А можеше и да не е той. Един детектив винаги трябва да бъде готов да преразгледа или отхвърли работните си хипотези.

Тогава? Ако пилотът на харлито не беше Бета, кой би могъл да бъде?

Някой, стремящ се да последва Риту Махарал и да разбере какво става във вилата на баща й.

Някой, който подозрително лесно успя да открие останките от волвото в пустинята.

Някой, който явно добре познаваше Бета, за да имитира маниерите на върховния ми враг, и който освен това знаеше всичко случило се при царица Ирена.

Някой, който бързо е научил за срещата, която двамата с палоида уредихме в Стария град с Пал, Лум и Гадарен… някой, който се оказа изненадващо добре подготвен.

Изглежда, имаше само едно разумно обяснение как двамата с „Бета“ успяхме да избягаме от атаката на Бесните срещу тайния апартамент на Пал. От нас се очакваше да се измъкнем. Всичко е било нагласено предварително, и оттук — и подходящият момент да се появи отново с летящата си машина. Това вече ми бе ясно, но едва сега…

Примигнах, въпреки че единият ми клепач вече се откъсваше. Чувствах, че съм много, много близко до отговора.

Всъщност…

Сплесквах се. Вече имаше ли изобщо някакво значение? Когато ракетите излетяха, хората в града — а може би и целият свят — нямаше да ги е грижа особено за подробностите. А единствено за собственото им оцеляване.

Оставаше още съвсем малко време.

ПОПРАВКАТА ЗАВЪРШЕНА 80% — изписа дисплеят.

Е, какво пък.

Знаех, че имам начин да се размина със срещата — да престана да се съпротивлявам на настоятелния зов на рециклиращия контейнер. Смиването щеше да бъде истинско облекчение.

Време бе да се превърна в безформено леке на пода.

Подготвих се да се откажа…

И задържах, когато кехлибарените думи високо над мен се смениха с мигащи червени.

ХАРДУЕРНА ПОВРЕДА В КОМАНДНИЯ ИЗТОЧНИК.

Дисплеят изглеждаше някак си възмутен, докато продължаваше да докладва.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА НЕВЪЗМОЖНО

ОТМЯНА НА СЕРТИФИКАТИТЕ НА ИЗСТРЕЛВАЩИТЕ КОДОВЕ

НАПОМНЯНЕ: ПРОТОКОЛИТЕ ИЗИСКВАТ ПОВТАРЯНЕ НА ВИСОКОПРИОРИТЕТНА ПРОВЕРКА ПРИ НАСОЧВАНЕ НА ОРЪЖИЕТО ИЗВЪН РАМКИТЕ НА ОПРЕДЕЛЕНАТА БОЙНА ЗОНА

ПОВТОРЕН ОПИТ ИЛИ ЗАПИТВАНЕ НА АЛТЕРНАТИВЕН СЪРВЪР?

Хаплива машинка. И все пак одобрих от цялото си сърце, когато машината започна да се изключва. Червеновърхите ракети вдигнаха отново предпазителите си и се изтъркаляха обратно в хранилищния отсек. „Това означава ли, че всичко свърши?“ — запитах се.

Не съвсем. Сервизните роботи продължаваха да работят здравата, разбиха някогашния ми крак и изхвърлиха парчетата му. Нещо повече, всеки момент връзката можеше да се възстанови, да въведе всички кодове и Да продължи обратното броене.

Нямаше да мога да я спра още веднъж.

О, разбира се, че ще успееш.

Ъ?

Бях си помислил, че въображаемият ми Присмехулник се е разкарал.

„Значи пак си се върнал?“

Върнал? Сега?

Сегашното и миналото нямат значение.

Важното е да се размърдаш отново.

Да се размърдам? Накъде? И, което е по-важното… как?

Нямаше смисъл да протестирам. А и вече знаех отговора. Само дето не ми харесваше.

Обратно.

Обратно надолу по онези гадни каменни стълби. Само че този път без крака, теглен от единствената си изтощена ръка и с малко помощ от страна на гравитацията.

Обратно към мястото, където все още може би можех да сторя нещо добро. С шансовете на снежна топка да оцелее в ада.

Е, поне този път щеше да има малко осветление от онзи отвор в тясната стаичка. Светлината на поредния ден, който изобщо не очаквах да видя.

Точно така.

Гледай от светлата страна на нещата.

А сега ти предлагам да се размърдаш.

Само да можех да удуша проклетия досадник. Но за целта щяха да ми трябват две ръце… и физически врат, който да стиснат.

Така че ми оставаше вторият най-добър избор. Размърдах се.

Бяха минали по-малко от четири минути, откакто Риту, Бета и истАлбърт влязоха в подземната лаборатория, за да зяпнат към солистичния цирк — пълен с изпълнения на люлеещ се трапец, с френетичен импресарио-магьосник и двойка ярки клоуни, забодени към целите в двата края. А между тях? Растящо изопачаване на реалността караше пространството да се вълнува и изкривява, подобно на някаква хваната в клетка сила, готвеща се да разкъса оковите си.

През тези няколко минути се разигра битка чия личност да впечата новата божествена вълна.

Кой щеше да получи върховен контрол над огромното, неизползвано душевно пространство? Геният, който откри пътя към него? Или онзи, чийто необработен талант сякаш бе специално създаден за това?

Противниците така и не се сетиха за трета възможност — че новата граница може и да не е така недостъпна, както са си мислели.

Някой може и да е вече тук.

Подобно на повечето изговаряни значещи нещо грачения, използвани от органичните хора, „вече“ е изпълнено с различни загатвания. Вземете например миналото и сегашното време — наративни заблуди, с чиято помощ митът продължава в линейното време.

Не за теб обаче. Ти, който си бил/беше/съм/сме/ще бъдеш Албърт. Твоята история е сложна, завъртяна и фрактално вградена в себе си. Тя се нуждае от стил, който да е гъвкав, сигурен, предикативен.

И така, нека ти кажа какво предвиждам.

Преди да направиш каквото и да било, ще си възвърнеш страха.

Така. Лесна работа, нали?

Страхът е великолепен помощник за биологичните същества. Няма да го пропуснеш.

След това ще разбереш, че животът ти — такъв, какъвто беше — е към края си.

Нали не си очаквал да излезеш от всички тези преживявания невредим? Нито един закотвен ум не може да погледне душевното пространство и да остане непроменен.

Забрави за онези симптоми, за които си въобрази, че са породени от заразата с някакъв вирус. Скоро ще разбереш, че на умното животно, което те доведе така вярно дотук, му няма нищо, поне засега. Усещанията, които възприе като болест, ще се разпознаят като естествени болки от разделянето.

Тялото ще живее. Вградените в него инстинкти няма да се оплакват много силно, когато продължиш нататък.

Освен това имаме да вършим задачи! Например да научим за естеството на времето.

Ще забележиш, че то сякаш е замръзнало около нас. Дори махалото на Йосил спира по средата на маха си, докато устата на побъркания дубъл поема въздух за гневния си вик. Това е орто-моментът. Настоящето в материалната действителност. Тесният разрез, в който органичните същества могат да се движат и да възприемат.

Великите мислители винаги са знаели, че времето трябва да е измерение с присъщите за всяко измерение възможности за движение по него. Но живите организми не могат да понесат парадокса, Албърт. Несъответствията в причината и следствието се оказват токсични. Как е възможно съзидателният гений на еволюцията да извърши бавното си чудо — постепенно да нареди простите химически съединения в носещи душа същества — без огромен брой опити? „Истинският“ свят се нуждае от постоянство и безброй опити и грешки, за да може естествената селекция да си свърши работата и да превърне хаоса в ред.

Това е отговорът на Загадката на Болката.

Значи не трябва да разтягаме прекалено много тъканта на времето, Албърт! А само да го изкривяваме тук-там, за да се придвижваме спирално назад и напред и да помагаме да създадем самите себе си.