Нямаше да е лесно… но има ли изобщо лесни неща?

Самоделната армия от откраднати бойни големи най-накрая си проби път. Докато нас с Риту ни подкарваха към последните механични защитници, дузина покрити с белези ветерани на Бета бързаха в обратната посока, за да помогнат на ариергарда. Колко ли време щяха да издържат срещу силата, която напредваше към нас от базата?

Не много дълго. Имах чувството, че събитията ще започнат да се развиват бързо.

И по-добре да е така. Можеше и да не разполагам с много време.

Дим се виеше по краищата на блиндираната врата, в която бе пробита голяма дупка. Вълни от жега все още излизаха от наскоро разтопения метал. Влязохме в онова, което трябваше да е подземното леговище на Йосил Махарал. Двамата с Риту се озовахме на парапет, гледащ към сцена, която беше абсолютно откачена — пещера, пълна до пръсване с машини, по-голямата част от които бяха набързо сглобени от части с познатия символ на УП.

Явно това бе съкровището от електрокерамични принадлежности, в кражбата на които Каолин бе обвинявал Махарал. „Какво, за Бога, се е мъчил да направи? — чудех се аз. — Несъмнено някакво изследване, което Енеас е забранил да се провежда в изследователския отдел на компанията.“

Сетих се злокобните думи „проклятието на Франкенщайн“, с прикрепено към тях изображение на облак във формата на гъба.

Огромни, подобни на антени спирали се събираха от всички страни към две хуманоидни фигури в противоположните краища на помещението, със завързани широко настрани ръце. Единият от дубълите бе тъмночервен, а другият — в специализирания нюанс на сивото, който понякога нося и аз. Странен апарат за прехвърляне обвиваше отвсякъде глинените тела, макар че не можех да си представя за какво са нужни толкова много подсилени връзки.

Между двойката дубъли имаше нещо като гигантски часовников механизъм, задвижван от огромно махало. И проклет да съм, ако там не бе седнал друг голем, който се люлееше като дете на люлка!

И крещеше с цяло гърло.

Това бяха някои от нещата, които видяха очите ми. По-интересно беше другото, което можеше да се види.

Първо, умирах ли вече от никаква ужасна треска? Бях се почувствал по-добре, след като излязох под ярките светлини и в хладния въздух на лабораторията от проклетия тунел. Едва сега вълните на гаденето пронизаха вътрешностите ми, подобно на онези усещания за обръщане на стомаха, за които бяха докладвали астронавтите от онези времена, когато истинските хора бяха рискували живота си в космоса. Червата ми се стегнаха, почти толкова силно, колкото бях стиснал зъбите си, през които едва премина стонът.

„Това е — помислих си. — Някакъв бързодействащ супервирус. Ще пукна след няколко минути.

Жалко, Тъкмо щях да разбера какво става тук.

Може би трябваше да си остана вкъщи и да бъда взривен? Поне щеше да е бързо. Така и не постигнах истинската си цел, заради която бях тръгнал.

Съжалявам, Клара. Наистина се опитах…“

Появиха се още симптоми и сетивата ми се замъглиха. Можех да се закълна, че пространството между пленените големи, което допреди малко изглеждаше празно, сега се плискаше и вълнуваше като някакъв гъст флуид! Движенията бяха като насън, невъзможни за изразяване, подобно на интерпретация на димен скулптор на маниашки танц.

За миг имах впечатлението, че виждам батальони еднакви призрачни същности, събиращи се на безчислени тълпи, но същевременно някак си имаше достатъчно място за още повече редици. С изключение на моментите, когато през тях минаваше махалото. Тогава се понасяха груби вълни, като трансформираха множества от маршируващите фигури, придаваха им лице.

Видях пред мен да се рее образът на Йосил Махарал.

— Албърт, добре ли си? — промърмори Риту, но аз избутах ръката й. Нека да си помисли, че съм й ядосан, задето ме бе накиснала във всичко това. Просто не исках да я заразя.

Не исках да заразя никого. И затова, въпреки стомашните конвулсии, халюцинациите и дезориентацията, се принудих да извърна поглед от щуротиите в центъра на лабораторията и го насочих към машинариите покрай стените на залата в търсене на някакви следи за биоагентите. Единствено те имаха значение.

Ето там.

Едва успях да забележа компютъра. Един от онези скъпи модели AI-XIX. Прекалено умни за силиций. Несъмнено един от основните инструменти на Махарал, а може би и главният контрольор на процеса. И именно онова, което човек като мен би размазал на парчета, без да му е необходимо да разучава спецификациите как и защо.

Ще успея ли да се добера дотам и да го направя бързо?

Поне имах цел.

Един стоящ наблизо Бета — може би същият военен дубъл, с когото разговаряхме в тунела — сграбчи парапета на балкона и изкрещя с такъв неочаквано умолителен тон, че се изненадах. Никога не бях чувал Бета да говори по такъв начин.

— Йосил! Татко, спри… имахме уговорка!

Дяволите да го вземат този импулс да диктувам, вграден в едно от голем-телата, служещи за огледала, затварящи растящата вълна.

Между брациерните полюси се надига нов вид Постоянна вълна. Скоро тя ще излезе от затвора си, пръскайки тези порцеланови кукли с достатъчно сила, за да издържи седмици над умиращия град, хранейки се с манната на милионите угасващи пламъчета. Храна, достатъчна да завърши преобразяването от създание в Създател.

Докато тече обратното броене, се води отчаяна битка. Кой отпечатък ще носи създаденият от брациера бог? Чия личност? Точно в този момент вълната се колебае между две възможни положения — две противоположни дефиниции на Аз.

Йосил е с мен, границите ни се припокриват в завихряния, подобно на две неподдаващи се на смесване течности. И двамата крещим срещу това противоестествено сливане! Все едно да се опитваш да прехвърлиш в себе си чужд дубъл — нещастие, което никой не опитва втори път. Как можеш да споделяш с някого, без да имате съгласие за измерения като ляво-дясно? Горе-долу? Вътре-вън? В солистичен план всичко това е субективно. Моите версии побягват под ъгли, които нямат нищо общо с неговите.

Общуването ще настъпи, когато най-накрая се издигна над всичко това като всичко променящо божество. Ще установя честни мерки, които са прости и универсални, и ще поканя всички да се присъединят към мен в огромния нов космос! Използвайки суров материал, по-прост и от вакуума, заедно ще създаваме звезди и планети, цели нови Земи.

Но първо трябва да спечеля контрола.

Аз съм по-отдавна тук и растях неимоверно през последните няколко часа. Но противникът ми знае повече на теория. Той също така има предимството на позицията си. С всяко ритмично преминаване махалото ме разрязва като нож, минавайки през мекия център на брациера, през най-енергетичната и чувствителна точка.

Нещо по-лошо, дърпа ме присъствието истАлбърт, който е толкова близко, че образът му влиза в мен през две очи. Червеният дубъл го вижда как се спуска от западния парапет. ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

С всяка негова приближаваща стъпка брациерът потръпва!

Той е моят архетип… причината, поради която оцелях и достигнах до това състояние.

Сега се изправя на пътя ми.

Горкият Албърт трябва да си иде.

Някога да сте се опитвали да си откъснете крака? Нужна ви е мотивация.

Помага, ако вече и бездруго се разпадате.

Но дори да е така, здравото дърпане с една-единствена ръка не ми помага особено, а в същото време ракетната установка извършва последна проверка на системите.