Въпреки страха си (и френетичното теглене на Риту) приближих още.

Едното око ми намигна.

— Здрасти… Морис — разнесоха се стържещи думи.

— Наистина… трябва… да спреш… непрекъснато… да вървиш… по петите ми.

По гръбнака ми минаха ледени тръпки.

— Бета? Велики Рава Пражки! Ти пък какво правиш тук?

Кикот. Подигравателен и пренебрежителен. Прекалено добре го познавах.

— Ох, Морис… понякога си… толкова тъп. — Подобието на врага ми се закашля и изплю храчка с отвратителна, миришеща на смърт глазура. — Защо не попиташ… нея?

Блестящите очи се насочиха към Риту.

Погледнах дъщерята на Махарал.

— Мен ли? Защо трябва да познавам това чудовище! — изстена тя.

ДубБета отново се закашля. Този път думите му излизаха смесени с варовито предсмъртно стържене.

— Наистина защо… Вети…

Очите угаснаха.

Предполагам, че в миналото е имало някакво чувство за удовлетворение, когато гледаш как най-злият ти враг умира пред очите ти. Или най-малкото чувство за завършеност. Но двамата с Бета си го бяхме правили един на друг — като си разменяхме загадъчни реплики — толкова пъти, че сега можех да го гледам единствено с чувство за пълно безсилие.

— Мамка ти! — Изритах едноръкия голем. Онзи немият, който очевидно през цялото време бе искал да спаси мен и Риту. — Защо ти трябваше да го убиваш? Имах въпроси към него!

Обърнах се отново към Риту, която продължаваше да трепери и очевидно не бе във форма за разпит.

Автоматичната пещ до нас отново забръмча и със съскане мина в активен режим.

Никой не я беше молил да го прави, доколкото можех да кажа.

Звукът не ми харесваше.

Ехото… странното ехо отвън… продължава да се усилва, появява се на всеки няколко минути. Всеки път, когато голямата машина праща поредната си „резонантна“ вълна, аз/ние долавям загатване за нещо, което ми/ни се, струва едновременно друго и познато. Едновременно окуражително и ужасяващо.

О, господи… ние/аз тъкмо започнахме да свикваме да бъдем слети. Двойствено състояние… едно съзнание в две тела — сиво и червено, — преливащо от едното в другото, впечатващо ги непрекъснато. Два емулирани мозъка, свързани не само с общ душевен образец, но и с една и съща активна Постоянна вълна, звъняща през празното пространство между нас.

Пространство, където се готви да седне сивият призрак на Йосил Махарал — на платформата, която се люлее напред-назад, минавайки на равни интервали между Сивия и Малкия червен.

Има нещо познато в ритъма на махалото… свързан е с ритъма на нашите душевни избликвания. Не е съвпадение. Обзалагам се.

„Няма грешка“ — съгласява се Малкия червен някъде извън сивия ми череп. Чувствам го не по-различен от всеки от многобройните вътрешни гласове, които звучат в него през целия ден.

Странно.

— Каза, че създаваш съвършения копир — обръщам се към дубМахарал, за да го накарам да проговори. Дори неговите противни лекции смекчават ужаса от чакането. Или може би просто изглинвам малко време.

Призракът вдига глава над пулта и поглежда към мен. Зает е, но никога прекалено много, за да не може да се поперчи.

— Наричам го „брациер“ — отговаря ми той с нескрита гордост.

— Как…?

— Б-Р-А-Ц-И-Е-Р — повтаря той. — БогоРавна Амплификация чрез Цайтгайста13. Интензификация и Его-Рефракция. Харесва ли ти?

— Да ми харесва ли? От…

Тъкмо да отговоря, когато удря поредната усилваща вълна и отново ме кара да се гърча в ремъците. Болезнена е, изпълнена с онези странни отзвуци, но за щастие отминава бързо. Всъщност вече донякъде съм свикнал с ударите.

Започвам да откривам в тях нещо друго освен чистата агония. Нещо налудничаво, като музика.

След оттеглянето на вълната мога да продължа отговора си.

— От… отвратително е. Как… как, изобщо ти хрумна да избереш толкова тъпо име?

Големът, убил собствения си създател — моя също — реагира на заяждането ми със силен смях.

— Е, наистина не е кой знае какво. Виждаш ли, исках да направя паралел с…

— … с лазер. Не съм чак толкова тъп, Махарал.

Той трепва, очевидно изненадан.

— И какво друго успя да се сетиш, Албърт?

— Ние двамата… дубълите на Морис… сивият и червеният… сме като огледала в двата края на лазер, нали? А важното нещо… онова, което трябва да се амплифицира… е между тях.

— Браво! Значи си внимавал в училище.

— Детска работа — изръмжавам аз. — И престани да ме гледаш така отвисоко. Щом ще ти бъда инструмент за създаване на бог от теб, поне покажи известно уважение.

Очите на дубЙосил за миг се разширяват, след което той кимва.

— Никога не съм го поглеждал от такъв ъгъл. Добре, така да бъде. Нека ти обясня, без да те гледам отвисоко. Става въпрос за Постоянната вълна, която Джефти Анонас открила в региона на фазовото пространство между неврон и молекула, между тяло и ум. Така наречената душевна същност, която Бевисов успя да впечата в глина, с което доказа, че древните шумери са имали смътна представа за изгубената истина. Мотивационната същност, която Бевисов и аз впечатахме в чудесните кукли на Енеас Каолин с резултати, които омагьосаха и промениха коренно света.

— И какво? Какво общо има това с…

— Сега стигам до същината. Поддържана от полета и атоми, подобно на всичко останало, Постоянната вълна не е нищо друго освен сума от нашите части — нашите спомени и рефлекси, нашите инстинкти и подтици — по същия начин, по който вълничките в морето само загатват за огромните и сложни движения под повърхността.

Чувствам, че следващият удар приближава. Гледам окачената платформа и разбирам, че тя се люлее напред и назад точно двадесет и три пъти между всеки болезнен лъч от машината.

— Всичко това звучи чудно хубаво — казвам на дубЙосил. — Но какво общо има експериментът? Разполагаш с моята Постоянна вълна, която отскача между двата ми аз-а, играещи ролята на огледала. Защото съм толкова добър копист, че…

Следващият удар е ужасен! Стена и се напрягам. Внезапно долавям още един от онези отгласи…

… и за миг виждам осветен от луната пейзаж от тъмни равнини и клисури, покрит със сенки и опалови отблясъци, сякаш от гледната точка на летящо създание.

Видението изчезва.

Опитвам се да задържа потока мисли и използвам разговора като котва… тъй като истинската котва, органичният Албърт Морис, е мъртъв, както ми е казано.

— Значи използваш моята Постоянна вълна… защото съм толкова добър копист. А ти — ужасен. Това вярно ли е, Йосил?

— Нагло, но вярно. Виждаш ли, в основата си е въпрос на отчетност…

— На какво?

— На отчетност, както действат физиците и солистите. Събиране, подреждане или броене на групите различни частици. Или на нещо друго! Вземи шепа топчета… има ли някакво значение кое кое е, ако всички изглеждат еднакво? По колко различни начина ще ги сортираш, ако са едни и същи? Оказва се, че статистиката е съвсем различна, ако във всяко топче има нещо уникално! Петънце, драскотина, етикет…

— Какви ги дрънкаш, по…

— Тази разлика е особено важна на квантово ниво. Частиците могат да се броят по два начина — като фермиони и като бозони. Протоните и електроните са фермиони, които са принудени да стоят разделени един от друг по принципа на изключването, който е по-фундаментален и от ентропията. Дори и да изглеждат идентични и да идват от един и същи източник, те трябва да се броят индивидуално и заемат места, които са квантоворазделени от определено минимално количество. А бозоните обичат да се смесват, да се припокриват, да се сливат, комбинират, да вървят в крачка — например в усилените и кохерентни светлинни вълни, генерирани от лазер. Фотоните са бозони, и са всичко друго, но не и стоящи настрана! Напълно идентични, те се съединяват, налагат…