Омръзна ми да търся смисъл във всичко това.

„Риту винаги е имала силата да унищожи Бета, като стои настрана от копирните машини! Ако пеперудата откаже да снася яйца, гъсениците-вредители ще изчезнат.“

За да се предпази от това, параноичният Бета бе складирал допълнителни замразени копия из целия град. Бях срещнал едно от тях зад Телър Билдинг след нападението във вторник, което спомена нещо за „поемане“. Дали едно от онези резервни копия не ни следваше тук, за да принуди Риту да впечатва отново?

Защо не ме бе предупредила още във вторник вечерта?

Наистина, в един момент бе споменала, че дубълите й били „ненадеждни“, че повечето от тях най-ненадейно изчезвали. Дори онези, които лоялно изпълнявали задачите си, връщали при нея само частични спомени, защото — вече знаех липсващите изживявания са били хващани и открадвани от прото-Бета личността, криеща се в мозъка й. От гледна точка на Риту, дублирането би трябвало да изглежда ужасяващо неефективен и не носещ никакво удоволствие процес още преди изобщо да е подозирала за съществуването на Бета.

„В такъв случай защо изобщо трябва да го прави?“ — питах се аз.

Оправдания. Хората са надарени със способността да намират причини, поради които да продължават да вършат глупости. Може би се е тревожила заради съвременното лошо отношение към онези, които не могат да дублират — неприятен намек, че подобни хора са безплодни, че нямат душа, която да могат да копират.

Или е продължавала да впечатва, защото един ръководител в „Универсални пещи“ е длъжен да праща свои дубликати, дори ако са нужни четири опита преди да направиш такъв, който да отиде там, където му е казано. А тя със сигурност можеше да си позволи цената.

Може би изпитваше отчаяната нужда да се преструва, че е като всички други.

Сетих се за още една причина. Натиск отдолу. Вътрешен подтик, който би могъл да се задоволи само като легне сред сондите, като почувства техните пипалца и масажа им, докато отпечатват сладострастно Постоянната й вълна във влажната глина. Нещо като пристрастяване, наред с отричаща слепота към пристрастяването, което винаги е било характерно за всякакъв вид наркомани.

Нищо чудно, че са й били нужни години, за да признае проблема си на глас.

Чудех се как Бета е успял да ни проследи през откритата пустиня и след това да ни последва през всичките охранителни системи в подземната секретна база. Отговорът ме зашемети. Не е имало нищо подобно! Бета просто се е спотайвал вътре в Риту и й е оказвал натиск, докато напрежението е станало непоносимо. И тогава тя избяга от нас двамата с ефрейтор Чен и е активирала една от онези пещи, които бяхме видели. Ненавиждайки самата себе си, подобно на всеки наркоман, отдаващ се на ужасния си навик, тя е легнала в копира, търсейки облекчение сред пипалцата на тетраграматрона, отдавайки се на своята настоятелна, по-силна половина — майстора-крадец и отчаян тип, вироглавия престъпник, дръзващ да направи всичко, непозволено и предизвикващ всяка законна власт на света.

Нищо чудно, че не бях в състояние да свържа Бета с конкретен истински човек! Въпреки всичките безкрайни часове, които бях прекарал като абаносов, като търпеливо свързвах и сравнявах фрагменти от говора на Бета и други черти на характера му и пресявайки Мрежата в търсене на някой, който използва подобен вид изразяване, синтаксис и ударения — цялата мъчителна черна работа, която позволява на упорития детектив да проследи и най-хитрия престъпник, стига да има достатъчно време.

Но в неговия случай цялата тази работа е била загуба на време. Защото престъпникът си имаше съвършеното скривалище, а Риту говореше по, начин, който нямаше нищо общо с този на Бета.

Ето го моето възмездие, моя Мориарти, ходещ до мен в тъмния коридор, треперещ едновременно от ужас и срам! Колко ли дълго е продължило това тайно съвместно съществуване преди Риту да стане подозрителна и накрая напълно съзнаваща съществуването на гангстерската си друга половина?

Затова ли бе решила да ме наеме? За да има за свой адвокат противника на Бета? На първо място, откриването на изчезналия й баща вероятно нямаше нищо общо с това. Не и докато Йосил Махарал не бе намерен мъртъв на магистралата.

И все пак трябваше да има и нещо друго.

Поклатих глава. Трудно ми бе да се съсредоточа заради бушуващите в мен емоции. Защото точно в този миг направо кипях от ярост!

Риту е знаела какво става — знаела е за потенциалната смъртна опасност — още когато потеглихме във вторник вечерта. Защо тогава не ме бе предупредила? През всичките тези часове и дни в пустинята, а след това под земята, тя така и не спомена за натиска, който се надигаше вътре в, нея. Люпилото дяволски яйца, които носеше в себе си, готови да се излюпят в мига, в който намерят подходящи условия.

„Проклета себична, егоцентрична…“

Нещо от настроението ми сигурно бе прекосило разстоянието между двама ни. Или може би жестоката реалност на ситуацията, в която се намирахме, разби последните илюзии на Риту. Каквато и да бе причината, след няколко минути крачене в тъмнината спътничката ми най-накрая заговори.

— Аз… много съжалявам, Албърт — прошепна тя.

Погледнах я в лицето и разбрах каква мъчителна храброст й е била необходима дори за това просто извинение. Но не бях в настроение да й простя толкова лесно. Защото и двамата знаехме какво щеше — какво трябваше — да направи Бета, за да оцелее.

Ако Риту се измъкнеше сега, тя би могла най-сетне да оцени сериозността на положението си и да потърси убежище и уединение в някой санаториум, докато тайният запас на Бета лека-полека се изчерпа и спомените им станат все по-безполезни и ненужни. При експертна терапия нейната втора личност би могла да бъде изведена на преден план, предизвикана, принудена са се поправи или да бъде подложена на драстично лечение.

А дори и отрицанието да се появеше отново и Риту да не потърсеше помощ, аз със сигурност щях да докладвам за ситуацията както на работодателя й, така и на личния й психиатър. Със или без терапия, Бета щеше да бъде унищожен като престъпен ум. Защото лошата слава щеше да подложи Риту Лизабета Махарал на непрекъснато наблюдение за години напред от Световното око… от мрежата свободни аматьори, които никога нямаше да изпуснат дубълите й от поглед. Представителите на подземния свят мразят подобно осветляване на живота им. За тях то е пречка, както бяхме разбрали от годините след Голямото крадене.

За да избегне това, Бета нямаше да ни освободи за нищо на света. Щеше да намери начин да държи Риту като затворничка, вечна робиня на този шантав репродукционен цикъл — нещо като самоизнасилване, което би ме разтревожило неимоверно, ако не бях по-загрижен за собствения си живот.

Защото старият ми враг Бета нямаше абсолютно никакви причини да ме оставя жив.

Опитах се да свържа отделните парчета в обща картина.

„Бета трябва да е онзи, който се опита да ме убие с ракетата. Дали е разбирал, че съм по петите на…

… но това е безсмислено! Какво слухтеше онова копие на Енеас Каолин в дома на Махарал във вторник вечерта? Той тършуваше, търсеше нещо и същевременно се стараеше да не бъде забелязан от дубъла на Риту.

И именно Енеас Каолин стреля по Риту и по мен по-късно в пустинята.

Значи трябва да е разбрал за връзката между Риту и Бета може би дори преди тя самата да я разбере.

Той ли е онзи, който е «поемал» операциите на Бета?“

Спомних си първата си среща с Риту и шефа й в луксозното юго. И двамата изглеждаха съвсем искрени и единодушни в решението си да ме наемат да търся изчезналия професор Махарал. А дълбоко в себе си са се надявали освен това и да използват уменията ми, за да контролират личността на Бета… и може би да я използват…

„Но всичко се промени във вторник вечерта. Нещо е уплашило Енеас. Може би прионната атака в «Универсални пещи»? Или нещо друго, свързано с бащата на Риту.

Това може и да обясни защо е изпратил едно от платинените си копия да ни нападне на магистралата. Двамата с Риту бяхме маскирани като сиви. Каолин сигурно си е помислил, че съм сключил съюз с Бета и сме тръгнали да се срещнем с…“