Много лошо. Макар и да бяхме двойка еднодневки, определено си бяхме прекарвали добре деня.

Изритах вратата, отчаян. „Трябва да има начин да се махна от този покрив!“

Докато продължавах да се ослушвам за нова атака, отстъпих малко назад от ръба, за да погледна към потъващия в здрач град — може би последният ми поглед към света. Може би тъкмо в този момент на север и на запад истинските хора седяха на верандите си, отпиваха от студените си питиета и гледаха залеза, очаквайки другите си половинки — аз-овете им, пратени да работят сутринта с обещанието за континуитет с прехвърляне като награда за изпълнения с тежък труд ден.

Това е чудесно. Това е честно. Но къде е домът, в който аз да се върна?

Мърморенето долу на стълбите се превърна в шумна караница. Добре. Може би командването им се беше объркало от касапницата, която двамата с Пал устроихме в апартамента. Или това беше уловка, докато се подготвят за обграждаща маневра.

Рискувах и изтичах към парапета, за да погледна надолу към ръждивия пожарен изход. Нямаше никого. Поне засега.

На отсрещния край на покрива имаше паянтова барака, направена предимно от тел. В нея помръдваха и гукаха малки сиви птици. Гълъбарник. Две хуманоидни фигури — възрастен и дете поправяха част от стената му. И двамата носеха изтъркани дрехи, подходящи за дрипавата обстановка, но цветът на кожата им бе с невероятно реалистичен сиво-кафяв оттенък… почти кафяв. Може би бе илюзия от бързо отслабващата светлина. Въпреки това побързах да се махна колкото се може по-бързо. Ако бяха истински, не исках да ги излагам на опасност.

Върнах се при стълбището точно навреме, за да хвана двама гладиатори на розови и червени ивици, които се опитваха да преодолеят разбитите стълби с помощта на въжета, закрепени за тавана с абордажни куки. Откриха огън, но въжетата им пречеха да се прицелят добре. Направих ги на парчета, които паднаха чак във фоайето на шест етажа под мен.

„Само един патрон“ — помислих си, като проверих оръжието си. Хрумна ми също, че изкусно замисленият бедняшки квартал не е толкова точно подобие, колкото са си мислели дизайнерите му. Дори и в най-черните дни на миналото рано или късно са щели да се появят ченгета — стрелбата се бе проточила прекалено дълго. Но не и тук. Не и в наши дни.

„Е, имаше своя шанс, Зелчо. Трябваше да се обадиш на инспектор Блейн. Да го накараш да прати биячите си от АП да те измъкнат. Но си същият като Пал. Той не може да престане да се бие, а ти трябва да направиш всичко възможно, за да надхитриш силите на мрака. Сам-самичък, ако е възможно.

Дори когато си пълен невежа.“

Вярно беше! Повече, отколкото разбирах. Точно в този момент настроението ми неволно го издаваше. Независимо от всичко аз се чувствах странно… щастлив.

О, няма нищо по-героично от това да привличаш към себе си вниманието на могъщи врагове. Нищо не може по-сигурно да ти осигури чувството, че си важен в този свят. Може би именно затова конспиративните теории са толкова популярни сред неудачниците. В такъв случай това не бе заблуждение. Могъщият Енеас Каолин очевидно бе готов да жертва маса наемници; само за да докопа малкия ми зелен порцеланов задник.

Какво пък, дайте ги насам! Хей, нищо не може да се сравни с драмата на последната съпротива.

„А може би… — Мисълта бе прекалено горчива, за да си я призная. — Може би в края на краищата съм Албърт Морис.“

Всъщност едно-единствено нещо разваляше самодоволното напрежение на момента. Не фактът, че всичко би могло да приключи след няколко минути във вихъра на битката. Това можех да го приема.

Не, това бе един от онези странни, кратки пристъпи на главоболие, които започнаха през последните няколко часа… отначало толкова слаби, че едва ги забелязвах, но усилващи се с всеки нов пристъп. Минаваха през мен като горещ вятър и продължаваха само минута-две, изпълвайки ме с необяснимо чувство на клаустрофобия и безпомощност, след което изчезваха без следа. Може би бе страничен ефект от удължаването на живота ми. Нямах представа какво да очаквам, когато срокът ми най-после изтече. Знаех само, че този допълнителен ден бе много по-интересен от разтварянето в кал.

Благодаря, Енеас.

Тих шум откъм изток привлече вниманието ми. Изтичах натам и погледнах през парапета. Десетина Бесни се мъчеха да се покатерят по пожарната стълба колкото се може по-тихо. Ръждясалата метална рамка обаче скърцаше и пукаше и пращаше усилията им по дяволите. Изглеждаше толкова паянтова, че с малко късмет щеше да се разпадне всеки момент и те да се разбият на парчета долу на тротоара.

Дали да не дам рамо на този късмет? Един точен изстрел можеше да избие няколко болта от тухлената стена и да предизвика верижна реакция, може би да откачи цялата стълба.

Или може би не. Реших да запазя последния си патрон поне още минута-две.

Бързата проверка на южната стена разкри втора групичка. Тези обаче бяха оборудвани с котки и накрайници на пръстите и се катереха по трудния начин, забивайки едно след друго остриетата в ронливия хоросан. Бях поласкан от вниманието им повече от всякога. И изгарях от желание да им отговоря подобаващо.

Ниска, доста неустойчива на вид стена ограждаше покрива. Така че натиснах… и изпитах неописуемо удоволствие, когато тя поддаде. Повече от метър тухлена стена рухна надолу, последвана от задоволителни писъци. Затичах се покрай края и с ритници и блъскания пратих още секции от стената върху катерачите, след което побързах да се върна при стълбището.

Половин дузина фигури се хвърлиха на земята, когато размахах пушката. Това щеше да ми спечели около минута. Обърнах се и се втурнах отново да проверя пожарния изход на източната стена.

Групата вече бе приближила. Толкова, че вече нямах друг избор. Докато куршумите свистяха покрай ръба на покрива, вдигнах ударника, избрах си цел и изстрелях последния си патрон.

Двама големи изкрещяха и ръждивата конструкция изстена, когато един болт изхвръкна… последван от втори.

Но стълбата не се срути. Древните са строили добре, да ги вземат мътните.

Не ми оставаше никакво време. Какво да правя? Къде да скрия филма на Ирена? Щяха да претърсят всеки сантиметър веднага след като ме смажат…

Изведнъж се сетих за гълъбарника. Може би ще успея да го закрепя за крака на някоя птица и да я пусна да отлети и да се върне, след като главорезите са си отишли…

Внезапно около мен заваляха куршуми. Видях над западния парапет да се подават ръце и глава. Метнах се към кабината на стълбището и избегнах заплахата, само за да видя как от източната стена също се подават ръце.

„Е, остава ми едно-единствено нещо. Да изтичам към ръба, докато все още мога! Някой минувач може да ме види как се размазвам долу. С малко късмет, ще вземат филма, а вероятно и главата ми с надежда да получат награда. Идентификаторът ми ще ги насочи към Албърт… или Клара…“

Изгледите бяха отчайващо малки, но това бе единственото, което можех да измисля, докато на по-малко от метър от мен откъм стълбището се разнасяха гласове. Куршумите летяха едва ли не от всички посоки и се сипеха върху тясното ми прикритие.

Прибрах крака, готов да спринтирам като за световно…

… и спрях в мига, когато се разнесе друг звук, прераснал за секунди от нищо в оглушителен шум.

Рев на двигател.

Дубълът, който стреляше по мен, се обърна, зяпна и с вик, полетя някъде надолу.

На негово място се появи машина. Компактна, лъскава и мощна — купе в синьо и, бяло с насочени надолу двигатели в трите му края и надпис „Харли“ на носа.

Лъскавият небециклет се завъртя, обтекателят се вдигна и една фигура небрежно ми махна. Бежовият й спирален мотив напомняше на перка на самолет.

Бета. Ето значи къде беше изчезнал в разгара на битката!

Той ми се ухили и посочи тясното място зад пилотската седалка.

— Е, Морис? Идваш ли?

Ако щете вярвайте, но за секунда се поколебах — чудех се дали паважът долу не е по-доброто решение.