Широк панел от високотехнологичната стомана бе разкрит, след това бе изрязан назъбен отвор, като внимателно се избягваха вградените детектори. Още едно доказателство, че го е направил вътрешен човек. Разбира се, всичко това бе използвано само за кратко време. Не би трябвало да отнеме много време да се проследи виновникът, след като охраната на базата бъде вдигната по тревога. Крадецът бе имал съвсем малко време да изпълни плана си, какъвто и да бе той.

Докато наближавах металната пролука, имплантът в лявото ми око сканира за евентуална засада от оцелели роботи-базилиски, макар че единственото, което видях, бяха фрагменти. Също така се опита да открие връзка с охраната, но безуспешно. Оставаше само да вляза и да се надявам…

И тогава видях предупреждението:

Бронираната стая бе планирана да има само един вход. Видях го срещу мен — тежък въздушен шлюз с масивни припокриващи се крила. Почти също толкова внушителни бяха десетината обемисти хладилници, всеки от които бе заключен на три места и покрит с печати, които да покажат евентуални следи от бърникане.

Някой обаче беше бърникал, като внимателно бе заобикалял алармените инсталации и бе изрязал нови отвори, за да избегне ключалките. От дупките излизаше ледена пара. Но тя беше нищо в сравнение със студа, който изпълни сърцето ми, когато видях захвърлените останки на пода метални пластини и скъсани пластмасови опаковки, върху които също бе изобразен знакът за биологична опасност. Без никакво съзнателно усилие от моя страна имплантът увеличи изображението, докато бях в състояние да прочета някои от етикетите. Носеха имена като „Въздушнопреносима Saringenia“ и „Tumoformia Phiddipidesia: подобрена версия“.

Клара ми бе разказвала веднъж за Saringenia — наистина отвратителна органична чума, която била тествана по време на Безславната война. Що се касае до Phiddipidesia, една нейна олекотена версия бе изпусната преди десет години и причини на Югозападната екотоксична водна пара. Потръпнах при мисълта какво ли би могла да причини „подобрената“ версия.

Съгласно официалните договори, всички подобни запаси би трябвало да са унищожени преди много години.

Естествено циниците винаги бяха пускали сензационни разкази за зловещи заговори. Няма начин да не съществуват подземни складове, твърдяха те. Просто за човешката природа е неприсъщо да изхвърля оръжия.

Стоях, наполовина яхнал процепа в стената, и гледах истинския рай за доносника; представях си огромната сума, която щях да получа, ако разглася всичко това в мрежите… и се чудех как военните са успели да запазят подобна тайна. Тоест щях да си мисля такива неща, сигурен съм, ако не бях парализиран от вцепеняващ ума ми ужас. Особено след като забелязах блестящи пръски по пода… парченца стъкло от епруветките, изпуснати от бързащия крадец.

Вече бе прекалено късно да задържам дъха си.

Не мога да кажа колко дълго останах там, вперил празен поглед в блестящата глазура на смъртта. Онова, което най-после ме изтръгна от вцепенението, бе звукът — тропот на крака, оповестяващи пристигането на по-познатата и ясна заплаха. Такава, която умът може да схване.

— Е, Морис — разнесе се гласът на Бета, — вече видя за какво става дума. Така че защо не бъдеш добро ченге и не се разкараш оттук, а?

От сенките зад мен се появиха пет-шест яки военни дубъла, които трябваше да се навеждат, за да могат да минат през ниския тунел.

Докато наближаваха, усетих как ме напуска нещо ценно — силата ми да действам. Да въздействам на събитията. Не зная за вас, но за мен лично тази сила означава повече от мизерния живот, пък бил той и истински. А в този случай — неизмеримо много повече.

Скочих в стаята и се затичах към вратата в другия край.

— Не! — изкрещя най-близкият Бета. — Остави на мен! Не знаеш какво правиш! Телесната ти топлина може да активира…

Напрягах се да завъртя голямото колело. Никакви кодове или ключалки не би трябвало да пречат вратата да се отваря отвътре, нали така? Усетих как то започва да се върти…

Бойните големи са много бързи, да знаете. Пипнаха ме преди колелото да се завърти на тридесет градуса. Могъщи ръце освободиха хватката ми, като още повече нараниха пострадалия ми палец, след което огромният Бета ме пъхна под мишница — усещане, което вече наистина започвах да мразя. Ритах и се гърчех, но той ме отнесе от шлюза и мина по студения под на леденото хранилище. Когато ръката ми напипа някакви луминесцентни ленти, инстинктивно ги грабнах, рязко дръпнах и ги скъсах.

Това даде резултат! Внезапно разсеяната бяла светлина се смени с червена. Разнесе се остър писък на сирена.

— Това провали всичко — промърмори един Бета.

— Ще го вземем с нас — отговори носачът ми и се наведе, за да влезе в тесния тунел; мъкнеше ме като някакъв волски бут. Скоро вече тичаше, носен от подсилените керамични мускули, които бяха неприятно горещи, особено след излизането от замразената стая. Единственото, което ми оставаше, бе да гледам как каменните стени се носят замъглено покрай мен на сантиметри от лицето ми, и да губя, ориентация, сякаш изпадах в треска.

Дали вече не се бях заразил с някаква бързодействаща чума? По-вероятно ми прилошаваше от друсането и състоянието ми се влошаваше от безсилието ми и свръхвъзбудата. Казва ли ти някой?

Когато се върнахме в основния тунел, се озовахме сред тълпа други бойни големи. Онзи Бета, който ме носеше, се обърна наляво и забърза към тайното леговище на Йосил Махарал — или поне така реших. Забелязах и Риту, сега пазена по-внимателно, отколкото преди, с изцъклен поглед и затворена в себе си сред създанията, които бе впечатала самата тя — огромни ужасяващи кукли, задвижени от онази нейна част, която ненавиждаше.

Стрелбата вече звучеше по-близко, но сякаш отслабваше. Очевидно напред бяха извикани подкрепления, за да се справят с последната отбранителна линия на Махарал.

Преди обаче да стигнем до нея, отзад се разнесоха други звуци — далечни изненадани викове, последвани от детонации. Намиращите се наблизо Бети се разтревожиха. Едни от тях се обърнаха да посрещнат новата заплаха и заеха позиции за стрелба, останалите забутаха двама ни с Риту напред.

Очевидно нашата малка щурмова група бе обградена.

„Страхотно — помислих си. — По-добре да не споменавам нищо за това приятно местенце. Иначе всеки мазо-турист ще поиска да дойде.“

Кой казва, че Йосил трябва да бъде ездачът?

Побърканият му призрак продължава да дърдори, използвайки помпозното си самохвалство като средство да убеди самия себе си, че все още командва тук, но вече не го слушам. Горкият стар дубЙосил все още няма ни най-малка представа, че с плана му е станало нещо неочаквано и ужасно.

Машината ме усили от мизерния детектив, които бе заловен в имението на Каолин. Безброй бозон-дубликати се събират в едно, подобно на капчици в могъща вълна. И целият този аз трябва да бъда проста рекета носител, след като цялата ми индивидуалност бъде изтрита.

Но аз съм тук! Взирам се в нови измерения. Уча се бързо.

Например изучих онези „отгласи“, които бях забелязал. Те са други хора. Виждах ги как мъждукат нервно на някакво неопределимо разстояние от мен.

Ето един гори с горчива нотка, която ми напомня на гняв. Там блещука играещ пламък с киселия цвят на съжалението. Но общото между тях сякаш е болката от изолацията — всеки е самотен, безнадежден, затворен, самотна искрица, горяща сред безплодна равнина.

Дори когато попадам на милиони (близкия град?), основната черта сред тях е меланхолията. Градските пейзажи винаги изглеждат изпълнени с тълпи — всички онези щъкащи тела от плът и глина, тела с дрехи, инструменти и нахални гласове. Но сега, когато ги виждам съблечени до сърцевината им, разбирам, че няколко милиона души се равняват на почти нищо, сякаш отделни разпръснати тревички отчаяно претендират да бъдат наречени ливада.