А да, презрението към масите, една от по-характерните черти на Смерш-Фокслайтнеровия синдром. По-добре обаче да не отговарям. Той си мисли, че вече съм почти изчезнал в гигантската усилена вълна на брациерния лъч — уголеменото душевно поле, което трябва да използва съвършения копирен талант на Албърт Морис и същевременно да изтрие его-съзнаването, което прави Албърт специален за себе си.

Нещо в плана му се е объркало. Трябва да се е объркало, тъй като аз все още съм тук. Тънко разточен, навит, нарязан и след това умножен десетки хиляди пъти… всъщност аз съм повече, отколкото когато и да било! Гъделичкан и подкарван от електрически течения. Вибриращ в десетки измерения и чувствителен към безброй неща, които преди това въобще не съм забелязвал — като милиардите люспи слюда, носещи се като блестящи диатомеи в заобикалящия ги океан от камък.

Това е океан от магма, текла тук преди милиони години. Планините са вълни. Усещам как тази все още се движи, вече по-бавно, след като е изстинала и се е втвърдила. Но въпреки това продължава да се движи.

Мога дори да разтегна възприятията си отвъд тази планина, да се протегна към полиспектралните искри, които сякаш блестят в далечината, точно отвъд ясното възприятие, като полъх деликатен дим… или като светулки, треперещи при докосването ми…

Не ме бива с метафорите. Нима долавям други хора? Други души извън подземната лаборатория?

Това е сурово, ужасяващо усещане. Напомняне за нещо, което всички ние потискаме през повечето време, защото от него ни боли.

Пълната самота на индивидуалността.

Чуждостта на другите.

И на самата Вселена.

— Истинският двигател е удоволствието — продължава дубЙосил, докато нагласява настройките за перфектна синхронизация. — Вземи например развлекателната индустрия от миналото, когато сме били само с едно тяло. Хората са искали да гледат каквото искат, когато искат. Заради тези искания се появила аналоговата видеолента — три десетилетия преди дигиталните технологии да бъдат готови да свършат работата както трябва. Нелепо, недодялано решение с използването на магнитни глави и шумни движещи се части. И въпреки това видеоуредбите са се продавали с милиони. За да могат хората да копират и да гледат каквото си искат.

Това не ти ли напомня за съвременното дублиране, Морис? Тромава, тежка индустрия, доставяща стотици милиони объркани глинено-аналогови устройства по целия свят, всеки ден. Сложността! Ресурсите и движението на парите! И въпреки това хората плащат с удоволствие, защото това им позволява да бъдат където си поискат, когато си поискат.

Баснословна, претенциозна индустрия, за която добрият ми приятел Енеас Каолин разчита, че ще продължи да съществува завинаги.

Но тя скоро ще стигне края си, нали, Морис? Защото най-сетне са направени решаващите открития. Също както дигиталният запис в крайна сметка победил аналоговия. Както реактивният самолет задминал коня. След като приключим с това тук, нещата вече никога няма да бъдат същите.

Махалото се люлее, ритмично разрязва моята/нашата усилена Постоянна вълна, и с всяко преминаване откъсва сложни хармонии от нея. Скоро дубЙосил ще се качи на платформата и противната му личност ще започне да попива цялата складирана мощност, ще я опитоми и ще яхне лъча към божествеността.

Ако се случеше само това, с радост бих му помогнал да се случи. Аз съм еднодневка — всеки голем го знае. И както мразя призрака на Махарал заради безчувственото му самодоволство, научното чудо на експеримента му би могло да направи саможертвата ми да изглежда почти оправдана. В един план зная, че той е прав. Човечеството е отмервало времето, потънало в оргията на собственото си усложнение, пилеейки огромни ресурси за удовлетворяване на капризи, лишени от особен смисъл.

Да, той е направил някаква грешка. Егото ми не е изчезнало, както бе планирано. Вместо да остави единствено съвършения образец за копиране — здравия корен, към който да закрепи болната си душа — моето чувство за идентичност сякаш расте и се разширява с всяка изминала минута, по начини, които вече не изглеждат болезнени, а по-скоро близки до сладострастно блаженство.

И за първи път си помислям… че това може и да не е лошо. Всъщност…

Всъщност Започвам да се чудя. Кой е в най-добрата позиция да използва машината, когато тя най-накрая достигне до пълна мощност? Нейният откривател? Онзи, който разбира принципите й?

Или онзи, който съществува вътре в непрекъснато растящата Постоянна вълна? Онзи, който я прави възможна по силата на таланта си да прави добри дубликати? Онзи, който, така да се каже, е роден за нея?

Разбирането на теориите се надценява. А и докато ние/аз се увеличаваме, растем и се разпростираме, започвам да чувствам знанието на Махарал, подобно на бързо премятащи се библиотекарски фишове, достатъчно близки, за да бъдат прочетени…

Кой казва, че той трябва да е ездачът, а аз конят?

Защо да не си сменим местата?

Малко е трудничко да се движиш, когато около половината от тялото ти липсва или се разпада.

Разбит, изгорен и смален, мога само отчасти да движа единия си крак, но успявам да се изтегля до кабината и се навеждам напред, за да натисна всички бутони, до които мога да стигна… Търсех радиото, за да излъча зов за помощ. Но след няколко окуражаващи бибипкания и примигвания по някакъв начин включих автопилота!

— Процедурата за аварийно излитане активирана — обяви глас, достатъчно висок, за да премине през обгорените ми уши. Двигателят се включи и тялото ми се разтресе. — Затварям, капака. Пригответе се за излитане.

Все още бях зашеметен и объркан от кошмарния полет дотук, така че ми трябваха секунда-две да разбера — или да забележа, че стъкленият капак се спуска. Успях да издърпам главата си навреме, но не и лявата си ръка, която остана заклещена в момента на колебание.

По дяволите! Вече бях свикнал с болката, но усещането за трошене бе ужасно, когато капакът се опита да се затвори плътно. Поради някаква причина той не усети, че нещо му пречи. Повреда? Или Бета го бе програмирал така, че да не се съобразява с някакви си глинени крайници, когато трябва да се бяга колкото се може по-бързо? Единственото, което можех да направя, бе трескаво да натискам бутони със заклещената си ръка с надежда, че ще изключа проклетото нещо.

Вместо това опитите ми докараха харлито до същинска истерия! Небециклетът подскочи и се разтресе, като с всяко движение пращаше агонизираща болка към ръката ми. Капакът продължаваше да се опитва да се затвори. Защо идиотската машина не усещаше, че в нея няма никой! Може би е служила на Бета и като безпилотен куриер за малки предмети — като отрязани глави например.

Слабото усещане за опора под крака ми изчезна. Отново летях!

Още копчета и превключватели попаднаха под дланта ми, която продължаваше да се движи много след като органичната ръка би била останала без нерви и кръвообращение. Единственото, от което се нуждаеше глинената й версия, бе някаква остатъчна връзка с мен, за да мога да активирам цялата останала в нея elan. Крайникът се замята диво, търсейки неща, които да може да завърти и издърпа, докато гилотината на капака най-накрая не го отряза.

Тежестта на тялото ми свърши останалото. Погледнах надолу…

… на около петнадесет-двадесет метра, точно над покрива на вилата на Махарал.

Запремятах се надолу — и успях да ударя тънките летви най-напред с безполезния си десен крак.

Да сте имали някога чувството, че гледате на живота от обратната страна на телескоп? От момента на сблъсъка всичко сякаш се случваше в мъгла от притъпени усещания — шумът и раздрусващата сила бяха някакви далечни неща, които се случваха на някой друг. Дори времето сякаш омекна, когато ме връхлетя още една от онези вълни на другост. Кълна се, че прояденият от термити покрив направо се разпадна, когато минах през него и полетях към пода сред облак от отломки, прах, насекоми и други боклуци.