След това, избягвайки куршумите, се затичах към предлаганото ми от вечния ми неприятел убежище.

Представете си неподражаемата Фей Рей, гърчеща се безпомощно в желязната хватка на Кинг Конг. Сигурно съм изглеждал по същия начин, когато гигантският голем ме помъкна от подземното хранилище, хванал ме с единствената си оцеляла ръка. Отказах се да се съпротивлявам безполезно срещу този бегемот и се опитах да се отпусна… да успокоя бясно биещото си сърце и да охладя хормоните, нахлули в кръвта ми. Не беше лесно.

Когато е бил в опасност, пещерният човек изобщо не си е задавал въпроса „Истински ли съм, за да има чак такова значение?“ Но аз често го правя. И ако отговорът е „Всъщност не“, съм способен да посрещна смъртта с апломб, характерен единствено за героите. Но ако отговорът е „да“, страхът става неизмеримо по-голям! Точно в този миг можех да усетя жлъчката, течаща в стомаха ми. След като видях къщата си и градината си изгорени, нямах желание да карам Клара да ме оплаква два пъти.

— Къде… ме носиш? — едва поемайки си дъх, попитах аз. Чудовището само изсумтя в отговор. Сладкодумник. На всичкото отгоре смърдеше от някакво разваляне, станало преди или по време на впечатването.

Носеше ме през огромното хранилище покрай рафтове, отрупани с безброй инструменти и оборудване… с всичко, което би било необходимо, ако, да кажем, няколко десетки важни клечки решат да се укрият завинаги под земята от някакво ядрено-био-кибер-керамично бедствие на повърхността. Намирахме се почти до изхода, когато от залата пред нас се разнесе думкане. Похитителят ми спря.

Заслуша се. Аз също. Приличаше на звук от маршируващи крака.

Явно в главата на чудовището се завъртя нещо друго освен тъпото бумтене. То взе решение и отстъпи в сенките. Появи се процесия от глинени войници.

Влязоха в колона по един, в армейски камуфлажни цветове и все още сияещи от автоматичните пещи. Големи — огромни големи, — облечени и екипирани за бой.

Дали някой не бе активирал някое резервно подразделение? Може би за да търси мен? Изкушавах се да извикам и да помахам с ръка, при положение че сред тях имаше и Клара.

Само че не я виждах.

Научаваш се да виждаш отделните признаци… нещо характерно в стойката, в походката или в поклащането на бедрата. Можех да различа Клара на неясния образ на спортна камера сред цял взвод омазани с кал четириноги, покрити с отражателни плочи на стегозавърска броня. Костюмите нямат значение. Предполагам, че е нещо в движенията й.

Не, нямаше я сред тези тук. Всъщност те всичките се движеха по почти еднакъв начин, крачеха наперено като нея, но по-арогантно. И може би малко по-зловещо. Имаше позната нотка, но не бях в състояние да определя точно в какво.

Не извиках. Тридесетината бойци минаха покрай нас и се насочиха към мястото, където стоях преди чудовището да ме похити. И тогава за пръв път се запитах дали всъщност това нещо не се опитва да ми помогне?

Скоро чух звуци от разкъсван метал! Похитителят ми ме дръпна от сенките, достатъчно, за да видим унищожаването на няколко шкафа! Бойните дубъли ги атакуваха, изтръгваха вратите, изхвърляха съдържанието им настрана и търсеха… търсеха…

… докато един от тях не нададе вик. Задната стена на шкафа се отвори с шумно съскане и разкри черна празнина там, където по принцип би трябвало да се намира каменна стена.

Знаех си!

Разбира се, задоволството ми бе смесено. Това означаваше, че все още ставам за сносен частен детектив. Означаваше също, че съм пълен идиот, задето не съм повикал властите досега! А сега…

А сега? Докато се чудех, грамадният голем ме подхвана със здравата си ръка и пое в обратната посока, извън хранилището.

Зад нас чух стрелба на лазери и фазо-мазери! Ниски, заплашителни бучащи звуци, следвани от внезапни пукания и пращене на трошаща се скала… и пляскане на топла, влажна глина в стената. Явно бойните дубъли се бяха натъкнали на нещо в тунела. Отбранителна система. При това силна.

„А ти беше готов да се втурнеш направо през него. Глупак“ — укорих се аз.

Само да можех да се обадя! Но чадорът бе останал при шкафовете. А голямото чудовище ме мъкнеше в противоположната посока, през дългия коридор към острата миризма на прясно изпечени души.

Влязохме в помещение, изпълнено с луксозни фризери и пещи — от онези, които използва елитът, оборудвани с най-висококачествени сифтери на Постоянната вълна. Още материали за каймака, ако му се наложи да се спотайва тук, докато останалите от нас хвърлят топа далеч горе. Няколко фризера зееха отворени, а съдържанието им бе наскоро извадено. Високоскоростната пещ съскаше и пухтеше, изстивайки след изпичането на голяма серия — по всяка вероятност групата воини, които в момента си пробиваха с бой път през тунела под Урака Меса.

Но къде беше архетипният източник, архито? Онзи, който бе направил впечатването? Очевидно това не бе работа на военната полиция. Опитах се да открия с поглед копирната машина. Завихме зад един ъгъл.

От позицията си, напъхан под гигантската ръка, смътно видях някаква фигура, изпъната на мястото за оригинала на копира. Над нея се бе навела друга и държеше някакъв зловещ инструмент.

Големият голем, който ме носеше, нададе вик и нападна!

Стоящата фигура се обърна, посягайки за оръжието си… но тримата се сблъскахме преди да успее да извади пистолета. Стоварихме се на пода.

„Моят“ голем трябваше да използва ръката си, за да се бие със здравия боен дубъл, така че се претърколих свободен настрани колкото се може по-бързо, след което скочих на крака и разтрих натъртените си ребра. Битката бе в разгара си. Двата чудовищни голема се налагаха с ужасяващи ревове!

Истинските хора най-напред, спомних си уроците от училище. Изтичах към лежащата по гръб фигура… и ахнах, като познах Риту Махарал! Беше в съзнание — трябва да си в съзнание, за да правиш добри копия — но отначало, докато развързвах отвратителните ремъци, не ме позна. После задавено изстена:

— Ал… Ал-бърт!

— Що за копеле ти направи това? — изругах аз. Мразех онзи, който го бе сторил. Принудителното копиране — душекрадството — е особено гаден вид изнасилване. Щом я развързах, я вдигнах от масата и я занесох до стената, колкото се може по-далеч от биещите се титани. Тя се притисна в мен, зарови лице в рамото ми и захлипа.

— Тук съм. Всичко ще се оправи — опитах се да я успокоя, без да съм сигурен дали ще мога да спазя обещанието си. Оглеждах се за възможни пътища за бягство от стаята, докато „моето“ едноръко чудовище налагаше другия голем. Същият, който се бе навел над Риту, за да…

Погледнах към пода, където лежеше изпуснатият инструмент. Не беше някакво устройство за мъчение, а медицински пулверизатор, пълен с някаква пурпурна смес. Запитах се… дали първото впечатление не ме беше подвело. Ами ако големът бе просто лекар и се беше опитвал да помогне на Риту?

Лазерният пистолет се мяташе по пода, ритан от гигантите, които крещяха, дърпаха се и се деряха един друг. Дали да не се опитам да го грабна? Нямаше да е лесно сред тези мятащи се крайници. А и дори да успеех, кой дубъл да застрелям? Първия или втория?

Докато Риту неудържимо трепереше в ръцете ми, проблемът се реши самичък с две последни силни изпращявания. Двата военни голема внезапно се разтресоха и останаха неподвижни.

— Е, аз ще…

Отне ми известно време, за да се освободя от клетата разчорлена Риту и да я поведа след себе си към двете тела, които вече бяха започнали да тлеят на пода. Приближих предпазливо, макар че тя се опитваше да ме задържи.

Похитителят ми — буцата с едната ръка — очевидно безжизнен, лежеше върху другия.

Вратът на онзи отдолу, който се готвеше да инжектира на Риту лекарство или отрова, бе извит под невъзможен ъгъл. Но в него бе останала искрица живот. Очите проблясваха и ме гледаха подканващо.