Приземих се по гръб и чух ужасно тупване. Но останалите ми сетива бяха на друго мнение. На докосване подът ми се струваше като пружинираща повърхност на сапунен мехур, която едва вибрираше. Илюзия естествено. Явно още чаркове в мен бяха излезли от строя.

Гледах нагоре към раздърпано парче небе, поръбено от все още разпадащите се дъски. Скоро прашната мъгла се разсея достатъчно, за да видя злополучния небециклет на Бета право над мен, по-ярък от звездите, но бясно мятащ се напред-назад. Повредената машина бълваше пламъци, успя някак си да се изправи и тежко се завъртя, за да потегли. „На запад — познах аз, ориентирайки се по съзвездието Стрелец. — Добър избор, ако търсиш помощ… или искаш да бъдеш унищожен.“

Като стана дума за унищожаване, не виждах кой знае какви възможности пред себе си, освен да отпиша това конкретно разклонение от разклоненото дърво на живота на Албърт Морис. Умората дори далечно не описваше начина, по който се чувствах. Доколкото изобщо можех да чувствам.

„Подтикът на сьомгата“ бе изчезнал. Само примамващата песен на калта… рециклиращият контейнер, примамващ ме да се слея във великия глиновъртеж с надеждата, че физическата ми субстанция все пак може да продължи да съществува в някой дубъл с повече късмет.

„Но не и в някой, който е видял или сторил повече неща в живота си“ — помислих си аз, търсейки утешение. Интересно беше през тези два дни. Нямаше за какво да съжалявам.

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история…

Да. Съгласен съм. Това бе лошо.

… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му! Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… и който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъничкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се издигна, докато в полезрението на оцелялото ми око не се появиха пет треперещи пръста. След това левият ми крак трепна. Без съзнателна команда, а реагирайки на впечатаните от милиони години навици. Крайниците ми започнаха да си съдействат, мъчеха се да повдигнат тялото ми и да ме избутат напред.

О, добре. Можеше и да стане.

Както казах, Албърт винаги е бил твърдоглав, упорит, инат. Предполагам, че това негово мило качество се е проявило във вторник сутринта, когато ме е правел, прехвърлял е душата си в тази инертна кукла и е искал тя да се движи… с почти същия жизнен оптимизъм, с който древните шумери са вярвали, че всеки отпечатан знак върху глинената таблична означава нещо свещено и магическо. Кратък, но силен тласък срещу мрака наоколо.

Така че запълзях, използвайки едната си ръка и наполовина използваемия си крак, за да замъкна каквото беше останало от мен покрай изпотрошените мебели и дрипавите килими със западни мотиви през отворената врата и нататък по пресните следи, водещи надолу към дълъг прашен коридор, който сякаш продължаваше право в сърцето на планината. По следите на Бета.

Какво друго бих могъл да направя, щом съм толкова упорит, че не искам да умра?

Имаше улики. Твърде смътни за такива като мен, но някой по-умен щеше да се сети години по-рано.

„Бета“ — името означаваше „номер две“ или втора версия. Второто име на Риту бе Лизабета. А в митологията Махарал — името, което баща й избрал преди тя да се роди — била титлата, дадена на най-великия средновековен майстор на големи след смъртта му… както и почтително обръщение към друг човек с подобни умения, какъвто е бил Беталел или Бетзалел.

И така е продължило. Подобни детски задачки-закачки, които те карат да стенеш заради собствената си глупост и заради несериозността им едновременно.

Другата причина, поради която не схванах ли? Може би защото съм старомоден по душа. Половите различия между приятно сдържаната Риту и крещящия и ярък Бета не би трябвало да измамят материалист като мен, който е видял достатъчно показни преструвки. Фактът, че ме е измамил, доказва какъв консервативен дърт глупак съм, по дяволите. Неоправданите предположения са проклятието на всеки частен детектив.

Все още не можех да възприема всичко това и отчаяно се опитвах да си спомня какво бях научил през годините за Безредието на множествената персоналност, или БМП.

Не става въпрос за или-или. Повечето хора изпитват от време на време как отделните части от тях се припокриват в амфората, спорят и се надпреварват вътре в тях, когато трябва да се вземат трудни решения — представят си вътрешните диалози, докато конфликтът не се разреши. Правят го, без да се предизвиква продължително нарушение или объркване на илюзията за една-единствена, унифицирана идентичност. На обратната страна са хората с умствени схизми, които са безпрекословни, твърди и дори мразещи себе си, издигащи перманентни личности, които стоят на противоположни позиции, имат различни гласове и имена и се бият помежду си за поемане на контрола.

Рядко можете да откриете наистина крещящи примери от времето преди голем-технологията извън някои прочути разследвания и филмови преувеличения, защото едно тяло и един мозък просто не предлагат достатъчно място! В рамките на черепа обикновено решаващата дума има един-единствен доминиращ характер-фасада. Ако някъде се спотайват и други — най-вероятно продукти на травма или на неврално заболяване — те ще бъдат потиснати дълбоко и сведени до смътни партизански войни или просто правене напук.

Дублирането променило всичко това. Въпреки че БМП е все още рядко, забелязвал съм как понякога впечатването отприщва неочакваното. Някоя особеност, която е била приспана или потисната в оригинала, може да вземе връх в дубликата.

Но никога толкова крайно като случая Риту/Бета! Случай, при който оригиналната личност — на пръв поглед компетентен професионалист — остава напълно в неведение за самото съществуване на другото й аз дори когато то е открадвало собствения й дубъл.

Като обикновен криминалист, аз не съм експерт психодиагностик. Помислих си за евентуална връзка с болестта на Янг-Пиминтел. Или за възможен вариант на Смерш-Фокслайтнер, или пък рядък и опасен вариант на синдрома на моралната ортогоналност. Плашеща работа! Особено като се има предвид, че някои от тези заболявания имат връзка с най-лошия вид гениалност. Податливият на себеизмама вид, намиращ блестящи аморални оправдания за каквото и да било престъпление.

Историята показва, че някои от тези психопатологии са наследствени и се предават от поколение на поколение. Това можеше да обясни защо бях превъзхождан още от самото начало.

Много от тези мисли препускаха през главата ми няколко секунди след като Риту косвено разкри истината чрез своята притча за гъсеницата. Искаше ми се да стоя и да гледам, да примигвам слисано от ужасяващото разбиране, да задавам несвързани въпроси — с други думи, всички онези стари като времето начини, по които реагират хората, когато са изненадани. Но нямаше време за нищо от тези неща — трябваше да продължим забързания си ход напред. Какъв избор имахме, при положение че един взвод Бети си проправяше с бой пътя пред нас, а отзад ни притискаше контингент подкрепления?

Най-сетне разбрах защо двете групи засега са ни оставили на мира в пространството между тях. Риту, техният архи и създател, бе на сигурно място точно там, където я искаха, на разположение, в случай че е необходимо да се направят още дубъли. Дотогава нямаха нужда да я насилват. Всъщност бяха яростно решени да защитават физическото й благополучие.