докато не бъде разцепен на две от колосална сила. Уникалност! Не се превръща в черна дупка, а е дълга и силна останка-изключение на съзиданието, многостранна пролука в пространство-времето, смъртоносна, великолепна само за онези, които знаят езика й на чистата математика…

след като вече е предизвикал вълнение, когато е минал през огромен молекулярен облак, завъртайки вихри, които привличат сами себе си, изравняващи се до йонизирани покривки, които се въртят и сливат в новородени системи…

след това отново набираме скорост, покрай спиралните ръкави, блестящи като диамантен прах, докато…

не откриваме, че сме се насочили към скромно жълто слънце… звезда на приятна средна възраст… спокойна, непретенциозна, със свита от петънца-планети…

една от които изглежда по-голям късметлия от останалите… топла, но без да е гореща, масивна, но не огромна, и замесена с точно толкова съставки; че нещата да са интересни.

Гмуркаме се в този свят, великолепен в баланса си между океан и небе, море и суша, планини и равнини, езера и хълмове, паразити и приони, глина и кристал, молекули и атоми, електрони и…

Гмуркайки се към все по-малкото, крещим да спрем!

Върни се!

Какво беше онова, което зърнахме преди малко? Блестящи, разклоняващи се върхове, построени от очарователни ръце? Кратко впечатление за пристанали кораби, магазини и закрити от дървета къщи, където сенчести фигури говорят на някакъв език, подобен на песен?

Назад. Няма да е трудно да открием. Просто се върни до размерите и мащаба между космоса и кварка.

Друга цивилизация. Друга раса от мислещи, чувстващи същества! Това ли търсехме?

Очевидно не.

Малко остана от светещия мен, който излезе от пещта във вторник сутринта, натоварен да почисти къщата и да изпълни къщните работи на Албърт Морис. Тяло, което живя… да видим… почти три дни повече благодарение на Енеас Каолин и магарешкия си инат. Един аз, който свърши много повече от това да изтърка тоалетната! Който събра толкова много интересни спомени и мисли… жалко, че няма начин да ги депозирам. Да ги споделя.

Нещата, които видях.

И които халюцинирах, напомних си аз, като се сетих за всички онези отгласи и шефски гласове, които чувах от време на време. О, истАлбърт ще изпусне много. Ако приемем, че му се е разминало горенето в дома му, Албърт по всяка вероятност е прекарал цялата седмица пред компютъра или в размахване на ръце под чадора, в координиране на абаносови изследователи и сиви детективи и разправии със застрахователни агенти. Работил е здравата, горкият тъпак.

„И въпреки това той не може да бъде пълен загубеняк. Не и щом Клара го обича.“

Ако можех, щях да се усмихна. Колко хубаво би било последният образ в ума ми да е нейният… жена, която никога не бях срещал лично, но въпреки това обожавах.

Сега можех да я видя — последен приятен подвиг на въображението в момента, когато тялото ми се сми, оставяйки само жалката глава да се търкаля на дъното на кошчето. Да, именно тя се изправи пред мен, цялата замъглена по романтичния холивудски начин, който омекотява всеки образ, дори и да носи шлем, покрит с щръкнали антени.

През ефирната светлина Клара сякаш се втренчи надолу към мен, а сладкият й глас бе примамлив като на ангел.

— Е, да ме разбият на парчета и да ме сервират като темпура14 — каза въображаемият ми серафим и избута настрани чифт холоочила, блестящи като огрени от слънцето паяжини. — Чен! Този дубъл не ти ли прилича на Албърт?

— Хм. Май да — обади се друга фигура и се наведе, за да ме погледне. Докато моята любима Клара изглеждаше нежна и женствена (макар и цялата покрита в тежка броня), новодошлият бе зъбат и люспест.

Демон!

В ръката му се появи тънък жезъл и намушка веждата ми.

— По дяволите, права си! Идентификаторът казва — чакай, не може да бъде!

— Напротив, може! — изписука трети, много по-тънък гласец.

На рамото на Клара се появи тънко лице, напомнящо гладна лисица, и се наведе да погледне надолу; хилеше се насреща ми с два реда блестящи остри зъби.

— Сигурно е онзи, който сигнализира — каза приличащата на пор фигура. В съня ми приличаше досущ на стария ми приятел палоида. — Пък може и в края на краищата да се окаже старият Зелчо.

Ако можех, щях да поклатя глава. Или да затворя очи, стига да имах клепачи.

Това вече бе прекалено, дори и за халюцинация.

По-добре да се стопя преди да е станало по-лошо.

Но малко се посъбудих, когато Клара ме повика.

— Албърт? Ти ли си там вътре?

Илюзия или не, нищо не можех да й откажа. Макар и да ми липсваше тяло — или каквото и да било средство да произведа звук, — някак си успях да събера сили за три думи.

— … само… факс… госпожо…

Добре. Трябваше да измисля нещо по-добро. Всичко обаче потъваше. А и без това се чувствах достатъчно щастлив. Преди да настъпи окончателната тъмнина последният образ пред мен щеше да е усмивката й, толкова вдъхваща доверие, че не ми оставаше нищо друго освен да вярвам.

— Не се безпокой, скъпи — каза Клара и посегна към кошчето. — Ето ме. Всичко ще се оправи.

С широко отворения си портал имението изглеждаше абсолютно неохранявано — илюзия, която собственикът можеше да си позволи. Докато пътувахме към голямата каменна постройка, лимузината ни мина покрай работещи градинари. На пръв поглед изглеждаха истински.

— Това някак си ми е познато — обади се Пал от животоподдържащия си стол. — Спомням си как си мислих, че ще извадим късмет, ако успеем да се измъкнем оттук живи.

Пал по някакъв начин бе успял да абсорбира част от паметта на смачкания миниголем — спътника ми през безумните вторник и сряда. Почувствах се по-добре при новината, че част от хитрия палоид е оцелял.

Сензорите правеха прозрачна всяка част на лимузината, върху която се спираха очите на пътниците. Създаваше се илюзията, че купето не съществува, макар че любопитните клюкари отвън биха видели само неясни кръгове, които бясно се мятаха насам-натам. Но въпреки това отворих прозореца, за да вдишам букета от аромати от градините на Енеас Каолин.

Миризмите продължаваха да ме изненадват, подобно на спомени от друг живот.

Някой друг пое дълбоко въздух заедно с мен. Албърт, седнал от лявата ми страна, пусна една от своите отнесени усмивки — очевидно се наслаждаваше на лекия есенен ветрец. Като изключим малките превръзки под ухото и на палеца си, не изглеждаше зле. Можеше дори да се преоблече и обръсне, ако го придумаш нежно. Но вниманието му бе насочено другаде.

„Да не би да си нешамах? — зачудих се аз. — Тяло без душа?“

Ако бе така, получаваше се доста иронична смяна на ролите. Защото аз, големът, се чувствах доста добре екипиран в това отношение.

„Така ли е, Албърт? Или просто даваш заето?“

Сигурно отново се бях зазяпал. Тънката, но силна ръка на Клара леко стисна моята и се обърнах към нея.

— Мислиш ли, че ще успеем да зърнем колекцията му от средновековни оръжия? — попита тя. — С удоволствие бих направила няколко снимки на онзи шотландски меч.

И това го каза прекрасна млада жена със сламена шапка и лека лятна рокля. Клара понякога се забавлява, като омаловажава „страховитата“ си страна. Това подчертава дивата й привлекателност.

— Може би ще е в настроение да изиграе ролята на екскурзовод — предположих аз, но тя само се усмихна.