— Как успя да се измъкнеш от реката?

Изведнъж разбирам, че това е гаменът, който се изпречи на пътя ми снощи при площад „Одеон“! Само че тогава той бе архи, а аз — зеленият, който отчаяно се опитваше да избяга от жълтурите на Бета.

— Каква река? — Да се правим на ударени. — Какво ви кара да мислите, че съм ходил да плувам? Или че изобщо се познаваме?

Бойният му дубъл не е направен за изтънчени разговори. Лицето се сковава, щом разбира, че току-що се е издал. След това свива рамене и явно решава, че няма защо да се притеснява какво разкриват думите му.

— Помниш ме — изръмжава той. — Видях те как скачаш. И зная, че си успял да се добереш до вкъщи.

Знае ли? Откъде? Няма значение. Според една съвременна мъдрост никога не трябва да се изненадваме, когато изтича някаква скрита информация. Никоя тайна не може да се запази дълго време тайна.

Да видим дали е способен да оцени сарказма.

— Голем да върви по дъното на реката! Ама че история. Всеки, който направи подобно нещо, ще стане градска знаменитост! Може би трябва да опиташ някой път.

Не се хваща.

— Задържах проклетата ти ръка. Изпекох я да стане твърда. Искаш ли си я?

Не мога да се сдържа да не се усмихна при спомена за физиономията му, когато го оставих да стои на площада, стиснал отрязаната ми китка. Единственият радостен спомен от отвратителния дубъл-ден.

— Задръж си я. Сложи я във витрина, ако искаш.

Той се намръщва.

— Ставай.

Вместо това аз се прозявам и се протягам — поза и печелене на време едновременно. Храбростта е нещо, което зависи от обстоятелствата. Ако това мое тяло бе направено за купонясване, щях просто да се хвърля отгоре му и да се опитам да му видя сметката, пък каквото ще да става. ИстАлбърт, пред когото има още толкова дълъг живот, би побягнал от кретена, без да се засрами ни най-малко. Моите възможности обаче не са толкова блестящи. Аз съм сив сирак без шанс за континуитет, но има някои нещица, които бих искал да разгадая в оставащите ми часове. С две думи, надявам се някой от служителите да дойде и да го разкара. Уви, наблизо няма нито една червена Ирена.

— Ставай, казах! — изръмжава побойникът и се приготвя да нанесе удар.

— Мога ли аз да избера оръжията? — питам внезапно.

Колебание. Не може просто да ме разкъса на парчета, щом съм го обърнал на въпрос на чест. Нали разбирате, дуелите си имат правила. И зрители.

— Разбира се. Моля.

И посочва към Ямата на злобата; настоява да вървя пред него.

Трябва да се измъкна преди да стигнем дотам. В джоба си имам някои неща (малък резач и киберскоп), но той няма да повтори грешката си от снощи да ми позволи да нанеса изненадващ удар отблизо.

Къде по дяволите са се дянали домакините ми? Ако знаех, че са толкова немарливи, досега да съм изчезнал! Щях да си плюя на петите. Може би да отида при Пал. Да предупредя Албърт за в бъдеще да се пази от маестрата като от чума.

Заобикаляме маси, огрели с блестящите си холоси крещящо ярки лица. Нито един познат в тълпата младежи. А пък и спътникът ми сигурно е от постоянните посетители. С всяка следваща стъпка сгъвам коленете си все повече и мислено подготвям ензимния приток. Забавям крачка, сякаш започвам да размислям.

Както и се надявах, моята Немезида ме блъска в гърба.

— Хайде! Оръжейната е точно нап…

Нямам никакъв шанс срещу свръхвъзбудените му рефлекси. Вместо да се извъртя и да се блъсна в него, скачам настрани и нагоре, приземявам се на близката маса и изритвам чашите през двете холограмни стриптийзьорки, въртящи бедра в някакъв еротичен ритъм.

Струва ми се, че той извиква, но не съм сигурен — клиентите също надават ядосани викове и посягат към мен, така че скачам отново!

Политам към съседната маса и този път кацам право сред бушуващ водовъртеж от виртуални коси, въртящи се като някакво лично торнадо на самата Смърт. Образът е толкова реалистичен, че се свивам в очакване да ме направят на кайма. Но тялото ми минава през холограмата, още клиенти надават яростни викове, под краката ми хрущят разбити чаши. Нечии ръце ме хващат за глезена, нанасям ритник с извъртане и отново съм свободен.

Светлинната буря заслепява и мен самия. Едва успявам да различа следващата си цел — маса, на която плавно и примамливо се върти земното кълбо. Прикляквам…

… но внезапно силен удар разтърсва неустойчивата ми платформа и осуетява скока ми. Блъсвам се в ръба на масата и превит от болка се търкалям сред столове, ритащи крака й изпочупени бутилки.

Получавам жестоки удари в лявата си страна и изревавам. Моят палач или някой вбесен посетител? Не си правя труда да проверявам и запълзявам назад като рак, като същевременно се мъча да измъкна от джоба си резача — прекалено малък, за да ми послужи като оръжие.

Охо. Ботуши насреща ми. Множество ботуши. Повикал е приятели. Навеждат се и гледат под масите. Всеки момент…

Ръката ми напипва основата на масата, закрепена за пода с три тежки болта.

Да ги отрежа? Защо пък не? Започва се…

Масата се заклаща… накланя се…

Дръж! Сега изтласкай нагоре!

Краката рязко отскачат назад. Не е кой знае какво оръжие, но холосът продължава да свети и сякаш размахвам нещо повече от обикновена маса за коктейли! Въртящите се изображения се изтеглят на цели два метра, подобно на някакви блестящи змии. Боздуган, направен от изпепеляваща светлина.

Най-обикновена светлина, но ги кара да се свият. Впечатани с едва променени души на пещерни хора, те виждат в нея пламтяща факла. Озовавам се в центъра на зона от респект. И чувам как някои от наблюдаващите викат за мен.

Зървам смотаняка и приятелчетата му, облечени в обшити с кабари кожи, сякаш те са измислили тази мода. Покъртително.

Стискат юмруци и ръмжат. Само след секунди разумът ще надделее над пещерните инстинкти. Ще се нахвърлят срещу мен през студената светлина. А какво мога да направя аз, заобиколен отвсякъде от зяпачи?

Изведнъж звуците замират. Оглушителната музика изчезва. Гневните викове са заглушени. През свистенето на свръхучастеното ми дишане прониква допълнително усилен глас.

— ДубМорис, ако обичате…

Извъртам се и правя лъжливо движение към противниците си. Те отстъпват, може би за последен път. Очите им са гневно присвити.

След това внезапно се отказват, изблъскани встрани от група новодошли — малки, но силни, въоръжени със звукови палки, за да разчистят тълпата. Червени женски дубъли, заели се въдворят ред в клуба си.

Крайно време беше.

Докато отстъпва към Ямата на злото, главният смотаняк ми хвърля последен поглед — изненадващо спокоен, дори малко развеселен и благодарен. Гърмящата „музика“ засвирва отново. След малко „Дъгоцветния салон“ се връща към нормалния си ритъм.

Една от Ирените заканително размахва пръст.

— ДубМорис, бъдете така добър да пуснете масата!

За миг ми е трудно да се подчиня. Инстинкти, нали разбирате.

— Моля, никакви разрушения повече. Елате! Роякът ви очаква.

Холоизображението помръква и аз захвърлям импровизираното оръжие. Така значи? И никакво извинение, че са ме оставили на милостта на някакви идиоти?

О, стига си недоволствал, Албърт. Не е нещо, което да заплашва живота ти.

Водачката ми прави знак с червената си глава да я последвам към дъното на клуба, където се спуска плюшена завеса. Зад нея внезапна настъпва блажена тишина. Толкова приятна, че чак ми се завива свят. Нужни са ми няколко секунди, за да мога да мисля отново. Тогава…

„Чакай… виждал съм тази стая и преди.“

По време на срещата в „Студио Нео“ една от Ирените бе включена към екран, показващ цяло ято тъмночервени дубликати, сновящи около една бледа фигура в животоподдържаща кушетка. Сега, отблизо, виждам истинската жена, лежаща с празен поглед сред въртящите се около нея миниатюрни копия. В устата й капе някаква течност. Механични ръце масажират крайниците й. Лицето, макар и отпуснато и безжизнено, очевидно е образец за всеки червен дубликат тук. Бръснатата й глава е увенчана с медуза от преплетени кабели, водещи към фризери и пещи с индустриални капацитети.