Скоро претърсването на първия етаж бе приключено. Предварителният анализ на Нел не показваше наличието на скрити помещения. Но тя бе забелязала една аномалия.

Две от фотографиите липсваха. Когато дойдох, те висяха в началото на стълбището. А сега домашният ми компютър твърдеше, че са изчезнали! Сенките им все още личаха в инфрачервения спектър — стените там бяха малко по-студени.

Обърнах се да потърся вайс Каолин… и го видях да излиза от тоалетната. Зад него се чуваше шум от течаща вода. Току-що бе изхвърлил нещо! Платиненият дубъл отвърна на погледа ми с най-невинно изражение. Тихо изругах.

Ако бях дошъл като абаносов специалист, специално настроен за претърсване, щях да го следя, та дори за целта да трябваше да поставя око и на гърба си. Но вече нямаше какво да направя. Разпитването на Каолин само щеше да го накара да се затвори, без да обясни липсващите фотографии.

По-добре да изчакам, реших аз. Нека си помисли, че не съм забелязал нищо. Може би по-късно ще попитам Риту за снимките.

Отидох при волвото, отворих багажника и извадих барабана със сеизмичните резонатори. Струпах оборудването на стълбите и разположих детекторите около цялата къща. След малко щях да зная дали има тайни подземни помещения. Малко вероятно, но все пак трябва да се провери.

Докато чаках данните, огледах рециклатора зад къщата. Имаше отделни секции за метал, пластмаса, растителни останки и електроника. Включително и за глина. Контейнерите би трябвало да са празни, тъй като Йосил Махарал бе прекарал последните няколко седмици извън дома си. Но детекторите ми показаха наличието на маса в отделението за големи. Достатъчна за един дубъл.

Отворих капака и видях само една неясна сива фигура, която бързо се разпадна на кал под въздействието на свежия въздух.

Обонянието е много важно сетиво. Изпаренията, издигащи се от разпадналата се маса, ми казваха, много. „Умрях доста преди крайния ми срок… и преди не повече от час.“ Колкото се може по-бързо бръкнах вътре и затърсих там, където се бе намирал черепът. Най-накрая успях да открия малък твърд предмет. Идентификационният имплант. По-късно щях да го огледам насаме и да видя дали ще ми даде някаква следа… или просто съседите са изхвърлили свой дубъл в контейнера на Махарал, за да избегнат допълнителното облагане.

Избърсах ръцете си и се върнах при сеизмичните датчици. Както и предполагах, не показваха никакви тайни помещения. Не зная защо толкова се паля. Може би романтичният ми дух продължава да ме кара да търся катакомбите на Острова на съкровищата, нещо повече от образите на градските камери, да преследвам крадци на авторски права и кръшкащи половинки. Такава е поне диагнозата на Клара. Някъде дълбоко вътре в Албърт Морис се таи душата на Том Сойер.

При мисълта за Клара и за посоката, в която скоро щях да потегля, сърцето ми заби по-бързо. Може би след продължителната работа в пустинята и след като срокът на дубъла на Риту изтечеше, щях да мога да се отбия до бойното поле и да я изненадам…

Изведнъж почувствах промяната. Нещо липсваше. Нечие присъствие, подобно на сянка, бе изчезнало.

Мълчаливото, дебнещо присъствие на дубЕнеас Каолин.

Потърсих с очи лимузината, но мястото, където бе спряла, сега пустееше.

Може би големът си бе тръгнал, за да избегне срещата със сивото копие на Риту, което в момента слизаше надолу по стълбите. Но в това нямаше никакъв смисъл, не е ли тъй?

Нищо нямаше смисъл.

След малко сивият дубъл на Риту се появи пред къщата с малък куфар в ръка и заключи вратата.

— Готова съм — обяви тя с малко сдържан, макар и не точно враждебен тон. Ако при нея имаше някоя черта на характера, която се прехвърляше от оригинала на копието, това бе усещането за напрежение, което бях доловил по-рано. Острата нотка, която държеше на разстояние околните и същевременно подчертаваше строгата й красота.

Побързах да събера апаратурата си и я хвърлих в багажника върху преносимата пещ. Скоро пътувахме на югоизток в спускащия се мрак. Към пустинята, където все още дебнат тайни и където природата може да свали всички маски на цивилизацията и да разкрие грубата битка за оцеляване, каквато винаги е представлявал животът.

Не е вярно, че Пали не може да прави дубъли. Всъщност той е доста добър в тази област и има много гъвкава представа за собствения си аз, която му позволява да задвижва всякаква голем-форма — било то четириного, орнитроп или стоножка. Тази рядка дарба да впечатва в нехуманоидни форми би могла да му позволи да стане астронавт, дълбочинен водолаз и дори шофьор на динобус. Но дубълите на Пал не могат да се справят с бездействието, тъй като засилват присъщата му неуморност. Един детектив трябва да може да остане търпелив и съсредоточен (например при продължително дебнене), но неговите копия не могат. С невероятна интелигентност и въображение, те винаги успяват да намерят удобно извинение да превърнат бездействието в екшън.

Именно затова през онази нощ преди три години той лично отиде на срещата с онези злодеи. Неговото разбиране за предпазливост, предполагам.

Така че трябваше да натоварим истинското му тяло заедно с нас в автомобила на Лум. Креслото на Пал се плъзна отзад, а лидерът на манципатите седна зад волана. След това с лукава усмивка ми предложи аз да седна до него — явно неуважение по отношение на Гадарен, който зловещо изсумтя. Тъй като не исках неприятности между двамата съюзници по неволя, отстъпих пред едрия консерватор и не пропуснах почтително да му се поклоня. А и без това предпочитах да пътувам с Пал, притиснат отзад между корпуса на колата и една очукана преносима пещ.

Когато седнах отгоре й, тя ми се стори топла. Някой бе готвил. Но бях лишен от обоняние и не знаех какво точно.

Потеглихме. Оптически активното керамометално купе усещаше погледа ми с точност до милисекунда и автоматично превръщаше тясно петънце от матово в прозрачно навсякъде, накъдето погледнех. Всеки, който би погледнал колата отвън, би видял четири малки неясни кръгчета, носещи се напред-назад, подобно на малки лудо местещи се светлини на фенери. Страничният наблюдател нямаше какво толкова да види вътре. А за нас колата бе сякаш изцяло от стъкло.

Лум улови навигационен лъч, който регистрира четирима пътници (трима от които истински) и ни даде път с предимство. Движехме се на север, към високотехнологичните квартали, заради предчувствието ми, че там ще открием нещо обезпокоително. Странно, как Лум и Гадарен бяха готови да се доверят на инстинктите на едно франки. Сякаш знаех какви ги говоря.

Различни течности капеха през интравенозните туби и разни лампи примигваха често-често, докато проверявах медицинската конзола на Пали. Апаратът му бе много ядосан заради използването на стимулатори.

— Също като в доброто старо време, а? — намигна ми Пал. — Ти, Клара и аз заедно се справяме със силите на злото. Ум, красота и психика.

— Е, това описва Клара. А ние двамата?

Той се изкиска и сви жилавата си ръка.

— Добре де, не бях чак толкова зле с мускулите. Но преди всичко осигурявах цвят. Който, за жалост, липсва на съвременния свят.

— Хей, да не би да не съм зелен?

— При това чудесно зелен, Зелчо. Но не това исках да кажа.

Много добре знаех какво иска да каже — имаше предвид цвета, който са имали нашите предшественици в пикантния двадесети и началото на двадесет и първия век, когато хората всеки ден са поемали рискове, срещу които днес малцина биха се осмелили да се изправят със скъпоценната си плътокръв. Странно е колко по-скъпоценен може да стане животът, когато разполагаш с все повече и повече от него.

А на мен ми оставаха около шестнадесет часа или някъде там. Прекалено малко време за амбиции и дългосрочни планове. Съвсем спокойно бих могъл и да се откажа от тях.

… Обърнах се към Гадарен, който следеше портала на Световното око на лаптопа си.