Или УП вече са усъвършенствали технологията? Може би точно в този момент те тайно се „излъчват“ из цялата планета?

Ами другите открития, за които подозират Уоммейкър, Ирена и Колинс? Удължаването на живота на дубълите? Копирането от дубъл към дубъл? Ами ако съвременните фантастични измишльотини изведнъж се окажат истина?

Работодателите ми искат да намеря доказателство, но другата част от работата ми е също толкова важна — не прави нищо незаконно. Вината за всяко нещо, което бих могъл да зърна, да може да бъде стоварена на главата на охраната на УП: Но не трябва по никакъв начин да загатвам за Джинийн и приятелите й.

Това може да ми струва лиценза.

По дяволите. Целият следобед нещо ме тормози. Също като комар, който не мога да хвана. Обикновено бих последвал интуицията си, но в тази работа има прекалено много необичайни неща — слепият договор, лишаването от прехвърляне, и като капак на всичко — фактът, че работя за маестрата, при положение че се бях заклел никога повече да не я погледна. Онази сцена на насилие в „Дъгоцветния салон“, а сега и това ограничено действие — да се опитвам да душа и същевременно да не нарушавам закона. Всичко това поотделно може да те изкара от релси.

Значи е странно лесно да се освободя от неприятните си чувства. Да ги припиша на тази смес от известни спънки… а не на нещо по-лошо, спотайващо се на границата на осъзнаването…

Ето къде трябва да сляза. Първи подземен етаж. Над приятния, приличащ на вход в кампус портал ярко блести надпис отдел за изследване и внедряване. Зад поредния лесен за минаване контролен пункт съзирам висококачествени сиви и черни дубъли (дори и няколко високочувствителни бели), които вървят бодро нанякъде и очевидно работата им доставя удоволствие. Учените и техниците по принцип обичат да се копират, тъй като така могат да провеждат експериментите си непрекъснато. Създаваш цели армии свои копия, които денонощно нахлуват в хранилищата на Природата и събират всяко зрънце информация, до което могат да се доберат, докато през това време истинският ти мозък е добре отпочинал и гради теории.

Ирена каза, че тук също няма да имам трудности с охраната. Йосил Махарал е бил шеф на отдела, а сивият Албърт е натоварен да разследва смъртта на нещастника, така че посещението ми би трябвало да се очаква. По дяволите, дори и да ме отпратят, пак мога да огледам отстрани…

„Сега пък какво направи?“

По дяволите, пропуснах да сляза!

Продължавам да стоя на движещата се лента, която ме отнася покрай първия етаж надолу под земята!

Това не е по плана…

Но все пак има известен смисъл, нали? Мисля, че разбирам какъв е подсъзнателният импулс, който ме кара да продължа надолу. Възможно ли е изследователският отдел да няма своите задни вратички към по-дълбоките нива, където могат да се провеждат по-мащабни експерименти? Техниците мразят охраната, така че тези задни вратички ще бъдат по-скътани и не така пазени, колкото централната шахта. Даже съм готов да се обзаложа, че няма да има никаква охрана. А и така историята ми ще им се стори по-достойна за възхищение — в смисъл как се мотая из завода и се „изгубвам“ някъде по пътя.

Не звучи зле. Но обяснява ли това защо краката ми бяха направо заковани преди няколко секунди? По дяволите. Дубъл-технологията щеше да е много по-удобна и рационална, ако при копирането на душата не се налагаше всеки път да се взема и подсъзнанието ти.

Още подземни етажи минават покрай мен, докато се мъча да разчепкам въпроса. Зад широк портал с надпис тестове зървам кътче от ада — редици експериментални помещения, в които новите модели големи биват подлагани на мъчителни изпитания, като например да те разбиват на части, но да оставаш в съзнание, да си в състояние да докладваш за всяко обезобразяване или унижение. И нито едно От тези мъчения не може да се нарече неморално — в днешно време можеш да намериш доброволци за всичко.

Пъстрота, това е то.

Продължавам да слизам надолу и откривам, че търкам дългия безчувствен белег, покриващ раната, която получих в боя в „Дъгоцветния салони“. Не усещам болка, но белегът страшно ме дразни. Дали реакцията ми не е психокерамична?

Купувам сиви, които са свръхнастроени за концентрация, способни да цитират и анализират, докато в същото време скитат някъде из полето. В добавка всички те носят и чудатото подсъзнание на Ал — онази част от мен, която се тревожи, съпоставя и после тревожи мен. Като поглеждам назад ми се струва ужасно странно как стана така, че онези типове попаднаха на мен в клуба на Ирена… а по стечение на обстоятелствата същият онзи смотаняк се сблъска на площад „Одеон“ със зеления ми преди той да тръгне на разходка под водата.

Също така странно е, че царица Ирена — която жадуваше да се срещне с мен — ме беше оставила да чакам в онзи отвратителен клуб, където ме сполетя бедата.

Дали не е трябвало да ме сполети?

Спускам се до първия индустриален етаж. Заобиколен съм от огромни резервоари от неръждаема стомана, чиито редици чезнат някъде в далечината, подобно на полкове решителни блестящи гиганти.

Въздухът е изпълнен с острия пръстен аромат на пропита с пептиди глина. От нов материал се произвежда само малка част от продукцията. Останалият се рециклира, докарван тук всеки ден от огромните тръби, свързани с пунктовете за събиране, разпръснати из целия град — пенливо пюре, което само преди часове е било във формата на човешки същества, вървящи, говорещи, преследващи своите цели и безбройните си различни мечти. Сега физическата им субстанция се слива отново в тези резервоари… върховното демократично смесване в едно цяло.

Перки разбъркват кашавата смес. Отгоре й се изсипва блестящ прашец и опложда нано-коалесцентната субстанция, от която ще израснат нови клетки, заредени с енергия за още един ден френетична работа. Крайниците ми изтръпват. Не мога да не си представя ентропията, просмукваща се неумолимо в собствените ми клетки, бързо изразходващи натрупания в същите тези резервоари elan vital.

След няколко часа изчерпването ще доведе до спазъма. До желанието да се върна, подобно на възрастна сьомга, при онзи, който ме е впечатал. За прехвърляне на спомените — единственият шанс на дубъла за отвъден живот преди тялото му да се влее във вечната река от рециклирана глина.

Но този път няма да има прехвърляне. Няма да има продължение. Не и за мен.

Подът се издига покрай мен и приближавам до следващото подземно ниво, по-голямо и по-шумно от предишното. Големите резервоари, които бях видял горе, изсипват пенестото си съдържание в титанични съскащи машини, които неуморно стенат и се въртят. Роботи-влекачи теглят грамадни макари по релсите на тавана и доставят цели акри фино изтъкана мрежа, блестяща така, че нито едно органично същество не е в състояние да понесе да я гледа дълго — дифракционния спектър на суровия материал на душата. Или най-близкото й подобие, изнамерено от науката.

Мрежата и готовата глина се смесват в огромни ротационни преси, които омесват и формоват тестото, изстискват излишната течност и изхвърлят поредната неопечена човешка фигура на движещите се конвейери. Продължават нататък, за да бъдат оцветени според цената и вградените си възможности. Някои продължават още за инсталиране на допълнителни, специално поръчани качества. Другите стандартни модели, субсидирани от държавата, са толкова евтини, че дори и най-бедният може да си позволи да се копира и да живее по-дълго, отколкото са можели да си представят прародителите му. Подобни фабрики по цялата планета възстановяват половината от растящото население и зареждат с краткотрайни тела милиарди домашни охладители, копири и пещи.

„Чудото престава да е чудо, когато го дадеш на всички.“

Гледам как гигантските преси бълват стотици заготовки в минута и съм поразен от абсурда на всичко това.

„Ирена и Джинийн казват, че трябва да търся научни открития, скрити от «Универсални пещи». Но това не може да бъде истинската причина да ме пратят тук!“