Други образи показваха маестрата на „Студио Нео“ Джинийн Уоммейкър, която се, мъчеше да удари воайорските камери, които бръмчаха около елегантната й глава, като същевременно отричаше да има каквото и да било общо с конспирацията с крясъци: „Това е инсценировка!“

Думите й ме накараха да се засмея…

… докато се сетих какво означават те. Аз не бях единственият балама, или единственият човек, набеден да бъде виновникът. По целия град се сриваха репутации — от религиозни фанатици през движението за еманципация на дубълите до доставчици на перверзии като маестрата. И никой не споменаваше трите имена, които ме тревожеха най-много.

Бета. Каолин. Махарал.

В паметта ми завинаги бе запечатан споменът как платиненият голем внезапно се появява на пустинната магистрала, за да ми види сметката. Заради нещо, което зная? Или може би заради нещо, което бях на път да науча, вероятно свързано с бившия партньор и приятел на Каолин, с когото в момента враждуваше. Станало е така, че съм се озовал право в средата на отчаяна битка между двама побъркани гении. При това дори нямаше значение, че Йосил Махарал е мъртъв! В днешно време обикновената смърт не ти дава никакви гаранции. Всъщност направо усещах ръката на Махарал, протегнала се от гроба, за да продължи войната. Да принуждава магната да прибягва до отчаяни мерки.

Още повече, че Махарал бе помагал при изграждането на съоръжението, в което се намирах. Като се имаше предвид склонността му към подли номера, бащата на Риту може би бе заложил серия капани срещу непредпазливите. Особено ако стоиш на едно и също място прекалено дълго време.

По-добре да съм движеща се мишена. Колкото и да ми се искаше да се мотая и да чета новините, наистина вече бе време да тръгвам.

Сгънах правителствения чадор и го втъкнах в колана си, след което се насочих на изток по коридора, който бях видял на картата — тунел, който би трябвало да свърши след около сто й петдесет метра с голямо хранилище — следвано от масивна скала.

Само дето не беше просто хранилище.

Наистина, имаше рафтове, натъпкани с безброй военни части и инструменти, следвани от фризери, съдържащи стотици празни заготовки, все още само омесени и невпечатани, готови да бъдат използвани от президента и шапкарите — ако им се наложи някога да се крият тук.

Погледнато с невъоръжено око, всичко бе претъпкано.

Моите очи обаче не бяха невъоръжени. Разузнавателната униформа, която носех, разполагаше с чудни инфрачервени скенери, детектори и доплери, които показваха движенията и завихрянията във въздуха. Не бях експерт в използването на подобни приспособления, но не бях и безпомощен некадърник. Учех се, докато търсех. А и освен това бе ясно към коя стена да вървя.

„Сеизмичните аномалии са идвали някъде оттук.“

Не очаквах да видя някакви очевидни следи, но мястото се оказа съвсем чисто. Въпросната стена се покриваше от наредени един над друг заключени шкафове, зад които нямаше нищо друго освен съвсем естествен камък.

„Коя купа сено да избере магарето? — чудех се аз. — А дори и да избера правилно, как ще мина оттатък? И какво може да ме очаква там?“

Сензорите не показваха особени разлики между отделните шкафове. Никакви спадания в температурата, никакъв въздух, който да се процежда от другата страна. Никакви издайнически следи от топлина.

„Махарал е направил всичко възможно при рутинните си обиколки охраната да не забележи нищо подозрително.“ Дори при цялата си арогантност да не би професорът да си бе представял, че може да завладее ТЕЗ и целите Съединени щати? Спотайването бе единственият приятел на Йосил. Нищо чудно, че се бе потрудил така здраво, за да развие това умение.

Докоснах малкото оръжие, което вървеше с униформата — лазер, който можеше да се настрои да служи и като инструмент на техник, и като снайпер. Изрязването на ключалките нямаше да е никакъв проблем… както и до гърба на всеки от шкафовете, докато не попадна на скрития проход — или не открия, че в хитроумните ми разсъждения има пукнатина.

Ами сензорите или капаните? Бих ли могъл да се промъкна, без да бъда усетен от противника (който и да е той), спотайващ се от другата страна на Урака Меса?

„Продължавай да мислиш и действаш така, сякаш Махарал е все още жив!“

Тунелът сигурно не бе използван от понеделник, когато професорът катастрофира. Останалите му големи би трябвало да са се разпаднали скоро след това, оставяйки след себе си потънало в тишина светилище, без никой, който да защитава тайните му.

„Звучи логично. Достатъчно сигурен ли си, за да си заложиш живота?“

Дори Махарал да бе мъртъв, Каолин се показа като активен, враждебно настроен и готов почти на всичко. Ами ако трилионерът вече беше тук и ме очакваше от другата страна?

Докато размишлявах върху следващия си ход, се сетих за една мъдрост, която ми предложи Клара:

— Когато се съмняваш, опитай се да не мислиш като някой безмозъчен герой от долнопробен филм.

Втурването право срещу опасността е едно от онези прекалено използвани филмови клишета, към които с религиозна страст се придържат осем поколения продуценти и режисьори с мъртви мозъци. Друго клише гласи така: „Героят трябва винаги да предполага, че властите са зли, безполезни или заблудени. Така действието продължава, понеже главният герой изобщо не си и помисля да вика за помощ.“

Два дни действах точно под влиянието на такова предположение. Но в края на краищата ченгетата бяха по петите ми! Официално като на „материален свидетел“, но очевидно бях насаден да ме обвинят за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Да не споменаваме и факта, че някой се опита да ме вдигне във въздуха.

При това на два пъти!

Въпреки това нещата се променяха. Полицията и военните очевидно бяха объркани от ракетното нападение срещу дома ми. Със сигурност някои от тях бяха достатъчно честни и компетентни, за да разберат, че в цялата афера има няколко пласта под повърхността. Ами ако им покажа как Махарал е проникнал в системата им тук в базата, злоупотребявайки с доверието им и отваряйки си задна вратичка за лично ползване? Това може би щеше да изчисти името ми. Бих могъл дори да получа и награда за доносник!

Да предположим, че се обадя на адвокатката си и я накарам да уреди среща. Да извика коменданта на базата заедно с представител на Отдела за защита на човека и лицензиран Честен свидетел, за да е сигурно, че нищо не може да се потули… Би било голямо облекчение да разкажа всичко. Цялата история, такава, каквато я знам. Просто да изложа всичко. И да оставя нататък да се заемат батальони професионалисти.

И все пак при тази мисъл стомахът ми се бунтуваше. Не ми се струваше правилно!

Все още бях под въздействието на гнева и адреналина — нищо друго не би било в сила да ме накара да издържа през последните няколко дни. Негодуванието е наркотик, който гори бавно и силно. И може да се изпита пълно единствено в органично тяло.

Аз срещу Бета. Аз срещу Каолин. Аз срещу Махарал. Лошите, всеки по свой начин гениален в злото си. Не ме ли правеше тяхната омраза герой? Равен на тях?

Тази мисъл ми помогна да се съвзема.

И да реша какво трябва да направя.

— Героят е онзи, който си свърши работата, Албърт — бе казала веднъж Клара. — Действай храбро, когато е необходимо. Смелостта е последното средство, когато интелигентността се провали.

„Добре, добре“ — помислих си. Чувствах как смирението преминава през мен като пречистване.

„Човек трябва да знае границите на способностите си, а аз съм излязъл много извън своите.

По дяволите, та аз дори не съм достоен противник на Бета! А Каолин и Махарал определено са много над моята категория.

Добре тогава. Време е да бъда гражданин. Да се захващам за работа.“

Хуманоидна форма, по-висока от човек, се появи иззад намираща се недалеч автоматична пещ и се затътри към мен с разперени ръце.