Роднинската жестокост може да бъде отвратителна. Както и унищожителната омраза към самия себе си. А това лежеше някъде между двете.

— Трябва да призная, че през последните няколко месеца тя се съпротивлява много ожесточено — продължи Бета. — Откакто научи за мен, престана да впечатва и убиваше всеки Бета, който се връщаше за прехвърляне. Започнаха да ми свършват пуснатите със закъснение версии!

— Онзи дубъл, който намерих в контейнера зад къщата…

— Бум! — Бета имитира с пръст стрелба с пистолет. — Риту му видя сметката. После грабна грима на татко и се маскира да изглежда точно като него с надеждата, че така ще успее да тръгне на юг с теб и… — Бета поклати глава. — Е, да си призная, силата й ме изненада. Можех само да й повлияя малко отвътре. Браво на теб, Алфа!

— Колко трогателно — отговорих вместо Риту, която изглеждаше прекалено гневна, за да говори. — Значи те е обичал най-много. И затова ли в момента си пробиваш с бой път към скривалището на доброто татенце?

Преди Бета да успее да отговори, нещо в главата ми прещрака.

— Лабораторията не е празна и не се охранява просто от изоставени роботи. Има някой вътре, и се готви да използва оръжието за някакъв зловещ замисъл. Убиецът на Йосил ли е това? Да не би да се опитваш да отмъстиш за баща си?

Бета помълча, после се съгласи.

— В известен смисъл. Но доколкото погребаните мисли излизат наяве, както вече знаеш — той кимна към Риту, — ние имаме с баща си много повече общо, отколкото си си представял.

Риту примигна и за пръв път погледна право към голема.

— Да не искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че гений като неговия никога не би могъл да се съдържа в една-единствена личност, нито пък в един човешки мозък. При Йосил разделението не беше толкова категорично. Но все пак…

Изсумтях — сетих се за онези лоши филми, за които си говорехме с Риту по време на прехода през пустинята. Колко от тях бяха фокусирани върху същия стар кошмар, облечен в съвременна опаковка — страхът да бъдеш завладян от собственото си създание, от тъмната си половина. В случая с Риту технологията бе превърнала кошмара в действителност, изграждайки от една неприятна черта на характера напълно истински престъпник.

А колко по-далеч би стигнал същият синдром, отприщен от виртуоз?

— Значи Махарал…

Преди да успея да завърша, по коридора се разнесе остро изсвирване.

— Крайно време беше! — Големият боен дубъл тромаво се изправи, като щадеше наранената си лява страна, и ни направи знак да го последваме. — Пътят напред е чист.

Когато Риту затрепери, големът я успокои.

— Представи си го като семейно събиране. Да вървим да видим на какво е станал татко.

По грубо изсеченото стълбище нямаше лампи и не можех да преценя колко време се влачех нагоре с едната си ръка и половин крак, ръсейки парченца от себе си по пътя. Изкачването изглеждаше неопределено дълго с изключение на ритмичните думкания всеки път, когато разнебитеното ми тяло се преместваше едно стъпало нагоре. Преброих сто и четиридесет такива думкания. Сто и четиридесет възможности да почина завинаги в тъмното — докато пълната тъмнина около мен не започна да се разсейва.

— По стълбите се появи светлина — съвсем слаба, но всъщност ме окуражи малко. Трудно е да се чувстваш съвсем отчаян в онзи особен момент, когато виждаш първия признак на разсъмването.

Наистина беше дневна светлина. Проникваше през неравен отвор в отсрещната стена на малка стая, изпълнена почти изцяло от някаква обемиста машина. Пропълзях по-близо и видях тръба, насочена към малкия прозорец. Здравата рамка съдържаше повече от дузина по-малки тръби с гръбни и гръдни перки, сякаш за да могат да маневрират свободно във вода или въздух.

Здравото ми око забеляза зловещи, подобни на извити ятагани символи по гладките изтънени върхове. Но въпреки това разбирането идваше бавно.

„Ракети — помислих си аз, съпротивлявайки се на изтощението преди разпадането. — Наредени в автоматична изстрелваща система.

И… — продължих, когато редицата електронни дисплеи светнаха… — И машинарията току-що се включи.“

Докато раста, докато знанието ме изпълва, все повече започвам да оценявам грандиозния замисъл, довел мъчителя ми до това място и този момент. И колкото повече се е доближавал до величието през последните месеци, то толкова повече е плашело горкия Йосил Махарал. Нищо чудно, защото той стоеше самотен на върха на издигащата се арка, построена през хилядолетията от Най-великите умове на човечеството, всеки от които се е сражавал с мрака по свой собствен начин, независимо от всички спънки и превратности.

Отначало битката е била бавна, с повече грешки, отколкото напредък. Пък и какво биха могли да постигнат примитивните мъже и жени, какви тайни биха могли да разкрият без огън или електричество, без познания по биохимия или солистика? Усещащи, че в живота трябва да има нещо друго освен зъбите и ноктите, първите мъдреци се съсредоточили върху единствения си скъпоценен дар — способността да използват думите. Думи на убеждение, илюзия или магическа сила. Думи, проповядващи любов и морал. Думи на молитва. Наречете го магия или вяра. Надарени единствено с надежда — или убеждение, — те си представяли, че само думите ще бъдат достатъчни, ако са изречени искрено, в подходящите заклинания, съпътстващи чистите мисли и дела.

Наследниците им, разкрили прелестта на математиката, предположили, че именно тя е ключът. От хармониите на Питагор и нумерологичните загадки на Кабала до елегантните суперстрингови теории, математиката изглеждала като езика на самия Бог, код, който Той е използвал, за да напише плана на Сътворението. Като квантовата механика — сортирането на сдържаните фермиони и общителните бозони — всички горди уравнения добавяли и своя дял в растящото здание. Те били основите, величествени и верни.

Но недостатъчно. Звездите, които се протягахме да достигнем, са все така далечни. Математиката и физиката могат само да измерят огромната бездна, но не и да я прекосят.

Същото е и с превъзнасяния дигитален свят. Компютрите за кратко време измъчваха с неосъществимите желания и намеци, че софтуерните модели ще се окажат по-добри от самата реалност. Ентусиасти обещаваха подобрени умове, телепатично възприемане, дори трансцендентална сила. Но електрониката се оказа недостатъчна за отварянето на великите порти. И се превърна в поредния удобен инструмент, просто поредната тухла в арката.

По времето на дядовците и бабите ни биологията е била царица на науките. Дешифрирайте генома, протеома и недоловимото им взаимодействие с фенотипа! Решете екологичните проблеми и постигнете хармония с природата! Тези постижения били точно толкова жизнени, колкото обуздаването на пламъка или отърсването от идеята за война с всички средства.

Но къде са отговорите на наистина дълбоките въпроси?

Религията ги е обещавала, макар и винаги с неясни термини, докато е отстъпвала от една линия, за да се укрепи на следващата. „Не гледайте отвъд тази граница“, предупреждавала тя Галилей, след това Нютон, Дарвин, Ван Нюман и Крик, и винаги се оттегляла с достойнство след поредното велико откритие, за да очертае следващия свещен периметър по забулените граници на познанието.

„Оттук нататък е Божествената територия, където можем да достигнем само с помощта на вярата. Макар и да разкрива тайните на материята и времето, да произвежда живот в епруветки, дори да покрива Земята с дубликати, човек никога не ще проникне в царството на безсмъртната душа.“

Само че в момента двамата с Йосил преминаваме тази граница, въоръжени не с добродетели, а с умения, използващи всяко постижение на Homo technologicus през десетте хиляди години борба срещу тъмата на невежеството.