Но при мисълта, че копието ми ме напуска, по гърба ми полазват тръпки.

— По-добре този сив да внимава — тихо казвам аз. — Нямам никакво доверие на маестрата.

— Дубълът знае, че Уоммейкър е способна на пъклени дела. Искаш ли да ти пусна съобщението? Профилите на гласа варират от предпазлив до параноичен.

Трябва ли това да ме успокои? Сивите ми копия са изключително добри. Дори преди няколко години бях поканен да участвам в съвместна разработка на хора, които впечатват особено висококачествени големи. Значи ли това, че трябва просто да свия рамене и да приема ситуацията? Ако не можеш да се довериш на собствения си сив, тогава на кого?

— Добре тогава, кажи ми какво е станало със зеления. Къщата не прилича на нищо. Мръсни чинии, пълни кофи за боклук. Той къде е?

Вместо отговор Нел прехвърли телефонния образ на стената. Внезапно блесна посредствена версия на собственото ми лице, подобно на грубо моделирано тесто, оцветено в нещо, напомнящо умиращ хлорофил.

— Здрасти, аз — самодоволно махна с ръка създанието. Зад него се виждаха занемарени сгради — най-вероятно се намираше някъде в Стария град. — Току-що приключих с диктовката на пълния си отчет, който ще ти пратя след минута. Но чуй първо съкратената версия.

Ти се издъни, Албърт! Не трябва да впечатваш уморен до смърт, както беше тази сутрин. Винаги си вадил късмет, но този път успя да създадеш франки.

Зеленото лице замълча, за да мога да възприема новината — това ми изглеждаше хем познато, хем някак си странно. Не мога да кажа със сигурност дали аз се усмихвам по този начин понякога.

— Искаш ли да знаеш какво е да си копие-мутант? Знам, че си любопитен, затова ще ти кажа. Абсолютно шантаво е. Сякаш аз съм си аз… и не съм аз… едновременно. Знаеш ли какво имам предвид?

Естествено, че не знаеш. Както и да е, важното е, че днес няма да ти мия чиниите и да ти чистя къщата. Но не се тревожи! Не е нужно да звъниш на ченгетата или на санитарните служби. Не съм обществено опасен… нито пък луд. Просто имам някои свои интереси, това е всичко.

Ако имам възможност, ще ти пратя последен отчет преди да ми изтече срокът. Предполагам, че дължа поне толкова на създателя си.

Благодаря, че ме направи. Надявам се да те видя.

Зеленият дубъл трепна и се изключи. Зяпах празната стена, докато Нел най-накрая не наруши мълчанието.

— Доколкото знам, това е първият ти франкенщайнов дубликат. Искаш ли да ти запиша час за медицински преглед? Тази седмица има намаление.

Поклатих глава.

— Чу го какво каза. Просто бях уморен, това е всичко.

— Тогава да пусна ли обява с идентификатора му?

— За да може всеки малоумен ловец-фетишист да се упражнява в стрелба по него ли? Нещастното създание изглежда безобидно. Само че се питам…

Възможно ли бе същият ефект да е повлиял и на сивите, които впечатах сутринта? Те са направени от по-висококачествени заготовки и времето за сканиране бе по-дълго. Но щом и двамата са недостъпни, какво друго ми оставаше, освен да разчитам на късмета си?

Нямаше много ново за научаване от доклада на зеления освен живописните инциденти на плажа и онази черква, в която поправят големи. Интересно и драматично, но нищо съществено.

— След като се запозна с положението на дубълите, да се залавяме за работа — обади се Нел. — Трябва да обърнеш внимание на няколко текущи дела. Освен това Риту Махарал очаква да й се обадиш с предположения за фаталния инцидент с баща й.

Кимнах. Нещата винаги са прекалено много, за да се справя с тях самичък.

— Извади един специалист — наредих аз. — Абаносов. Първо качество. Ще го впечатам още сега.

— Абаносовият е вече подготвен.

Хранилищният отсек изсъска и от него сред тежка пара се появи свежа заготовка. Кожата й бе черна и лъскава като огледало. По-скъпи от качествените сиви, абаносовите са оборудвани с възможност за интензивна концентрация и усилване на професионалните качества в продължение на пълни двадесет и четири часа — при условие, че оригиналът вече притежава подобни качества. Това може да обясни защо абаносовите не се срещат толкова често, колкото прелъстителните бели. Целодневното интензивно удоволствие може да бъде също тъй уморително за прехвърляне, колкото и денят, прекаран в усилена работа. Но все пак повечето хора са много по-податливи на удоволствията.

Пещта беше готова. Записващите устройства очакваха главата ми. Най-напред обаче трябваше да се успокоя. Загубата на връзка с двама сиви сама по себе си е достатъчно лошо нещо, но един от зелените ми да се окаже франт? Този безпрецедентен случай ме бе разтревожил. Дали бях отпочинал достатъчно, за да не се случи подобно нещо отново?

Обърнах гръб на копира, отворих задната врата на малката си къща и излязох в градината. Топлите слънчеви лъчи по лицето ми ми помогнаха много. Както и миризмата на растенията. Отидох до любимото си дзен-лимоново дърво, откъснах един мъничък плод и с помощта на ножчето за хартия отрязах малко от единия край и поръсих китките си със сока му. Ароматът изпълни ноздрите ми и затворих очи, за да изхвърля всички мисли от главата си.

Скоро самоувереността ми се възвърна. Хайде отново на работа.

Положих глава между сензорите и мислено дадох знак за начало. Сканирането щеше да е продължително и основно и може би щеше да отнеме десет минути, затова се опитах да стоя отпуснат и неподвижен, докато деликатните пръсти започнаха да ровят в мен (предимно в главата ми, но също така и в сърцето, черния дроб и гръбначния мозък), копирайки Постоянната ми вълна и отпечатвайки образа й в лежащата до мен глинена фигура. Всичко изглеждаше съвсем познато, подобно на стотиците други впечатвания. Но същевременно сега съвсем ясно усещах и подсъзнанието си — отделни вълнички от емоции и фрагменти от спомени, които впечатването извличаше от едно ниво под ясното съзнание. През мен преминаха вълни от смътно усещане за свързаност — чувства, които Уилям Джеймс7 е нарекъл „религиозен опит“ преди човечеството да се научи да преобразува духовния свят в поредната област на технологичното познание.

Съвсем естествено бе разпокъсаните ми мисли да се въртят около зеления… и особено около времето, което бе прекарал в храма на ефемералите. Очевидно там имаше нещо повече от група смахнати, поддали се на алтруистичните си импулси да помагат на повредените еднодневки. Зачудих се.

Какво става с душата на дубъла, който е лишен от спасението си — който никога няма да бъде прехвърлен в „истинския“ аз, който го е създал? Въпросът винаги ми се е струвал метафизичен и безплоден — с изключение на трите ми аз-а, които днес се бяха сблъскали с тази ситуация.

А какво става, когато умре оригиналът? Някои религии твърдят, че съществува последно прехвърляне, което слива цялата ти жизнена енергия с Бог по почти същия начин, по който големите ти изливат спомените си в теб в края на деня. Но въпреки страстните копнежи (и добре финансираните частни изследвания) никой не е намерил доказателство за подобен трансфер в някакво архетипно същество от по-висш тип.

Доста обезпокоителни мисли. Опитах се да се отърся от тях и просто да оставя апаратурата да си свърши работата. Но секунди по-късно Нел ме прекъсна със спешно обаждане.

— От вайс Енеас Каолин е — каза компютърът ми. — Не разполагаш с работещи копия. Искаш ли да отговоря аз чрез аватар?

Някаква си груба софтуерна симулация да поздрави трилионер? Чак трепнах при тази мисъл. Все едно да го обидя със записано гласово съобщение от типа „В момента ме няма, оставете съобщение“.

— Свържи ме — наредих аз. Денят се очертаваше като страхотен.

Пред мен се появи познатото изображение на магната — строен, с гъсти вежди, седнал в спретнат кабинет с украсен със скулптури фонтан зад гърба му. Почти седнах от изненада — беше кафяв! От светлата северноевропейска разцветка. Заслужаваше си прекъсването на сканирането, за да посрещна оригинала както подобава.