Но въпреки това продължаваха да идват нови посетители, тълпяха се пред входа и се опитваха да спорят с червената биячка. Дали щеше да остане там, докато се разпадне? От показанията на сивия бях останал с впечатлението, че Ирена гледа много сериозно на прехвърлянето.

— Да опитаме отзад — предложи ми палоидът на рамото ми. — Според записа там роякът държи царицата си.

Царицата си. Разбира се, бях чувал за подобни неща. Но въпреки това ми се струват ужасяващи. Господи, рояци и царици. Някои твърдят, че рано или късно ще се стигне дотам поради присъщата логика на дубъл-технологията.

Интересни времена.

— Добре — отговорих на малкия си другар. — Да идем да хвърлим един поглед.

Двамата с Риту бяхме доста смачкани и изморени след прехода през пустинята, продължил цялата нощ и сутринта.

Сигурно си мислите, че сивите ни маскировки бяха станали на нещо повече от „смачкани“. За щастие, най-качествените продукти в областта гримьорското изкуство не запушват порите. Вместо да спират потта, те всъщност я попиват и засилват охлаждащия ефект от всеки полъх на вятъра. Прахта и солите се изхвърлят. Всъщност дори съм чувал, че материалите те държат по-чист и охладен, отколкото голата кожа.

Това е чудесно, стига да имаш и достатъчно вода за пиене. Което пък стана проблем на два пъти по време на дългия ни път на юг от клисурата, където бе катастрофирало волвото. Всеки път, когато водата в тубата намаляваше насред някое огромно открито пространство без никакви признаци на цивилизация, започвах да се питам дали всъщност преходът бе чак толкова добра идея.

Но независимо от външния си вид, днешната пустиня не е същата, с която са се сблъскали предшествениците ни. Всеки път, когато водата ни беше на път да свърши, се появяваше нещо. Както онзи път, когато попаднахме на район с изоставени скватерски колиби от преди повече от век, построени върху груби циментови плочи и с ръждясали стоманени покриви. В едната имаше древни раздърпани килими, толкова прашни, че поддържаха цели малки екосистеми. Повреденият водопровод на колибата се захранваше от цистерна, в която открихме покрита с пяна вода — неприятна на вкус, но все пак добре дошла. Един друг път Риту откри точно при входа на някаква изоставена мина локва, образувала се от капещата отгоре вода. Не бях особено ентусиазиран от перспективата да пия от тази претъпкана с минерали мътилка, но съвременното лечение с хелати9 може да се справи с всякакви токсини — стига да се доберяхме навреме до някое цивилизовано място.

Така че преходът ни, макар и да бе авантюра (съпътствана с доста неудобства), не бе въпрос на живот и смърт. На няколко пъти забелязахме проблясванията на роботизирани метеорологични станции или сиво-кафявите кутии на отделни екокамери. Така че ако попаднехме в истинска беда, винаги имахме възможност да извикаме помощ. Имахме основателни причини да не го правим. Беше въпрос на избор. Това направи пътуването ни сравнително поносимо.

Всъщност двамата с Риту открихме, че дори имаме сили да убием част от времето, като продължихме разговора си за последните представления и филми, които бяхме гледали. Като класическото клише, с което се сблъскваш на всяка крачка — как дубликат твърди, че е „истинският“ и обвинява оригинала си, че е Мошеник-самозванец. Сред по-добрите неща, които бяхме гледали и двамата, бе „Червена като мен“ — документална история за една жена, чиято кожа поначало не е кафява — „неистинска“ според повечето хора — и заради това на всяка крачка я третирали като голем. Всички ние търпим да бъдем „най-обикновена собственост“ през по-голямата част от времето, защото нещата се уравновесяват, нали така? Но онази героиня никога не бе имала възможност да бъде в ролята на гражданин/господар. Историята ми напомни за Пал, прикован към животоподдържащото си кресло, неспособен да усети света по друг начин, освен чрез дубъли. Животът невинаги е честен.

Така научих защо Риту бе дошла на това пътуване лично, вместо да изпрати сив дубъл. Оказа се, че тя също е недъгава. Не може да прави надеждни копия. Често от тях нищо не става.

Милиони хора изобщо не могат да използват пещите и така страдат от неудобствата и недостатъците, съпътстващи един-единствен линеен живот. Фанатиците ги наричат „бездушевни“ и смятат, че това може да се случи само на хора, лишени от Постоянна вълна. Наследствената недостатъчност създава сериозни пречки при намиране на работа или партньор. В действителност днешният безсърдечен вариант на смъртното наказание е премахването на връзката на Бевисов у престъпника, лишаването му от възможност да впечатва и затварянето му в килията на собственото му тяло.

Много десетки милиони са в състояние да имитират само груби и тромави карикатури, способни единствено да окосят ливадата пред дома им или да боядисат оградата — и нищо повече от това.

Проблемът на Риту е различен. Тя впечатва много интелигентни и фини дубъли, но повечето от тях са франкита, които напълно късат с нея.

— Когато бях тийнейджърка, често излизаха от пещите сърдити и дори ме мразеха! Вместо да ми помагат да си свърша задачите, някои се опитваха да ги саботират или ме поставяха в неудобни положения. Едва в последните години постигнах някакво приемливо равновесие. Сега около половината от големите ми вършат онова, което искам. Останалите си тръгват, обикновено без да създават проблеми. Въпреки това винаги им слагам транспондери, за да съм сигурна, че се държат добре.

Това нелеко признание бе произнесено, след като бяхме ходили часове и умората бе пробила черупката, в която се затваряше. Смънках нещо съчувствено. Нямах никакво желание да й кажа, че никога не съм правил франкита. (Искам да кажа, до вчера, когато зеленият ми прати онова странно съобщение. Но все още не съм склонен да му повярвам.)

Колкото до случая с Риту, от заниманията ми с психопатология можех да си направя следното заключение — дъщерята на Йосил Махарал имаше дълбоки психологични проблеми, които стоят потиснати, когато се намира под защитата на собствената си кожа. Но дублирането ги отприщва и ги усилва по най-грубия начин. „Класически случай на потисната омраза към самия себе си“ — помислих си и веднага се укорих, че поставям диагноза на базата на съвсем несигурни данни.

Това обясняваше защо бе дошла с мен лично. Ясно бе, че е важно да участва в огледа на пустинното убежище на баща си. И за да е сигурна, че всичко ще мине наред, го бе направила по добрия старомоден начин.

Разговорът ни (включително и това признание) бе записан на малкия транскрибер, имплантиран под кожата зад ухото ми. Чувствах се неудобно, но нямаше начин да го спра. Може би щях да изтрия записа по-късно, когато ми се отвореше възможност.

Международният боен район „Джеси Хелмс“.

От разстояние той прилича на най-обикновена пустинна военна база — зелен оазис, покрит с полюшващи клоните си палми, тенискортове и плувни басейни. Казармите за разквартируваните войници имат съответния спартански вид — бунгала с надвиснали над тях дървета, разположени наблизо киберсимулационни станции, учебни арени и градини за дзен-самовглъбяване. Всичко, което е нужно на войниците за наточване на бойния им дух.

В пълен контраст с тях са хотелите, нагло издигащи се към небето недалеч от главния портал и даващи приют на журналисти и военни маниаци, които присъстват лично на всяко по-значително сражение. Унищожаващи електрониката бариери държат настрана репортерите и тайно шпиониращите камери, за да могат бойците вътре да се съсредоточат, без да им се пречи. Да подготвят душите си за битката.

Далеч извън оазиса, под естествено хълмче, оградено отвсякъде със следи от автомобилни гуми, се намират недрата на базата — поддържащият комплекс, който зрителите на предаваните по телевизията битки никога не виждат. Там се намират машините за производство на оръжия и специално пригодените голем-преси, съобразени с изискванията на съвременното военно дело. Под друга могила, на няколко километра по-нататък, има подобни съоръжения за гостуващите армии, които идват по няколко пъти на годината да прекарат по няколко седмици в ожесточени сражения отвъд веригата хълмове — където се намира самото бойно поле.