„Опитва се да следва Риту. Но защо, освен ако не иска да открие скривалището на Йосил? Какво друго би могъл да търси от нея?“

Опитах да се съсредоточа, но е много трудно, когато задникът ти бива дамгосван на всеки две-три минути. Открих, че отново и отново се връщам към образа на малкия палоид, моя спътник-пор, който бе премазан преди нещастният Пал да пожъне спомените му от дългия ден, изкаран с мен. „Това бе единственият ми шанс да бъда запомнен — мрачно си помислих. — При това темпо, когато Бета пристигне, от мен ще е останала само купчинка чирепи.“

За утешение се опитах да извикам във въображението си лицето на Клара. Но образът само засили болката. „Сигурно войната й тъкмо в момента достига до кулминацията си“ — помислих си и се запитах се колко ли сме далеч от бойното поле. Разбира се, преди това Бета щеше да завие настрани. Но въпреки това се замислих за съвпадението… и се надявах, че Клара няма да си има големи проблеми заради самоотлъчката си след унищожаването на дома на Албърт. Бяхме се посочили един друг като наследници, така че армията сигурно щеше да влезе в положението й.

„Ако Албърт наистина е още жив, може би все още имат шанс да са щастливи заедно…“

А и ставаше и нещо друго, докато харлито летеше в нощта, в която дори звездите изглеждаха някак си изкривени. Постоянната ми вълна правеше обезпокоителни неща, трепереше диво… нагоре-надолу, навътре-навън… и понякога в една от онези странни посоки, дето никой дори не може да ги назове точно — самосъдържащите се измерения на духа, които Леов и другите едва започнаха да набелязват преди едно поколение, изучавайки най-новата terra incognita — или пък последната граница. Отначало бяха толкова кратки, че едва ги забелязвах. Но с продължаването на ужасния полет периодичните смущения ставаха все по-силни. Пиковете на егоистичното самомнение се редуваха със спадове на върховно себеотрицание, в които се чувствах по-нищожен и от прахта. По-късно ефектът бе на кратко, но интензивно насочено страхопочитание. Когато отмина, се зачудих…

„Какво следва после? Дзен-отделяне?

Усещане за единство с Вселената?

Или ще чуя гръмовния глас на Бог?“

Всяка култура е имала онова, което Уилям Джеймс нарича „вариации на религиозния опит“. Те разцъфтяват, когато Постоянната вълна на човека дърпа определени струни от париеталния нексус, района на Брока, или спиритуално-парафразното свързване в десния темпорален лоб. Естествено подобни усещания могат да се изпитат и в глина — душата си е душа, — но изживяването почти никога не може да се сравни с онова, което изпитваш в плътокръв.

Или освен ако не си възстановен и дарен с още един цял ден живот? Възможно ли е това да е накарало Енеас Каолин да поиска да саботира собствения си изследователски отдел? Защото новият трик за удължаване на трайността на дубъла има страничен ефект? Би ли могъл той да покръсти голем-народа и да запали божествената искрица сред милиардите изкуствени хора? Ами ако дубълите престанат да се връщат в домовете си за прехвърляне и напуснат своите архита, за да търсят собствен, различен път към спасението?

Ама че шантава мисъл! Сигурно бе провокирана от посещенията ми при любезните спукани гърнета — ефемералите. Или от пламтящата агония да бъдеш наполовина опечен жив! Може би.

И въпреки това не можех да се отърся от засилващото се усещане, че нещо или някой ме придружава по време на този мъчителен полет през строшеното небе, върви в крачка до мен или в мен, между огнения ад в долната част на тялото ми и замръзналото ми от вятъра лице. От време на време сякаш някакъв едва чут отглас ми казваше: „Дръж се“…

Бушуващият вятър отслабна за малко и ми позволи да погледна към неравния терен от плата и дълбоки дерета, рязко очертани от лунната светлина. Харлито започна да се снижава, бледите лъчи на фаровете му придаваха на пейзажа някаква назъбена красота. Празнини се издигнаха нагоре като огромни пасти, жадни да ме погълнат целия.

Дюзите изреваха и се насочиха надолу, като ме обкръжиха със стена от трептящ пламък. Трябваше да пусна едната си ръка, за да си предпазя очите. Така останах закрепен само с двата си крака и с другата ръка; пръстите ми постепенно се опичаха и втвърдяваха, превръщайки се в хрущящи парчета керамика.

Колкото до шума, скоро свикнах… може би защото вече нямах с какво да чувам. „Дръж се“, заповяда ми някакъв вътрешен глас — вероятно упоритата част от Албърт Морис, която така и не се бе научила да се предава. В това отношение мога да се доверя на Албърт. Инат човек.

„Дръж се още съвсем малко…“

Вълни от тръпки минаха през мен като през кукла от кал. Някакви части се отчупиха! Накрая упоритата ми хватка ме предаде и паднах…

„Време да се съединя със Земята?“

… но полетът ми бе много по-кратък, отколкото очаквах. Около половин метър или някъде там. Едва усетих, когато обгореният ми гръб удари каменистата пустиня.

Двигателят изпращя и спря. Жегата и шумът изчезнаха. Смътно разбирах, че сме кацнали.

Трябваха ми няколко опита, за да накарам ръката си да помръдне, за да използвам последните си останали незасегнати сетивни органи. Първото, което видях, бе облак прах. След това се появиха смътните очертания на шейните за кацане. Много усилия бяха необходими да обърна глава и да погледна в другата посока. Вратът ми сякаш бе покрит с твърда кора, с нещо, което се съпротивляваше на движението, нещо пукащо и неохотно поддаващо.

„А, ето го и него…“

Видях два крака, обръщащи се да се отдалечат от небециклета. Спиралният мотив, покриващ цялото тяло на дубъла, не можеше да се сбърка. Бета започна пъргаво да се спуска по прашната пътека, обрамчена с бели камъни.

„И аз се движех навремето по този начин. Във вторник, когато бях млад.“

А сега изпечен, ожулен и съвсем близко до края си, се помислих за късметлия, че успявам да се влача с помощта на едната си ръка и с половината от другата, благодарен, че небециклетът бе изчистил земята под себе си.

Щом излязох изпод горещия фюзелаж, се помъчих да седна и да огледам пораженията по себе си.

Само се помъчих да седна. Няколко псевдомускула все още реагираха там долу, но не бяха в състояние да накарат нищо да се сгъне по съответния начин. Посегнах с оцелялата си ръка и потупах твърдо гледжосаните си гръб и задник. Дрънчах.

Леле, леле! Да скочиш през огнени струи и да се хванеш за излитащ небециклет винаги ми е изглеждало обречена донкихотовска постъпка. Но въпреки това го бях направил! Е, не бях във върхова форма, но все още можех да се движа. Все още бях в играта. Отчасти.

Бета вече се бе скрил от погледа ми сред сенките. Но поне можех смътно да видя накъде се е запътил — нисък правоъгълен силует, забит в склона на издигащото се пустинно плато. На звездна светлина приличаше просто на скромна едноетажна постройка. Може би вила за почивка или отдавна изоставена хижа.

Докато почивах до бавно охлаждащото се харли, почувствах как през мен отново мина една от онези периодични вълни на различност. Но сега, вместо да ми заповядва да се задържа или да ме измъчва с намеци за безкрайност, странното полуприсъствие изглеждаше по-скоро любопитно… питащо… сякаш се чудеше какво търся тук.

„Не се съмнявай — помислих си в отговор на смътното чувство. — Когато разбера, ти ще си първият, на когото ще кажа.“

Двамата с Риту бяхме доста загазили, когато се озовахме в тунела, притиснати между два взвода бойни големи, маршируващи в една и съща посока. Първият въоръжен контингент, точно пред нас, си проправяше път през упоритата съпротива, а вторият го следваше по петите, готов да поеме щафетата. Ние с Риту трябваше да напредваме внимателно, за да оставаме между двете групи, движещи се през този ужасен тъмен тунел. Само няколкото мъждукащи лампи, закрепени направо върху голите стени, ни предпазваха от непрекъснато спъване и падане.