвидиш какво става после?

Скоро ще откриеш, че всички лежат в безсъзнание под звездите над пустинята. Албърт и Риту са зашеметени в купето на волвото и няма да забележат как поемаш контрол над един малък фрагмент от дубКаолин, висящ от прозореца на колата. Ще използваш останката, ще се пресегнеш вътре към кормилото на колата…

… и да, ще я откараш до тясната клисура, скрита от всички онези очи, които могат да се загрижат и да извикат прекалено бързо за помощ.

На път си да се разсееш.

Някаква информация все още прониква през органичните очи на истАлбърт в мозъка му и връща вниманието му отново към петъчната сутрин в подземната лаборатория. Ще се запиташ например какво става с великото откритие на Йосил Махарал? Чия личност побеждава? Ще стреля ли брациерът както е предвидено, извисявайки се едновременно над реалната и духовната равнина?

Ще се запиташ за ракетите — успял ли е истАлбърт да ги спре? Спасени ли са хората в града? Или ще се задейства резервна система и в крайна сметка ще изстреля смъртта?

Дивото сърце на истАлбърт се радва, след като е нанесъл последния си удар с металния стол пръснал сърцето на компютъра на части. Но въпреки това с крайчеца на окото си той вижда как малката Риту и много по-едрият Бета се втурват към него. За първи път те двамата се обединяват около една цел: Не е ли удивително как брат и сестра превъзмогват съперничеството си, когато са изправени пред заплахи и възможности за цялото семейство?

Времето се превърта малко напред преди отново да спре. Тези бързи секунди доближават двойката. Още няколко подобни скока и братът и сестрата ще са се нахвърлили върху горкия Албърт.

— Едва сега Ал забелязва как в другия край на стаята влиза друга фигура. Големът е с бежова спирала по кожата — започва от главата му и продължава по цялото му тяло; прилича на ходещ тирбушон. При вида на огромната зала, претъпкана със скъпо оборудване, на лицето му се изписва все по-растящ гняв!

Отначало си помисляш, че това е още една версия на Бета. И тогава ще разбереш, че външният вид е подвеждащ.

Защо?

Защо се случва всичко това? Какъв е контекстът на цялата тази бъркотия?

Скоро ще се запиташ тъкмо това. И ще ти отговоря, доколкото мога, след като свършим няколко задачи.

Първо да се преместим до координати, по-близки до пространство-времето. Преди около половин ден…

Там! Албърт Морис е сам в огромната подземна база, рови се из компютърните записи и проследява кражбите и подлостите на Йосил Махарал. Недалеч от него стоят в колони войници с пусти очи — консервирани войници, готови да бъдат изпечени веднага щом държавата има нужда от тях. Или когато някой достатъчно умен намери начин да ги отвлече.

Да си помогнем ли? Нужен ти е само един.

Първо се огледай за Риту. По-ранна версия на наранената и объркана душа. Скоро ще я откриеш, изпълнена с отвращение към самата себе си, предаваща се на вътрешен подтик, който не може да контролира, да ляга между полюсите на висококапацитетния тетраграматрон, докато пещите се затоплят и приготвят няколко десетки бойни големи.

Ела, докато тя все още се бори срещу натиска, докато все още има сили да се съпротивлява. На Бета никога досега не му се е налагало да надвива толкова яростно противопоставяне! Това означава, че впечатването, което прави на първото копие, ще е слабо. Ти ще се промъкнеш през пукнатините и ще поемеш копието, като избуташ Бета настрани. Да, дубълът може и да бъде повреден. Но ще бъде достатъчно добър — под твое командване — и ще излезе първи от пещта.

Готов ли си? Направи ли го? Тогава взимай боеца си и да намерим Албърт.

Какво? Да не би да го спасяваме?

Не, не очаквам Албърт да го нарече спасение. Не и докато все още е обсебен от идеята за онзи ужасен тунел. Но въпреки това възлите във времето могат да бъдат изненадващи. Дори след безброй повторения те никога не са напълно едни и същи. Може би този ще ни изуми.

Няма значение.

Сигурен съм, че когато дойде критичният момент, ще знаеш какво да правиш.

Както вървят пътуванията, това се оказа по-лошо дори от онзи ужасен преход по дъното на реката в понеделник вечерта. Повече се търкалях надолу, отколкото пълзях.

А и какво друго можех да направя, когато имах една-единствена ръка, разнебитена глава и туловище, което продължаваше да сипе парчетии при всяко следващо тупване или тежко падане? Разбира се, нямах обоняние. (Дори си спомнях концепцията съвсем смътно.) Но мазните изпарения от това тяло се виждаха лесно. Една от причините за цялото бързане бе желанието ми да стоя по-далеч от тях, защото имат лошото свойство да ускоряват разлагането — именно затова смиването обикновено става изведнъж, бързо и милосърдно.

Нямах подобен късмет. Май съм прекалено голям инат. Странна работа, но мутацията ми във франки ме бе направила повече Албърт от самия него!