Тогава забелязах блясък… кратко, почти неуловимо отражение на брадичката му. Един неспециалист би могъл да се подведе от грима, но аз вече знаех, че пред мен е поредният голем, напудрен като човек. Не е незаконно — вкъщи имаш право да носиш какъвто цвят ти хрумне, стига да не извършваш някаква измама.

Останах легнал и тетраграматронът продължи да пресява и да впечатва дубликат на душата ми.

— Господин Морис.

— ДубКаолин — отговорих аз, за да му дам да разбере, че съм забелязал аматьорския грим. Той остана за малко неподвижен, след което съвсем леко кимна. В края на краищата аз бях истинският човек в този разговор.

— Виждам, че впечатвате, сър. Желаете ли да ви звънна отново след час?

Както и по-рано, начинът му на говорене ми се стори малко старомоден. Но можеш да си позволиш подобни превземки, ако си богат.

— Извършвам дълбоко сканиране, но едва ли ще ми е нужен цял час — усмихнах се, но главата ми остана съвсем неподвижна сред пипалата. — Мога да ви се обадя след десетина…

— Няма да отнеме повече от минута — прекъсна ме дубълът. — Искам да дойдете и да работите за мен. Още сега. На два пъти по-висока тарифа от обичайната.

Очевидно очакваше да скоча на секундата и да приема без никакво колебание предложението му. Странно. Нима това бе същият човек, чиито адвокати, ми бяха пратили заплашителна нота, защото открили идентификационния имплант на изгубения ми сив дубликат в забранена зона? Онзи Каолин, който не би ми позволил да пратя свое собствено копие да разследва изчезването?

— Ако има нещо общо с трагичната смърт на доктор Махарал, знаете, че вече съм нает от дъщеря му Риту. Приемането на вашето предложение би могло да доведе до риск от сблъсък на интереси, освен ако не се уреди нещо по-специално.

„Да се уреди нещо по-специално“ би могло да означава да пращам още сиви, които никога да не се завърнат. От тази мисъл, смесена с обърканите усещания от впечатването, ми се догади.

Дубълът на Каолин примигна, след което погледна някъде настрани. Може би получаваше инструкции от архетипа си — истинския богаташ-отшелник. Започна да ме изгаря любопитство. За магната се носеха какви ли не слухове. Някои от най-шокиращите го описваха като ужасно деформиран от някаква рядка болест, продукт на генното инженерство в собствените му лаборатории. Уверих се, че разговорът се записва с най-висока степен на сигурност. Клара сигурно щеше да поиска подробности, когато се върнеше от войната си.

Кафявият голем отхвърли възражението ми.

— Става въпрос за чисто технически подробности. Ще работите по същия случай, но аз ще платя за изключителните ви услуги, за да спестя на горката Риту разходите точно в този скръбен за нея момент.

„Изключителни услуги“ звучеше малко като преиначен вариант на предложението да положа верноподаническата клетва. Вярно е, винаги мога да намеря място за повечко пари. Но светът не е само пари.

— Обсъдили ли сте тази идея с Риту?

Дубълът с цвят на плът замълча и отново се консултира с някого извън екрана. Поради неотдавнашния трансфер на паметта това копие сигурно знаеше за мен само онова, което му е било казано.

— Не, но съм сигурен, че ще намери предложението ми за…

— Както и да е, тя вече ми предплати за днес. Защо не изчакате да видите до какво заключение ще стигна? Утре можем да поговорим отново. Да извадим всичко на масата. Достатъчно честно ли ви се струва подобно предложение?

Каолин очевидно не бе свикнал с отказите.

— Господин Морис, има някои… усложнения, за които е по-добре Риту да не научава.

— Хм. Имате предвид смъртта на баща й? Или отвличането на моя сив?

Платиненият дубъл се намръщи — бе разбрал грешката си. Сега се намираше на границата да ми даде възможен повод да го дам под съд, стига да реша.

— Тогава до утре — каза той и отсечено кимна. Образът изчезна и аз се изсмях, след което с въздишка затворих очи. Може би щях да успея да приключа впечатването на спокойствие.

Уви. Сега, без да бъда разсейвай от телефона, отново се потопих във вихъра на пресяването на душата ми. Емоционални потоци и проблясващи спомени, повечето от които прекалено кратки, за да бъдат различени, продължаваха да извират от тъмното убежище на подсъзнанието. Някои от тях бяха свързани с миналото, други ми се струваха като спомени от бъдещето. Ставаше ми все по-задушно, особено когато пипалата на перцептрона влязоха и в двете ми ноздри за последната и най-дълбока фаза на впечатването — онази, която наричат „вдъхване на живот“.

Нел отново се намеси.

— Получи се още едно обаждане от Малахай Монтморилин.

Това вече преля чашата. Почти задушен от пипалата, успях да измърморя:

— Не мога да слушам бълнуванията на Пал точно сега.

— Но той много настоятелно…

— Казах не! Използвай си проклетия аватар. Каквото и да е. Просто го дръж настрана, докато си свърша работата тази вечер!

Може би не трябваше да бъда толкова груб. Същото силно чувство можеше да премине и у абаносовия. Както и да е, не можеш да промениш горкия Пал.

Но точно в този момент нямах време за смахнатите му идеи. Понякога просто се налага да се съсредоточиш върху текущата работа.

„Дъгоцветният салон“ има ретро име и модерна клиентела. Щом минеш под мигащия надпис „Забранено за оригинали“, оставащ с чувството, че си попаднал в някакъв кошмарен научнофантастичен филм от Двадесети век, натъпкан с лудуващи мутанти и похотливи андроиди.

Естествено архитата не припарват тук не само заради надписа. Истинската плът не би могла да издържи разтърсващите ритми, разнасящи се от вибриращия дансинг. Стакато-стробоскопи хвърлят волтови дъги, които биха накарали оптичните неврони да се гърчат. Атмосферата, сгъстена от саждите на сто димящи комина, би покрила белите дробове със съвсем истински тумори. Въздухът — приятно тонизиращ за дубълите — трябва да мине през филтри преди да попадне във вентилационните шахти.

В дните, когато хората са разполагали само с едно тяло, съботната вечер е била нещо специално. Днес подобни места работят непрекъснато, дори във вторник следобед — винаги, когато могат да дойдат нови дубъли, специално приготвени за груби удоволствия в пещите на собствениците си, украсени с всичко — от индийски одежди до моаре от татуировки, които превръщат кожата в замъглено произведение на изкуството. Някои идват оформени като крещящи сексуални карикатури или са снабдени с подигравателни страхотии като остри като бръснач нокти или челюсти, от които капе киселина.

— Желаете ли преглед на главата? — Червената разпоредителна зад брояча ми поднася гореща пластина. До гардероба са подредени замразителни кабини. Пластината за краниално запаметяване допълнително гарантира, че бурните, изпълнени с болка спомени, ще бъдат запазени на сигурно място За по-нататъшна консумация.

— Не, благодаря — отговарям аз. Да, признавам, че навремето често се навъртах на подобни места. Но кой в наше време не минава през младежките си години, без да вкуси от хедонизъм, който би накарал и самия Нерон да се изчерви от срам? Защо пък не, щом единственото нещо, което ти остава, са спомените? А дори и те са само опция. Нищо от онова, което се случва с дубъла ти, не може да ти навреди лично, нали така?

Разбира се, ако не обръщаш внимание на някои слухове…

За мнозина свалянето на спомени, прекалено груби за обикновената протоплазма, се е превърнало в нещо като наркотик. Особено за безработните, пилеещи парите си, за да се отърват от досадата на съвременния живот.

— Моля, изчакайте там, дубМорис. След малко ще дойда при вас.

Изтръгнат от мислите си, вдигам очи към водача си — също червен женски дубъл. Думите й се чуват изненадващо ясно на фона на заобикалящия ни рев. Звуковите регулатори в стените образуват канал, за да могат думите й да достигнат до ушите ми. Техническо чудо, с което трябва задължително да разполагаш, ако желаеш да притежаваш подобно място.