От думите й по изкуствения ми гръб полазиха ледени тръпки. И зашеметиха домакина ни, който пребледня и вдигна ръце.

— Ракетите… те ме изненадаха колкото и всички, кълна се! Просто… просто се възползвам от предимството… от страха… за да направя малко бизнес.

Отново ви питам, какво лошо има в това?

Сякаш огромна буца изчезна от мястото, където би трябвало да се намират червата ми — ако ги имах. Новата ни спекулация, изсмукана направо от пръстите след рухването на плана ни, уцели право в десетката! И накрая не логиката бе тази, която накара Каолин да се предаде — той можеше съвсем спокойно да каже, че блъфираме. Направи го личността на Клара.

— Ще видим — каза тя на нервния отшелник, възползвайки се от моментното си предимство. — Обещавам ви, че ще ви бъде предоставен всеки шанс, за да докажете невинността си.

Хвърчилото, издигащо се и пикиращо в небето, е прекрасно. Нали? Като толкова други неща на света. Една от основните причини, поради които не можеш да се откъснеш от него.

Йосил бе прав за ефекта на „котвата“. Никога няма да извършиш всички онези амбициозни неща, които той бе планирал, нито пък ще постигнеш целите му. Огромните нови територии за завладяване и моделиране само по силата на волята… ще ги оставиш на някое друго поколение. Може би по-мъдро поколение.

Въпреки това ти разбра нещо, което той не успя.

Природата е необходима.

Богатата сложност никога не би могла да възникне без твърдото, лишено от парадокси ниво на реалността, подчиняваща се на неумолимите закони на физиката. Единствено ожесточеният естествен подбор в невероятен мащаб би могъл да породи човешките същества — толкова умели със своите зъби и нокти, но въпреки това мечтаещи и успели да се издигнат високо, до неща като изкуството, любовта и душата.

Но еволюцията не се предава! Тялото ти копнее за полъха на вятъра, за дъждовните капки, за омайните аромати и вкуса на храната, за притока на адреналин.

За сладката тръпка на щастливия любовник.

За музиката на смеха.

Ти, който правиш света, наблюдавайки го — който кара амплитудите на вероятностите на звездите да намалеят и да се породят цели галактики, като просто ги гледаш — ти оставаш обвързан към причината и следствието, защото те предлагат надежда! Надежда, че еволюцията ще играе по правилата. (Въпреки че все още не го прави.) Надежда, че може и да победиш, независимо колко малки изглеждат шансовете ти. (Защото си потомък на поколения победители!)

Надежда да останеш жив, въпреки че смъртта винаги дебне.

Знаеш го по-добре от другите. Защото видя пустото душевно пространство, където само няколко милиарда водорасли-колонисти се борят на брега, оставайки верни на себе си до последния си миг. Тогава, скачайки за момента на славата, както сьомгата плува нагоре срещу течението, те се опитват да достигнат някаква недостижима цел — нещо, за което загатват религиите по същия начин, по който оживяват рисунките по стените на пещерата, когато ги докосне светлината на факела.

Да, засега всяка искрица, която полита нагоре, пада. Но падайки, те оставят следи. Там, в прахта.

И следите остават.

Е, какво ще направиш? Ще се освободиш и ще се опиташ да останеш на по-високо ниво? Без енергията, която се опита да натрупа Йосил, шансовете ти ще бъдат нищожни. Изчисленията му бяха добри, макар че душата му бе изкривена.

Значи ще останеш тук? Наполовина в света и наполовина някъде другаде? Ще споделяш леглото с Клара и с много по-човешката версия на бившия ти аз… онзи вариант на Албърт, който сменя телата ги и живее ден за ден?

Може и да успееш. Но честно ли ще бъде?

Или ще опиташ нещо друго? Нещо творческо. Нещо невиждано досега… поне не и в този космос.

Шансовете изглеждат малки. Но пък всичко е в опитването, нали?

За съществата, създадени от плът или кал, винаги е било така.

Двамата с Клара напуснахме верандата на каменното имение на Енеас Каолин и тръгнахме през розовата градина и гълъбарника към поляната, на която Пал и истАлбърт се забавляваха с хвърчилото си.

Както и се очакваше, те бяха привлекли вниманието — не на охраната, а на хората, живеещи в малките къщички, сгушени зад хълма, построени за слугите и семействата им. Децата зяпаха или тичаха с възторжени викове.

Дори и днес има нещо особено в едно добре водено хвърчило.

Пал очевидно бе на върха на щастието, управлявайки хвърчилото от инвалидния си стол. Макар че големите му осигуряваха достъп до света, никога не съм виждал някой от тях да му донася толкова проста радост. Караше крилете да се изравнят точно както трябва, след това пускаше хвърчилото да се издига и да пикира в смешни атаки, изтръгващи писъци от децата и родителите им.

Само една двойка възрастни не изглеждаше щастлива. Продължаваха да гълчат трите си момчета й се опитваха да ги задържат да не отиват при другите деца. Усетих в тях духовна нищета. Но засега децата не страдаха от нея — тичаха, и крещяха също като другите.

Обърнах се към платинения дубКаолин, който ни придружи, след като оригиналът му прекъсна връзката.

— Това ли са наследниците?

Дубълът мрачно кимна.

— Племенници. Синове на сестра ми. Тя умря преди три години.

Тази истина бе част от цената, която поискахме с Клара.

— Те знаят ли?

ДубКаолин поклати глава.

— Майка им ми остави… остави на Енеас… пълната власт на попечител. Не можете да се намесвате.

Клара въздъхна.

— Е, засега само ще запомним онова, което знаем. Ще наблюдаваме.

— Не се и съмнявам.

В гласа на голема не се долавяше никакъв признак на обида или примирение. Щях да се чувствам по-добре, ако имаше.

Отне ни известно време да приберем Пал, истАлбърт и малкия пор-шпионин. Оставихме хвърчилото на децата.

На обратния път с лимузината си мислех за нашата „победа“. Въпреки че притесних великия Каолин и измъкнах истината, не се чувствах в особено приповдигнато настроение. Може би ако живеехме във времето преди Голямата дерегулация, щяхме да го обвиним във всякакви престъпни деяния — измама, изнудване, грабителство… Но всички те сега бяха обект на граждански иск и повечето от жертвите му с радост биха се отказали от предявяването му.

Най-многото, което можехме да направим, бе да го принудим да се охарчи малко повече. И да осуетим най-лошите части от плана му.

Пръсналият се екип на проекта „Зороастър“ щеше да се събере отново, заедно с външни критици и под наблюдението на някоя неутрална фондация. Цел — новите технологии да се реализират по възможно най-малко обезпокоителен ред, а не по най-объркващия. Макар че в действителност голяма част от социалната война на Каолин изглеждаше неизбежна. Очакваха ни интересни времена.

Друга фондация, щедро финансирана от „Каолин Грант“, щеше да се занимава с „мистичните“ интереси на Йосил Махарал. Не тайно, а под погледа на милиони вярващи, убедени, че някои граници не бива да бъдат прекрачвани. Сякаш някога са успявали да задържат подобно прекосяване.

За горката Риту щяха да се полагат грижи и тя щеше да бъде много богата, когато излезе от клиниката. Докторите дори заговориха дали да не я научат да си сътрудничи с „рехабилитираната“ личност на Бета. Би могла да се появи изключително интересна нова личност… и светът щеше да се погрижи да държи очите си отворени и да е нащрек.

Колкото до новите клиенти на Каолин, услугите му за утрешния ден щяха да бъдат приети с отворени обятия от онези, които разполагат с всичко друго, освен с време. Но тъй като новите дубъл-технологии не можеха повече да се запазят в тайна, всеки щеше да получи ясна представа за какво става дума. Тогава нека наследници, юристи, адвокатски кантори и съдилища решават проблемите. Може би елитът ще подкрепи еманципатите и дубъл-безсмъртието ще бъде обявено за законно. А може би не.