Появява се едно прясно изпечено копие, все още светещо от пещта. Протяга се за момент, преди да посегне към хартиените си дрехи, след което тръгва да изпълнява някаква задача, без да получи каквито и да било инструкции. Междувременно от външния свят се връща друго. Залита, клетките му са почти напълно изтощени. Без никакви церемонии две от сестрите му сръчно му отрязват главата и я пускат нишата за прехвърляне на памет.

По време на трансфера бледото лице на архито за миг трепва. Употребеното тяло се праща за рециклиране.

Някои предричат, че това е бъдещето ни. Когато си в състояние да произвеждаш безброй копия, годни да изпълнят всяка задача, издръжливото ти органично тяло ще изпълнява една-единствена функция — ще е място за събиране и предаване на спомени, свещен затворник, подобно на мравката-царица, а сновящите навсякъде работници ще водят истинския живот.

Подобна перспектива ми се струва отблъскваща. Но същото са мислели и дедите ми за най-обикновеното впечатване. Думите „голем“ и „дубъл“ са били епитети, докато не сме свикнали с тях. Кой съм аз, че да определям какво ще смятат за нормално бъдещите поколения?

— Добре дошли, дубМорис.

Обръщам се. Стоящата срещу мен Ирена е висококачествена сива, покрита с глазура в запазения тъмночервен цвят. До нея стои другият дубъл, когото вече бях срещнал в „Студио Нео“, „вайс“ Манюел Колинс с парираното лице, от което те заболяват очите.

— И наричате това „добре дошъл“? Бих искал да зная защо ме оставихте оттатък на произвола…

Колинс вдига ръка.

— По-късно с въпросите. Първо да се заемем с поправките.

Поправки ли?

Поглеждам надолу и виждам нещо неприятно. Дълбоки разрези в лявата ми страна! Единият ми крак е разрязан до половината и тече. Под влиянието на ензимите не съм усетил почти нищо.

По дяволите, с мен е свършено!

— Да не искате да кажете, че можете да поправите това! — Основното ми чувство е вдървено любопитство.

— Елате — казва най-близката Ирена. — Ще ви оправим за нула време.

Нула време? Следвам я замаян. За един дубъл „нула време“ е твърде многозначителна фраза.

Не можех да направя кой знае колко за липсващите си дубликати. Сив номер две бе минал на автономен режим; не би могъл да се свърже законно с мен, а дори и да искаше, маестрата би могла да му попречи. Зеленият ми бе пратил една шантава декларация за независимост преди да тръгне накъдето му видят очите. Нямаше и никаква следа от сив номер едно, изчезнал в имението на Каолин с духа на Йосил Махарал. Охраната на „Универсални пещи“ се бе заела да разнищи тази мистерия и претърсваше всяка педя за двата липсващи дубъла.

Не очаквах да постигнат нещо особено. Лесно е да измъкнеш тихомълком буца в кутия. Всеки ден камиони, куриери и пневматични тръби разнасят из града милиони такива, мумифицирани в КерамОпаковки. Още по-лесно е да се отървеш от мъртъв дубъл — просто изхвърляш останките му в рециклатора. Без идентификационния си имплант една купчинка голем-тесто не се различава по нищо от всяка друга.

А и имах случаи за разследване, сред които и един, за който поръчителят, желаеше да ми плаща по най-високите тарифи. Риту Махарал желаеше да се заема с мистериозната смърт на баща й. Като негов законен наследник, тя имаше пълен достъп до цялата му документация — от полиците за получаване на кредити до списъка на обажданията на телефона му. Другояче стояха нещата с дейността му във връзка с работата в УП. Но когато Риту помоли вайс Каолин за тези записи, магнатът все пак даде съгласието си, за да не я принуди да разгласи на всеослушание „безумната теория“, Че баща й е бил убит.

Разрешителните пристигнаха малко след като бях приключил впечатването на абаносовия си специалист, настроен да се съсредоточи напълно върху професионалните умения. Дубликатът моментално се хвана за работа — размахваше ръце и даваше бързи приглушени команди под диплите на чадора за виртуална реалност, потопен в свят от неудържими потоци информация и увеличаващи се образи. Целият логика и концентрация, абаносовият щеше да поеме останалата част от работата ми и да ме остави да се съсредоточа върху една-единствена задача — да открия къде е прекарал последните си няколко седмици Йосил Махарал.

Няма значение какво казват кибертърговците за хитроумните си търсещи програми. Извличането на информация е изкуство. Може и да живеем в „прозрачно“ общество, но на безброй места стъклото на прозореца е заскрежено или изпотено. За да видиш нещо през тези петна, понякога е нужен и талант.

Започнах с конструирането на дигитален аватар (проста софтуерна презентация на самия мен), който пуснах в мрежата на обществените камери. Макар и по-малко интелигентен от същество с Постоянна вълна, аватарът имаше частица от моя опит, комбинирана с непреклонната решимост да открие, всички образи, които Йосил Махарал би могъл да остави, докато е пътувал из градските улици. Риту ми бе дала около шестдесет подходящи места, откъдето да мога да започна — места, за които се знаеше твърдо, че е посетил в точно определено време. Аватарът се насочи, към тези пространство-времеви координати и се опита да последва учения от една записана сцена към друга. Постепенно картата започва да се запълва и да дава подробности за действията му през месеците преди да умре.

Често този начин на търсене е достатъчен и сам по себе си. Малцина са онези, които имат дарбата да се изплъзнат от паяжината на обществените камери.

За съжаление Махарал явно бе един от тях. Оказа се, че е способен да се измъкне винаги щом пожелае. Резултат от търсенето на аватара бе една графика, изпълнена с празни петна. Някои от тях продължаваха седмица или дори повече!

Джобовете на Риту бяха дълбоки и тя искаше бързи отговори. Затова отправих искания за информация и от частните очи, които са много повече от обществените камери. Охранителни скенери на ресторанти, корнизни шпиони, новинарски буболечки, камери на аматьор социолози, дори на любители на природата и на градски спортни клубове — обърнахме се към всеки, който би могъл да засече Йосил, когато се е намирал извън обсега на обществените камери. Тъй като Риту притежаваше авторските права на баща си, нямаше нужда да се плаща дори такса за воайорство. Малко от исканията бяха удовлетворени. Оставих аватара да се пазари и да избере достатъчно изображения, които да осветлят пътищата на Йосил.

Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.

Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.

Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?

Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.

Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.

За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.

Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата — те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал — голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.

„Пустиня — мрачно си помислих. — Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“