Визьорът на униформата ми се покри с предупредителни диаграми и покри силуета на голема с блестящи аури и символи, които може би означаваха нещо за обучен войник. Но яркият поток данни само ме обърка. Вдигнах визьора от лицето си…

… и моментално ме удари остра миризма. Прясно опечена глина. Ако бях разчитал на собствените си сетива, вместо на взетото на заем армейско оборудване, обонянието ми щеше да ме предупреди по-рано.

— Спри! — предупредих го аз и хвърлих чадора, който се бе заплел в кобура на оръжието ми. Накрая успях да измъкна лазера и трескаво затърсих предпазителя. Нараненият ми палец, мокър от пот, едва действаше. Ръкавиците също пречеха.

— Не се приближавай. Ще стрелям!

Големът продължи да се тътри напред, като ниско ръмжеше. Нещо не беше наред с него — може би проблем при впечатването или прекаленото бързо изпичане. Каквато и да бе причината, не възнамеряваше да забави крачка или да спре да се разберем нормално!

Внезапно се оказах пред избор.

„Опитай да се измъкнеш. Или стреляй. Не можеш да направиш и двете.“

Предпазителят изщрака. Пистолетът внезапно затрепери с вдъхваща доверие мощ. Избрах.

Горещият лъч мина през голема, отряза едната му ръка и ужили тялото.

Нададох рев й се хвърлих напред. Тежката фигура се сблъска с мен, докато вдигах ръка.

Лош избор.

— Знаеш ли, Албърт, че първите форми на живот може би са били от глина?

Проклетият призрак на Йосил не престава да говори. Дрънка, докато мъченията, причинени от неговото разтягащо душата устройство, стават все по-жестоки и по-жестоки. Отчаяно горя от желание да смажа сивото му привидение. Да прогоня неестественото му витаене. Да го пратя да се съедини със създателя си, когото бе предал и убил само преди дни.

Разбира се, той иска точно това — гнева ми! За да ми даде точка, върху която да се фокусирам. Болката ще е центърът, около който да се въртя, докато всичко останало се руши.

— Един шотландец изказал тази идея преди по-малко от век. И тя наистина е много умна.

По онова време биолозите били съгласни, че богатият бульон от органични съединения трябва да се е формирал на Земята почти веднага щом планетата се е охладила достатъчно, за да има океани. Но какво станало после? Как всички онези свободно носещи се аминокиселини и други подобни се организирали в стабилни, самокопиращи се единици? Клетките, съдържащи ДНК и средствата за делене не се появяват просто така! Нещо трябва да им е дало начално ускорение!

Това нещо може да са били огромните пластове полупропусклива глина, простиращи се по дъната на океаните и предлагащи огромни райони от разнообразни повърхности, защитаващи струпванията на молекули. Осигуряващи образци за първите организми. И поставили някои от тях на пътя към величието.

Сивият призрак на Махарал се излъчва и се удря по гърдите.

— И пътят ще завърши обиколката си, когато се върнем към оригиналната си форма! Не органични същества, а скулптирани от минералната плът на самата Майка Земя! Не го ли намираш за интересно?

Единственото, което ме интересува, е как да се измъкна оттук — особено когато машината праща следващата вълна натиск по гръбнака ми, кара ме да се извивам в ремъците и да искам да впия ръцете си около врата на Йосил. Ще му смеля безсмъртните кокали толкова добре, че никой от атомите в тях да не успее да намери съседа си!

От някъде недалеч… по-близо от недалеч… идва резонантен отговор.

„Точно така, братко.“

Гласът не е плод на фантазията ми. Зная, че това е малкият оранжево-червен голем, когото Махарал впечата от мен преди няколко часа. Мислите му текат към мен на приливи и отливи, сливайки се с моите. Това трябва да е част от сложния експеримент на дубЙосил и той изглежда страшно доволен. Сега, след установяването на връзката, следващата фаза е тест на паметта. Добре ли си спомням нещата, които „аз“ никога не съм научавал?

С плавен жест той праща към мен стотина мехура. Те се реят пред очите ми и изобразяват всичко — от лунни пейзажи до най-новата робохокей игра. Погледът ми пробягва против волята ми през картините, спира се на онези, които ми изглеждат познати. Мехурите заискряват, когато разпозная съдържанието им…

… гръцка урна за вино от времето на Перикъл…

… пищна фигурка на Венера от палеолита…

… теракотена статуя в цял ръст на древен китайски войник, подарена на Йосил от благодарния Син на небето за работата му при разкопките в Ксиан…

Не само че разпознавам образите, но и си спомням, че Махарал ми ги е показал в частния си музей. Малкият червен по някакъв начин ме захранва със спомени без помощта на сифтера и дебелите криокабели! Ние си прехвърляме един на друг, и в двете посоки, независимо че сме разделени от двадесет метра и дебела стъклена стена.

Значи това не е просто желание за създаване на копие от копието. Не е поредният индустриален процес в „Универсални пещи“. Махарал се опитва да постигне нещо друго — нещо по-голямо!

Сивият призрак възбудено и радостно дърдори над резултатите от теста. За известно време те му доставят повече удоволствие дори и от лекциите му по еволюционна глинистика. Стискам очи и се мъча с всички сили да изключа гласа му. Да потуша раздразнението и гнева! Той очевидно иска да бъда полудял от омраза — емоционално състояние, което лесно се поддава на моделиране и контрол. Толкова, чисто, че да е способно да пробие границите на единствения съсъд. На единственото тяло.

Трябва да се съпротивлявам. Но за мен е много трудно да не мразя. През няколко минути отвратителната му машина остъргва псевдоневралните ми центрове, пробожда с агонизираща болка изкуственото ми тяло, провокирайки рефлекса на сьомгата — страстното желание да си вървя вкъщи. Да се върна. При Оригинала си. Оригинала, който той унищожи с ракета във вторник, около полунощ.

Така бе казал на малкия червен. Че ме е убил. За да успее да проведе експеримента си, той е отстранил „котвата“ с надеждата, че вместо към нея двете копия ще се стремят едно към друго.

Разбирам го. Целта му е да накара една Постоянна вълна да отеква през открито пространство. Постижение е, няма съмнение. Като да накараш един електрон да заема цяла стая с едно-единствено, изумително квантово състояние. Но защо? Каква е целта?

Не може да се стреми към Нобелова награда. Не и след като се е самоубил и е извършил убийство, за да достигне целта си. Дали е достатъчно луд, за да смята, че може да пази тайната безкрайно? Тайните в наши дни са като снежинка — редки и трудни за запазване.

Залогът трябва да е по-голям. Нещо, което смята да използва на практика. При това скоро.

Усещам съгласието на малкия червен — другата моя половина. С всяко пулсиране на голямата машина се чувстваме по-близко един до друг. Като една личност, съединена отново. И все пак…

… и все пак има и нещо друго. Нещо извън нас. Нещо, едновременно познато и чуждо. Продължавам да долавям нещо, което прилича на ехо… на проблясващи слънчеви отражения в далечни басейни. Дали те също са част от плана на дубЙосил?

Може би не.

Това ми дава малко надежда.

— Много добре, Албърт — тананика си побърканият сив, докато гледа някакви разпечатки. — Профилите ти на наблюдател са чудесни, приятелю!

Навежда се над мен да ме погледне в очите.

— Повтарял съм този експеримент безброй пъти, Албърт, в опит да създам самоподдържащ се душевен резонанс между два почти идентични дубъла. Но от собствените ми копия никога нищо не се получаваше — нали разбираш, полето На егото е пропукано. Прекалена липса на доверие в себе си. Страхувам се, че съм го наследил. Често върви свързано с гениалността.

— Дори и когато го казваш за самия себе си — Отговарям аз. Но Йосил не обръща внимание на хапливата забележка.