Погледнах ръцете си, сега боядисани (както и цялото ми тяло) в цвета, известен повече като УП оранжево. Цвят за вътрешно ползване, от години запазена марка на Енеас Каолин. Ако този номер не свършеше работа, нарушаването на авторските права щеше да е най-малката от грижите ми.

„Е, поне вече не съм зелен.“

— Хайде де! — изпищя миниатюрният дубъл на Пал. — Никой не живее вечно!

И с този жизнерадостен възглас се гмурна в дупката.

„Не — помислих си аз. — Не вечно. Но няколко часа повече не биха ми се отразили зле.“

Отново проверих ролерите на китките, лактите, бедрата, коленете и петите си. След това коленичих, за да се плъзна надолу. Без да се обръщам, усещах едрата нервна фигура на Джеймс Гадарен, която стоеше зад мен и наблюдаваше.

След това стана нещо, което някак странно ме трогна. Намирах се вече на около два метра навътре в ужасния проход, когато чух как грамадният зелот промърморва нещо като благословия.

Може би не е била предназначена за ушите ми. Но все пак, освен ако не греша, Гадарен помоли Бог да е с мен.

През цялото време, прекарано на тази Земя, това бе най-хубавото нещо, което ми е казвал някой.

Следобедът постепенно отминава и огромният индустриален комплекс се подготвя за новата смяна. При портала се струпва множество движещи се двукраки, всички с повече или по-малко човешка форма.

В миналото всички тези хиляди работници щяха да се задвижат при звука на сирената. Половината от тях щяха да поемат към домовете си, уморени от осемте или десетте (единадесетте, дванадесетте) часа работа, а другата половина — да заеме местата им при машините, за да превърне потта, уменията си и незаменимия човешки живот в богатството на държавите.

Днес движението е по-слабо. Неколкостотин служители-архита, мнозина от които в спортни дрехи, приятелски си приказват на излизане и се насочват към мотопеди и велосипеди, докато по-многобройното и разноцветно множество от дубъли в хартиено облекло пристига с динобуси и марширува в противоположната посока.

Някои по-високопоставени дубъли също си тръгват, за да прехвърлят спомените си. Но повечето, остават и продължават да работят, докато не дойде време да скочат в рециклиращите контейнери — армии от яркооранжеви роботи, трудещи се съсредоточено и безропотно, защото някое тяхно друго аз ще се радва на тлъстата заплата и дялово участие. Може да ти стане малко страшно, ако спреш и се замислиш по-сериозно. Нищо чудно, че никога не съм искал да работя във фабрика. Не съм подходящият тип личност. Даже съм много неподходящ.

Дори входът за големи е оцветен в успокояващи окото тонове и се носи сензорно-резонираща музика, докато изчаквам реда си на дългата опашка, за да се регистрирам. Усещам също така слаба вибрация под краката си. Някъде отдолу под покритите с трева склонове гигантски машини бъркат предварително заредената с енергия глина, смесват я с патентованите нишки, настроени да съответстват на ултрасложните ритми на оголената, душа, и я оформят в кукли, които ще станат, ще вървят и ще говорят като истински хора.

Кукли като мен.

Дали това е чувството, което изпитваш, когато се завръщаш у дома? Сегашното ми одушевено тяло е било създадено тук само преди няколко дни, а после е било изпратено в хранилищния охладител на Албърт. Ако тази разузнавателна експедиция ме отведе там някъде долу, дали ще разпозная майка си?

„О, я стига, Ал.“

Аз съм си аз, независимо дали съм сив, или кафяв. Щурец или мравка. Единствената съществена разлика е колко любезен трябва да бъда.

Това… и също така доколко мога да бъда изхвърлен. В известен смисъл аз съм по-свободен, когато съм сив. Мога да поемам рискове.

Като например този, с който ще се сблъскам след малко, когато се опитам да се регистрирам. Дали охраната на УП ще се окаже толкова небрежна, колкото предрича маестрата?

Почти се надявам да не е. Ако ме спрат — или дори ако пазачът започне да ми задава необичайни въпроси, — просто ще му обърна гръб и ще си тръгна! Ще се извиня на Джинийн и приятелчетата й. Ще пратя половината от хонорара си на Нел и ще прекарам остатъка от съществуването си… как? Щом по договор нямам право да прехвърля спомените си и дори да видя оригинала си, май ще ми се наложи да си потърся някакъв друг начин да убия времето. Може би ще ида на някое представление. Или ще застана на някой ъгъл и ще забавлявам родители и деца с евтини фокуси. От доста време не съм го правил.

А може би ще ида да видя Пал. Ще разбера защо бе така възбуден сутринта.

Добре де, признавам си. Ще съм разочарован, ако всичко приключи. Сега полуживотът ми има смисъл. Натоварен съм със задача, имам цел, трябва да помогна на клиентите си да разберат дали „Универсални пещи“ нарушава закона за прозрачност. Целта си заслужава, а и е платена добре.

Докато наближавам контролния пункт, откривам, че съм нервен. Надявам се планът да проработи.

Честно? Беше ми забавно през двата часа — да препускам сред тълпите, да се промъквам през тесни пролуки, набързо да се маскирам и преобличам, да изчезвам и да се появявам на най-невероятни места и да мамя вездесъщите камери. Всъщност това беше основната ми работа за деня — поне засега. Да правиш онова, в което те бива — какво друго би те накарало да се почувстваш пълноценен човек?

„Е, хайде. Мой ред е. Започва се.“

Големият дежурен жълт голем е толкова отегчен, че се чудя дали не се преструва. Предполагам, че дори и на настроен за повишена бдителност дубъл може да му писне. А може би е бил подкупен. Уоммейкър и Колинс така и не ми казаха никакви подробности. Оттук и напрежението ми…

Лъчът опипва идентификатора на веждата ми. Пазачът хвърля поглед към мен, после към екрана. Челюстите му се размърдват и устата му леко се отваря, за да произнесе кратък коментар, който аз не мога да чуя, но инфразвуковият микрофон в гърлото му възприема без никакъв проблем.

От гишето се подават две неща — значка на посетител и хартиен свитък — карта със зелени стрелки, които ми посочват накъде трябва да вървя. Стрелките сочат нагоре, към офисите на директорите — там, където преди часове е имал среща един друг Албърт Морис. Този друг аз изчезна безследно, но провалът му не е моя работа. Моите интереси са на друго място.

Измърморвам някакви машинални благодарности (ненужна учтивост, която издава възпитанието и възрастта ми) и се насочвам към ескалатора, водещ надолу.

Чия ли ще е вината, ако централният компютър на „Универсални пещи“ ме приеме за един мой съвсем различен аз?

Обикновено на този етап бих се опитал да пратя доклад. Бих открил обществен телефонен възел (виждам един в другия край на фоайето) и бих пратил шифровано копие на доклада, който съм диктувал почти непрекъснато от сутринта. Да кажа на Нел къде съм. Да уведомя Албърт какво става.

Но сега това ми е забранено. Джинийн Уоммейкър не иска да се обаждам дори на нея. Нищо не трябва да сочи към „Студио Нео“ или към странните й съдружници. Един от резултатите е непреодолимото желание да излея съдържанието на записващото ми устройство, сякаш имам нужда от изповед.

Е, прибавям и това към всички останали дразнещи характерни белези на тази смахната акция. Спускам се с ескалатора и потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи, разтревожен за следващата фаза — търсенето на улики, че вайс Енеас Каолин незаконно крие важни научни открития.

Добре, да предположим (както подозират маестрата и Царица Ирена), че „Универсални пещи“ са намерили решение на най-дразнещия проблем на нашата епоха — как да прехвърлят Постоянната вълна на човешката същност на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да бъде в състояние да различи? Чифт гигантски антени, поставени една срещу друга от двете страни на бездънна пропаст? Хиперпроводящи терахерцови кабели с дебелината на дървесен ствол, свързващи човешкия оригинал с някаква отдалечена буца глина, на която трябва да се вдъхне живот?