Когато почти стигнахме къщата, Клара погледна многозначително към паркинга, на който се намираха други две автоматизирани лимузини, същите като нашата. Бяхме нагласили времето си така, че да пристигнем малко след тях.

Охранители на червени ивици наблюдаваха как един самотоварач сваля високия контейнер от камиона пред главния вход. Обърнаха се бдително, когато излязохме от колата… но някакъв скрит сигнал им даде знак да се отдръпнат.

— Винаги съм мечтал за подобна работа — промърмори Пал, докато самотоварачът с пъшкане издигна товара си с яките си крака и тръгна по широките стъпала към къщата.

— Не е вярно — отговорих му аз, докато изваждах креслото му от колата. Тежката работа не беше в стила на Пал.

Клара огледа медицинските циферблати на стола, после се засуети около истАлбърт и му оправи вратовръзката.

— Вие двамата ще се оправите ли тук?

Пал хвана ръката на Албърт и пусна една загадъчна усмивка.

— Ние ли? Ще се поразходим между охраната, ще се поблъскаме малко и ще си намерим белята.

Клара все още се тревожеше, но аз стиснах ръката й. Кое друго място би било по-сигурно? А и Каолин щеше да се съобразява с присъствието им.

— Хайде, тръгвайте. — Пал кимна към имението. — Ако господин Зилионер почне да ви създава неприятности, викайте. Ние ще оправим нещата. Нали, приятелче?

Вместо да отговори, Албърт се обърна, сякаш проследяваше нещо невидимо в небето. Вдигна бинтования си палец, сякаш бе някакъв метафизичен стопаджия.

— Прах — каза той, смаян. — Оставили са форми в нея. Дълбоки. Всеки го е направил.

Изчакахме няколко секунди, но той не каза нищо повече.

— До-о-обре — изкоментира Пал. — Надявам се, че това са добри новини. За прахта. Хм.

Отсъстващ и невъзмутим, Албърт хвана стола на Пал, за да го задържи на калдъръмената пътека. Двамата с Клара гледахме, докато завиха зад ъгъла към мястото, откъдето се чуваше гукане на гълъби. Няколко етажа по-нагоре бе огледалният купол, покриващ дома на прочутия отшелник — истЕнеас Каолин.

Двамата с Клара се спогледахме, за да се окуражим един друг, и тръгнахме към широкото гранитно стълбище.

След като се търкаля известно време, Пал дава знак. Най-после!

Скачам от долния багажник на стола му върху затоплените от слънцето камъни. Изчаквам да отминат колелата и… сега!

Плъзгам се по корем, избягвам човешките крака на Албърт и се мятаме сянката зад живия плет от гардении. Уф, каква воня! По-голямата част от миниатюрната ми глава е оформена като на същество, което се ориентира по миризмата. Де да имаше повече място за мозък…

Добре де. Просто направи онова, което иска създателят ти. И задоволи присъщото си любопитство — по-добре от храната и секса. Хайде!

Но внимавай за сензорите и за детекторите на движение. Настрой хитроумните си очи да видят инфрачервените лъчи. А също така базилиските, хитрите клопки и обикновените стари капани.

Декоративна ниша от тухли продължава по цялата дължина нагоре. Влизай вътре. Извади ноктите с диамантени върхове. Забий ги със силните си лапи в камъка.

В наши дни можеш да направиш направо чудеса от глина.

Във фоайето стоеше платинен дубъл и наблюдаваше как слугите насочват пъшкащия самотоварач към голямата библиотека — същото място, където преди две седмици бе положен отвореният ковчег на Йосил Махарал. Но Каолин не би трябвало да очаква, че зная това. Онези спомени бяха унищожени. По общо мнение.

Непосредственият обект на вниманието му бе контейнерът, макар че ни направи знак да го последваме. Клара с радост насочи импланта си към старите копия, щитове, боздугани и разни други остри неща. Едва след като самотоварачът внимателно остави товара си до южната стена, домакинът ни се обърна към нас с протегната ръка.

— Майор Гонсалес, дубМорис. Подранихте. С няколко часа.

— Така ли? Моя е вината — каза Клара. — Тези дни работя на Източното крайбрежие.

Съмнително извинение. Все пак предимството да има истински гост надделява над раздразнението на всеки дубъл, пък бил той и дубъл на трилионер.

— Ни най-малко. И двамата сте прекалено заети в последните дни! Благодаря, че приехте поканата ми. Макар че подозирам, че имате и собствени причини да дойдете.

— Има някои въпроси за изясняване — съгласих се аз.

— Несъмнено. Но първо, как работят новите тела?

Погледнах към тялото, което носех днес. Беше в светъл сиво-бежов цвят, в комбинация с реалистичната коса и текстура на кожата, на самия ръб на законното. Но при цялата суетня никой не възрази срещу „героизма“ ми. По-важни бяха другите му качества, с чиято помощ можех да помириша, видя и докосна Клара, сякаш бях съвсем истински.

— Много впечатляваща работа. Сигурно е доста скъпа.

— Много — кимна той. — Но това няма значение, щом…

Платиненият дубъл трепна, когато една от стените на контейнера падна с трясък. Слугите се заеха с другите панели.

— Естествено — продължи дубКаолин, — ще бъдете снабдяван с тези хиперкачествени заготовки напълно безплатно, докато се изясни проблемът с оригинала ви. Има ли някакви признаци…

— Колкото си искате. Но нито един не казва „здравейте“.

След две седмици задълбочени изследвания на най-големите експерти стана ясно, че съзнанието/душата на истАлбърт е „изчезнала“ по някакъв начин, който никой не разбираше. Може би Йосил Махарал би бил в състояние да даде някакво обяснение. Но той също бе изчезнал, при това много по-категорично.

— Е, можете да разчитате на „Универсални пещи“. Докато не стане възможно отново да заредим оригинала или…

— Или докато не изчерпя лимита си да правя копия от дубъл на дубъл.

Той кимна.

— Ще ви помогнем с хиперкачествените заготовки и с експерименталния процес за удължаване на трайността на големите. Отчасти, защото сме ви длъжници…

— Разбира се, че сте — промърмори Клара.

Бляскавият голем трепна.

— В замяна техниците ми естествено биха желали да наблюдават вашата забележителна издръжливост. Никой никога досега не е успял да постигне подобен прецизен резултат при копирането от една кукла на друга!

Забелязах, че дясната ръка на Каолин леко трепери. Ако не друго, той определено подценяваше нетърпението й.

— Хм, да. Наблюдение. Може да се появи проблем, ако… — Млъкнах, защото тъкмо в този момент слугите най-накрая се справиха с контейнера и освободиха тежка кристална витрина. Вътре в нея стоеше тъмнокафява фигура на дребен, добре сложен мъж — войник с азиатски черти, оформен на ръка и изпечен в пещ преди хиляди години. Уверената му полуусмивка изглеждаше почти като жива.

— Само десет от ксианските статуи са напуснали Китай — щастливо възкликна дубКаолин. — Ще задържа тази в чест на починалия ми приятел Йосил. Докато наследницата му не си я поиска.

Магнатът очевидно не очакваше това да стане в близкото бъдеще, макар че видях портрета на Риту Махарал, поставен на видно място върху огромен роял. Нарочно ли бе преместен тук?

„Споменът“ ми от тази стая беше от записа, който Клара бе открила под Урака Меса в строшения сив дубъл на Албърт, който бе отвлечен именно оттук, подложен на жестоки мъчения и използван като „огледало“ в онзи страховит експеримент. За щастие, дневникът му бе оцелял и той с приглушен глас ни разказа за убийствените деяния на побъркания призрак. Другото записващо устройство, извадено от врата на истАлбърт, предлагаше спорадично, далеч не толкова качествено описание на още някои парчета от мозайката — засадата на пътя, прехода през пустинята и подземните преживявания, хвърлящи известна светлина върху това по какъв начин бе замесена и дъщерята на Йосил.

Колко по-удобно щеше да е, ако и трите ни версии можеха да се обединят накрая! Но при сегашните обстоятелства двамата с Клара трябваше да разчитаме на старомодната детективска работа.