За щастие се движим бързо. След минути сме в другия край и съм доволен, че с това свършва!

Излизаме от „съблекалнята“ И Чен ми прави знак да се присъединя към него на балкона.

— Албърт, трябва да видиш това! Ще го намериш за интересно, ако Клара по някакъв начин ти е повлияла.

Приближавам до перилата и откривам, че терасата гледа към трета огромна галерия, на малко по-голяма дълбочина от предишната, натъпкана с най-добрите оръжия, които съм виждал. Всичко — ръчно огнестрелно, оръжие, огнемети, лични хеликораптори — е подредено на спретнати редове или рафтове, като някакво огромно тържище за оръдия за унищожение. Централна библиотека на войната.

Чен клати глава, очевидно изпълнен с копнеж и тъжен.

— Настояват да държим най-добрите неща тук долу, като резерва. За всеки случай, както се казва. Но определено ми се иска да можехме да ги използваме горе, по време на някои срещи. Като тази срещу индонезийците например. Яки копелета. Щеше да е страхотно, ако…

Ефрейторът-дубъл внезапно млъква и накланя маймунската си глава на една страна.

— Чу ли нещо?

За миг ми се струва, че ме дърпа за крака. Това зловещо място изглежда чудесно за свърталище на призраци.

Едва тогава… Да, тихо мърморене. Сега го чувам.

Взирам се надолу и най-накрая забелязвам движещи се фигури между далечните редове лавици. Някои са блестящо черни, а други — с цвят на стомана: Носят инструменти, таблички-бележници и оглеждат купищата складирани машини за убиване.

Чен прошепва една ругатня.

— По дяволите! Явно правят проверка! Но защо точно сега?

— Мисля, че зная.

Той ме поглежда с тъмните си очи под тежките изпъкнали вежди. После изведнъж се сеща.

— Ракетата! Онази, която унищожи архито ти заедно с къщата. Мислех си, че е ръчна изработка, като онези, дето ги правят градските смотаняци и престъпници в мазетата си. Но началството явно е заподозряло, че е било откраднато оттук. Мамка му, трябваше да се сетя!

Какво мога да кажа? Възможността ми бе хрумнала току-що. Но не исках да стряскам Чен, когато така се опитваше да ми помогне.

— Защо някой от армията ще иска да съм мъртъв? Вярно, Клара на няколко пъти заплашваше да ми счупи ръцете…

Майтапът е кух. Маймуната-дубъл на Чен се свива.

— Трябва да се омитаме. Веднага!

— Но ти обеща да ни заведеш…

— Защото си мислех, че тук няма никой! И не се бях сетил, че може да е замесено армейско оборудване. Определено не смятам да те пращам право в ръцете на тия типове! — Чен сграбчва ръката ми. — Да вземем госпожица Махарал и…

Изречението спира по средата, когато двамата се обръщаме и зяпваме.

Бяхме оставили Риту точно зад нас.

Сега е изчезнала. Единствената следа е шумоленето на една дълга редица висящи доспехи — отслабваща вълничка в морето от тела и шлемове, които кимат и учтиво се покланят, докато тя минава покрай тях.

Трудно е, да се проникне в мислите на гений.

Обикновено това не е причина за тревога, тъй като е добре известно, че истинският блестящ талант има в повечето случаи положителна корелация с благоприличието — факт, на който разчитаме ние останалите, и то дори повече, отколкото си даваме сметка. Истинският свят не се мъти от луднали артисти, психясали генерали, мрачни писатели, вманиачени държавници, ненаситни магнати или побъркани учени като онези, които виждате по филмите.

От друга страна, изключенията придават на гения смесен образ в очите на обществото — жизнен, драматичен, до известна степен луд и малко опасен. Този образ прокарва романтичното виждане, популярно сред съмнителните типове, че за да си надарен, трябва да си и престъпник. Непоносим, за да те помнят. Арогантен, За да те приемат сериозно.

Йосил Махарал сигурно бе прекалил с гледането на долнопробни филми на младини, тъй като изцяло подхождаше на клишето. Сам в тайната си крепост, без никой, пред когото да отговаря — нито дори пред истинския си аз — той може да изиграе ролята на побъркан учен докрай. Нещо по-лошо мисли си, че нещо в мен ще му даде ключа за решаването на загадката — единственият му шанс за вечен живот.

Затворен в лабораторията му, безпомощно окован във вериги, започвам да усещам широко известния рефлекс на сьомгата. Познатия зов, който чуват повечето висококачествени големи в края на дългия ден. Подтикът да бързаш към къщи за прехвърляне, само че този път многократно усилен от странната машина.

Винаги съм можел да го преодолея, когато се е налагало. Но този път рефлексът е силен. Изпитвам толкова болезнена нужда, че дърпам веригите, които ме държат неподвижен, без да ме е грижа, че ще повредя вързаните си крайници. Древните инстинкти, наследени от милиони години, ми казват да пазя тялото, което нося. Но зовът е по-силен. Той казва, че това тяло не е по-важно от евтиния комплект хартиени дрехи. Онова, което има значение, са спомените.

Не. Не спомените. Нещо по-важно. А именно…

Не познавам научната терминология. Единственото, което зная точно в момента, е страстното желание. Да се върна. Да вляза отново в истинския си мозък.

Мозък, който, вече не съществува според дубЙосил, който неотдавна ме информира, че истинското тяло на Албърт Морис — тялото, което е излязло от майка ми преди повече от двадесет хиляди дни — е разкъсано на парчета късно във вторник. Заедно с дома и градината ми. Заедно с бележниците от училище и униформата от скаутския клуб. Заедно със спортните награди и магистърската теза, която все смятах да седна и да довърша… Заедно със сувенирите от повече от стоте разрешени от мен случая, в които бях разкрил лошите и бях пратил най-лошите от тях на лечение или в затвора.

Заедно с белега от куршум на лявото ми рамо — Клара го галеше, докато се любехме, и понякога дори оставяше следи от зъбите си по него — те постепенно изчезваха от еластичната ми плът. Плът, която вече не съществува. Така ми казаха.

Не мога да проверя по никакъв начин дали Махарал ми е казал истината. Но каква му е ползата да лъже един безпомощен пленник?

По дяволите. Бях хвърлил много усилия в онази градина. Сладките кайсии щяха да узреят следващата седмица.

Добре, успявам да се разсея по този начин от безполезния разговор със самия себе си. Има начин да отвърна на удара. Но колко дълго мога да издържа преди засиленият рефлекс да ме разкъса на части?

Още по-лошото е, че големът Махарал също говори. Непрекъснато бърбори, докато работи нещо на конзолата си. Може би го прави за собствените си нерви. Или като част от дяволския си план да скъса моите.

— … така че всичко е започнало десетилетия преди Джефти Анонас да открие Постоянната вълна. Двама души на име Нюберг и Д’Аквили открили вариации в невралните функции на човека с помощта на примитивни прожекционни машини. Най-много се заинтересували от промените във вестибуларния апарат в горната задна част на мозъка по време на медитации и молитва. Открили, че спиритуалните адепти — от будистките монаси до екзалтираните евангелисти — очевидно са се научили как да потискат дейността в тази неврална зона, чиято функция е да комбинира в едно данните от сензорите и да създаде ясна представа къде свършваш ти и къде започва останалият свят. Онова, което били успели да правят вярващите, било да елиминират представата за граница между тях самите и света. Един от ефектите — усещането за космическо единство или единение с вселената — се съпровождал с отделяне на ендорфин и други доставящи удоволствие химикали, които засилвали желанието да се връщаш отново и отново в това състояние. С други думи, молитвите и медитацията предизвиквали психохимично пристрастяване към стремежа за святост и единение с Бог!… Междувременно други изследователи търсели седалището на съзнанието, или въображаемото място, където смятаме, че съществуват нашите същности. Западняците обикновено смятат, че то е между очите и гледа през тях, подобно на някакъв малък хомункулус-аз, който язди вътре в главата. Но някои незападни племена са си представяли нещата по друг начин — вярвали са, че истинските ни същности обитават гърдите ни, някъде в района на биещото сърце. Експериментите показали, че хората могат да бъдат убедени да преместят това чувство за местоположение на същността — или душата. Можеш дори да се научиш да си я представяш извън тялото ти. Яхнала някакъв предмет… дори и кукла, направена от глина!