Мой ред е да поставя въпрос.

— Ами секретността? Как е възможно да се запази в тайна подобно нещо? Хенчмъновият закон…

— … е направен да поощрява доносниците. Съвсем вярно. Но въпреки това нито един вътрешен човек не се е разприказвал за погребаната под земята армия. И причината за това е съвсем проста, Албърт. Хенчмъновият закон е насочен срещу престъпната дейност. Да не мислиш, че шапкарите в Додекаедъра не са прочели законите внимателно? Никога не са отричали наличието на резервни отбранителни сили. В това няма нищо отвратително или незаконно — никакви истински хора не са били ощетени по никакъв начин — затова няма и награда за доносници. Тогава за какво му е на някой да разкрива за съществуването, на това място? Единственото, което ще спечели, е глоба върху пожизнените му доходи, за да покрие разходите по преместването на големите на някое друго място.

Чен ни поглежда закачливо.

— Между другото, това се отнася и за вас, ако решите да направите някоя глупост. Нямаме нищо против слуховете. Спокойно си дрънкайте за заговори и за каквото си искате с приятелите си. Само не пускайте нито думичка за местоположението на това място в Мрежата, или ще затънете в дългове и ще правите месечни вноски в сметката на Додекаедъра. До края на живота си.

Докато говореше това, направих с помощта на импланта си снимка на сцената. „За лична употреба“, оправдах сам себе си.

Може би трябва да я изтрия.

— А сега да ви заведа до секретния портал.

Все още леко зашеметени от предупреждението на ефрейтора, двамата с Риту мълчаливо го следваме покрай редиците съвременни еничари, мълчаливи като статуи, повечето от тях боядисани на камуфлажни петна. Едва отблизо си давам сметка колко големи са тези големи! Високи един път и половина от нормалния човешки ръст, с допълнителни енергийни клетки за повече сила, издръжливост и способност да използват подсилени сетива.

Макар че повечето от тях са яки и широкоплещести, продължавам да търся лицето на Клара. Несъмнено и тя е била образец и е вградила уменията и бойния си дух в стотици, може би в хиляди от тези дубликати. Малко съм раздразнен, че никога не ми е споменавала… поне не за мащаба на всичко това!

Докато вървим, Риту продължава да досажда на Чен.

— Струва ми се, че опасността не се свежда само до външна заплаха. Този легион не е ли изкушение и за онези, които държат ключовете? Ами ако шапкарите — или президентът, или дори главният защитник, решат, че демокрацията им е прекалено неудобна? Представете си само как милион напълно екипирани бойни големи излизат изпод земята като разгневени мравки и завладяват всеки град само за няколко…

— Нямаше ли един трилър преди няколко години точно по този сценарий? Страхотни ефекти и здрав екшън, доколкото си спомням. Орди от керамични чудовища, маршируващи с вдървените си крака, крещящи с бомбастични гласове и унищожаващи всичко пред себе си… с изключение на героя естествено. Все някак си не успяваха да го уцелят!

Чен се смее и посочва с дългата си ръка към заобикалящите ни роти.

— Но честно казано, историята бе съвсем изсмукана от пръстите. Всяко от тези момчета е впечатано от лицензиран гражданин-запасняк, точно според правилата. Те носят нашите спомени и ценности. И се получава малко трудничко да се добереш до купата, когато всичките ти главорези са направени от такива като мен — и Клара естествено, — на които демокрацията им се струва нещо чудесно. Освен това тук има и устройства за самоунищожение, а кодовете са разпределени между…

Чен спира и поклаща глава.

— Не, забравете всички предпазни мерки. Ако нямате вяра в процедурите и професионализма, погледнете на нещата от позицията на логиката.

— На каква логика, ефрейтор?

Чен потупва пластмасовата обвивка на стоящия до него боен голем, който може би съдържа дубликат на собствената му душа.

— Логиката на времетраенето им, госпожице. Макар и да е подсилен с допълнително гориво, бойният дубъл не може да съществува по-дълго от пет дни. Най-много седмица. Чудно ми е как ли ще се задържат всички тези завладени градове след този срок. Никаква малка групичка конспиратори не може да впечата достатъчно заместници. А никаква голяма група не би могла да задържи подобна тайна достатъчно дълго. Не, целта на тази армия е да поеме първата вълна от изненадващата атака на врага. След това хората сами ще трябва да защитават себе си и цивилизацията си. Единствено те могат да осигурят достатъчно свежи души и сурова храброст, които да бъдат използвани в един продължителен конфликт.

Чен свива рамене.

— Но всичко това е било вярно и по времето на дядо ми и на неговия дядо.

Риту не разполага с готов отговор на това, а аз успявам да запазя мълчание. Така че Чен се обръща отново и ни повежда покрай още полкове, подредени безупречно един след друг, докато изгубваме бройката им, поразени от огромния брой мълчаливи пазители.

Риту се чувства особено некомфортно. Рязка и отдалечена, тя по нищо не прилича на приказливата спътничка, с която минах през пустинята. Сигурно една от причините е в собствения й проблем с правенето на дубъли — никога не може да предскаже какво ще се получи от впечатването. Понякога всичко минава нормално — големът Риту прилича достатъчно на нея, за да споделя амбициите й и да изпълнява дадените задачи, след което да се върне за рутинното прехвърляне. Но други копия изчезват мистериозно и само й пращат шифровани обидни съобщения.

— Можеш ли да си представиш какво е да ти се подиграва някой, който знае всяко съкровено нещо, което някога си направил или помислил?

— Че тогава защо изобщо впечатваш? — попитах я по време на дългия ни преход през пустинята.

— Не разбираш ли? Работя за „Универсални пещи“! Израснала съм в глинената търговия. Това е всичко, което зная и мога. А за да си вършиш работата в наши дни трябва да копираш. Така че всяка сутрин изпичам два голема и се моля всичко да е наред.

Но ако има важна среща или нещо, което трябва да се направи както трябва, се опитвам да се справя с него лично.

Като пътуването до хижата на баща й и до мястото, където бе загинал. Когато поканих Риту, тя бе решила да похарчи ден от истинския си живот. Само че сега харчим няколко, откакто онзи отвратителен „Каолин“ ни направи засада на магистралата. Заседнали далеч от града, без никакви средства за комуникация и съвсем малко скъсили разстоянието до целта си. Сигурно й беше много трудно…

… както и на мен. Да измина целия този път и да открия, че Клара се е самоотлъчила и е отишла да се рови из останките на къщата ми, докато аз през това време разчитам на благодеяния. По дяволите, дано да стигнем по-скоро този портал. Трябва да намеря начин да се свържа…

Най-после!

Колоните глинени войници свършват. Излизаме от мълчаливото множество само за да се озовем под още по-големи сенки — ред след ред големи автоматични пещи, в момента тихи, но готови да се включат бързо и да изпекат разопакованите воини на огромни групи, да стимулират elan клетките им и да пратят цели дивизии към саможертвата и славата.

Над нас се издигат корпоративни фирмени знаци, гравирани гордо в механичните чудовища. Няма по-известен символ от оградените в кръгове букви У и П. И все пак Риту не изглежда горда, а нервно разтрива рамене и ръце и погледът й скача наляво и надясно. Зъбите й са стиснати, сякаш ходи единствено със силата на волята си.

Чен ни води през една плъзгаща се врата в още една огромна зала, където на висящи от тавана куки висят безброй доспехи. Цяла гора от комбинирани дуралитни шлемове и брони, готови да се спуснат върху телата, все още горещи от пещта. Трябва да се промъкнем през тесен проход между тях, раменете ни закачат метални ливреи и гамаши и те се раздвижват като някакви призраци.

Чувствам се малък, сякаш сме деца, ходещи на пръсти през гардероба на някакви великани. Тази зала е по-зловеща дори от легионите големи войници. Може би защото тук няма душа. В края на краищата онази дубъл-армия бе човешка. Добре де, един вид човешка. А този оръжеен склад е изпълнен със смразяващото безличие на метал и силикон. Празни, доспехите обезпокоително силно ми приличат на роботи — смъртоносно неотговорни и освободени от всякакво подобие на съвест.