— Само онези, които призовават към насилствено или враждебно поведение.
— Но това е половината от удоволствието да бъдеш голем! Можеш да правиш и най-екстремните неща. Да освободиш потискания вътре в теб демон…
— Потискането съществува напълно оправдано — разпали се Каолин. Палоидът определено знаеше как да го предизвика. — Поради обществени, психологически и еволюционни причини. Всяка година антрополозите набелязват все по-тревожни тенденции. Хората стават по-коравосърдечни спрямо нечуваните нива на насилието…
— … на стриктно определено място и време. Като фантазирането за неща, които никога не биха направили лично. Няма категорично доказателство, че, фантазиите се отразяват върху поведението в истинския…
— … стават склонни към осакатявания на човешката форма…
— … и научават от първа ръка какво е да си по-силен или по-слаб, сакат или от противоположния пол…
… причиняват страдания…
— … и ги изживяват лично…
— … стават по-безчувствени…
— … и по-съпричастни…
— Стига! — изкрещях аз. Отначало беше забавно да гледам как платиненият голем на мултитрилионера започна да се надвиква със същество във формата на пор от Стария град. Но пълната липса на чувство за самосъхранение у Пал може много бързо да стане безинтересна. Та ние съществувахме благодарение на него. — Значи мислите, че атаката може да е отмъщение за подкрепата ви на законопроекта за жестокостта?
ДубКаолин сви рамене.
— Миналата година бе прокаран в Индо-Персия. Това прави двадесет и шест страни. Аржентините ще гласуват следващия месец. Дегенератите може да виждат в това тревожна тенденция към времето, когато допълнителните ни аз-ове ще станат всъщност по-спокойни и добри от нас самите…
— Тоест, безполови и скучни…
— … и ще ни помагат да издигнем човечеството, вместо да го принизяваме — завърши Каолин и изгледа намръщен палоида, с което даваше да се разбере, че спорът е приключен. Този път малкият ми приятел разбра намека. Или не каза нищо просто защото в този момент пристигна колата, докарана до портика от жълтокож с безизразно лице. Единственият признак за индивидуалност у него бе мелодията, която тихо си тананикаше, докато ми държеше вратата, и продължи да си я припява, когато се затича, за да хване буса в посока към главната квартира.
Нагласих си седалката и платиненият Каолин ми подаде портафон с шифрован номер, на който да мога да звънна, ако изникне нещо спешно. Иначе бях инструктиран на всеки три часа да пращам доклади на високоприоритетния му адрес за автоматично обобщение и транскрипция.
Тъкмо се канех да затворя вратата, когато малкият дубъл-невестулка на Пал най-неочаквано скочи от моето рамо на рамото на Каолин! Сребристият голем изплашено трепна, когато палоидът се уви около врата му.
— Невероятна текстура — измърмори миниатюрният дубъл. — Толкова реалистична. Питах се…
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще лепне на Каолин страстна целувка. И внезапно се извъртя и впи блестящите си зъби в блестящия врат, точно над яката!
От двете еднакви ранички потече гадна каша.
— Какво по дяволите?… — Заслепен от болка и гняв, Каолин замахна с юмрук, но палоидът лесно се измъкна и скочи през отворения прозорец на колата в ръцете ми. Облиза кантата по зъбатата си муцуна и я изплю отвратен.
— Глина! Отврат. Добре де, в края на краищата наистина е изкуствен. Трябваше да проверя. Можеше и да се преструва.
Такъв си е Пал. Големците винаги го предизвикват да показва най-лошото от себе си. Побързах да умилостивя работодателя ни.
— Извинявайте, сър. Пал обича всичко да му е ясно. А и не можете да отречете, че това тяло е ужасно реалистично.
ДубКаолин беше побеснял.
— А ако наистина бях маскиран? Това проклето животинче щеше да ме осакати! Освен това не ви влиза в проклетата работа в какъв вид да се появявам! Имам добра памет за…
Той внезапно млъкна и пое дълбоко дъх. Раните спряха да текат след секунди и се покриха с твърда керамична коричка. В края на краищата, всичко между дубъли беше маловажно.
— О, я се разкарайте. И не ми досаждайте, освен ако не намерите нещо интересно.
— Благодаря за приятната среща! — жизнерадостно отвърна Пал. — Много поздрави на вашия архет…
Побързах да потегля и да прекъсна остроумните реплики на Пал. Докато минавахме през портала, хвърлих яростен и осъдителен поглед към спътника си.
— Какво? — ухили ми се в отговор порът. — Само не ми казвай, че ти не си изпитвал любопитство при вида на такъв префърцунен и реалистичен голем! Нали ги знаеш всички онези истории. За това как никой не е виждал архито му от години.
— Пал, любопитството е едно, а…
— Така ли? Точно в този момент това е единствената причина, която ме кара да продължавам напред. Нали чаткаш?
Уви, чатках. Макар и да ми бе осигурено продължение — двойно по-дълъг живот от онзи, който очаквах вчера, когато излязох от пещта — денят си е само ден. За франки или призрак.
Какво бих могъл да постигна за толкова време? Може би справедливост. Или мъничко отмъщение за гадините, които убиха нещастния Албърт. Тези постижения можеха да ме задоволят напълно. Но не можеш да ги достигнеш, когато си в рециклатора.
От друга страна, любопитството е лишено от продължителност и никакъв краен срок не е в състояние да го спре. Има и по-лоши неща, заради които да живее човек, независимо дали е роден от жена, или от пещ. А любопитството може да те подкрепя, независимо колко лош късмет вадиш.
— Както и да е, Албърт. Видя ли изражението, когато го ухапах?
— По дяволите, да, видях го! Ти, малък… — Поклатих глава. Надутата физиономия на Каолин все още сърфираше по пенестия гребен на моята Постоянна вълна. Изражението му — оскърбено и смаяно — беше…
… смешно.
Не се сдържах и прихнах. Смехът ни тресеше, докато пресякох на жълто, с което добавих още едно четиристепенно нарушение на сметката на УП. Радостта се смесваше с невероятното усещане за подмладяване, което все още изпълваше ободрената ми глинена плът. Караше ме да се чувствам по-жив, отколкото бях преди… ами, преди часове!
— Добре, добре — казах накрая и опитах да се съсредоточа върху шофирането. Намирахме се в Новия град и на пътя можеше да изскочи някое дете. Нямаше време за невнимание зад волана. — Хайде, Пал. Да видим какво става при Ирена.
Онова, което ставаше, бе смърт.
Пред входа на „Дъгоцветния салон“ се бе струпала тълпа. Всякакви видове крещящо оцветени дубъли — специализирани и модифицирани в домашни условия за удоволствия или ритуални двубои — объркано пристъпваха от крак на крак и мърмореха. Достъпът до любимото им свърталище бе отказан от ивици светеща лента, която примигваше в дразнещ окото ритъм и пращаше съобщението „стой настрана“ право в големските фибри, изпълващи глинените им тела.
Оформена като жена червена фигура стоеше на входа. Носеше черни очила. И търпеливо обясняваше, Докато двамата с палоида приближавахме към нея:
— Ще повторя: съжалявам, но не можете да влезете. Клубът скоро ще има нови управители. Дотогава трябва да си намерите друго място за удовлетворяване на френетичните си страсти.
Огледах я. Прекалено подчертаните закръглености на тялото и сякаш крещяха „курва“, но скритите под ноктите й игли загатваха за бияч с достатъчно сила, за да поддържа ред, ако посетителите станат прекалено напористи. Сигурно беше една от работничките на Ирена — онова същество начело на колонията, което се споменаваше в дневника на сивАлбърт. Отговаряше на описанието с изключение на това, че изглеждаше измъчена и изтощена — очевидно изразходваше последните си запаси от енергия.
Някои от посетителите си тръгнаха с надежда да намерят друг вертеп, работещ по това време. И предлагащ подобни забавления. В забързаната им походка видях нещо мрачно и заплашително. Особено в дубълите-гладиатори с бодливите прибавки по телата и в онези с преувеличените полови белези. Този вид често се прави от пристрастени — наркомани, които имат нужда от редовни дози интензивни спомени — и колкото по-екстравагантни и изпълнени с насилие, толкова по-добре. Ако дубълите не успеят да отнесат вкъщи стоката, оригиналите им не ги приемат. Шансът им за континуитет зависи от намирането на емоции — където и да е.
