Имах чувството, че се намирам някъде отстрани. Наистина, инхалаторът спря болката — милостив аспект в устройството на дубълите, както го изисква законът. Това също така обяснява защо има толкова малко подобни клиники. За първи път попадах на такава… доколкото знам. Всъщност идеята е напълно безполезна — да се хабят усилия за спасяването на същества, които така и така ще живеят само още няколко часа. Повечето хора просто не виждат смисъл в това — също както и в еманципацията на дубълите.

Но ето ме тук. Борещ се за оцеляването си и благодарен за помощта.

Както вече казах, индивидуалността на дубъла почти винаги се основава на неговия архетип. Почти винаги. Може би дойдох тук тъкмо защото съм франки. Защото вече не споделям мрачния стоицизъм на Албърт. По-точно, не напълно.

Както и да е, операцията бе много по-кратка от операция на истински човек. Няма нужда да се безпокоиш за инфекции или лекарски грешки. Не можех да се възхитя на екипа доброволци, справили се с импровизирани и отдавна изхвърлени от пазара средства.

След десет минути седях на една стара дървена пейка в черквата сред останалите ярко оцветени пациенти и бездомници и пиех нектар „Мокси“, докато антидотите потушаваха страничните действия на болкоуспокоителното. Под написан на ръка надпис „В помощ на омесените“ на старата катедра на проповедника стоеше обезобразен пурпурен дубъл и четеше на глас от един лист, който държеше в здравата си ръка.

— Не Човекът е онзи, който може да поставя граници или да определя какво е душата.

Някога човешките същества, също като децата, са се нуждаели от прости приказки и наивни представи за истината. Но в днешните поколения Великият Създател ни позволява да поемем инструментите Му и да разтворим чертежите Му, подобно на чираци, готвещи се да заработят самостоятелно. По някаква причина Той ни е позволил да научим основните закони на природата и да започнем да се ровим в делата Му. Този факт е толкова силен, колкото всяко едно откровение.

О, в чиракуването и в силите, които идват с него, има нещо неудържимо и опияняващо. Може би след време то ще се окаже добро дело.

Но това не ни прави всезнаещи. Все още не.

Повечето религии се придържат към мнението, че безсмъртната субстанция остава в истинския човек, в оригиналното тяло, когато се прави копието. Дубликатът-голем е само машина, нещо като робот. Мислите му са проекции, сънища, пратени във временна, черупка, за да изпълняват различни задачи. За да могат амбициите ти да се осъществят.

За голема отвъдният живот настъпва единствено със сливането с оригинала му… също както един ден оригиналът се слива с Бог. По този начин старите религии отхвърлят съмненията и моралните колебания относно създаването на разумни същества от глина.

Но нима малка част от безсмъртната душа не се прехвърля всеки път, когато създаваме копие? Нима не продължаваме да чувстваме страст и болка, докато носим тези недълговечни тела? Дали в рая няма място и за нас?

Ако няма, може би трябва да се намери.

Проповедта продължаваше. Аз се мъчех да се съсредоточа. Отново видях символа на розетата над главата си — този път на витражен прозорец, остъклен само наполовина. В единия му ъгъл няколко повредени дубъла слагаха следващото листо на цветето. Погледнато само, листото приличаше донякъде на риба.

Винаги съм мислил, че хората, които се грижат за храма, са свързани със самодоволните идиоти, демонстриращи пред „Универсални пещи“, подобно на онзи зелен на плажа. Че са така наречените манципати, борещи се за граждански права на дубълите. А може би религиозният аспект беше във връзка с другите демонстранти… с консерваторите, според които дублирането е оскърбление към Бог.

Но нито едно от двете не ми изглеждаше вярно. Те не искаха равни права, а само състрадание. И спасяване на частица душа.

Добре, значи може да бяха и искрени смахнати. Реших да помоля Нел да направи дарение на ефемералите; Стига истАлбърт да не наложи вето.

Трябва да се махна оттук веднага щом съм в състояние да стоя на краката си и да намеря някое тихо местенце, за да направя този запис. Може би Ал и Клара ще го изслушат и ще обсъдят някои нови идеи.

Това е достатъчно безсмъртие за мен. За един франкенщайнов мутант.

А сега е време да се захващам за работа. Може и да не съм истински дубликат на оригинала си, но все пак и двамата имаме общи интереси. Трябва да науча някои неща преди да изчезна.

Дори в миналото е било естествено от време на време да се чудиш дали си истински. Най-малкото е било естествено за дзен-учителите и колежаните второкурсници.

Днес тази мисъл може да те споходи в разгара на изпълнен с ангажименти ден. Докато тичаш по задачи и решаваш делови въпроси, направо забравяш от коя точно маса си станал тази сутрин. Не ти остава нищо друго, освен да вдигнеш ръка и да провериш цвета й, или пък леко да се ощипеш.

Най-лошо е когато сънуваш.

Дубълите почти никога не спят. Затова самият факт, че сънуваш, би трябвало да е достатъчно убедителен.

Би трябвало. Кошмарите обаче си имат своя собствена логика. Можеш да се мяташ в леглото, ужасен, че ти всъщност не си истинският ти… а някой друг, който е същият като теб.

Мозъкът ми все още работи на пресекулки, когато за щастие ме събужда второто обаждане на Риту Махарал. Клара би казала, че това ми се е отразило добре: „Само старомоден киберидиот може да вярва, че е в състояние да пренебрегне слънцето“.

Дотътрих се до кабинета си и проверих разчета на дубълите, за да видя какво са свършили. Ако сив номер едно бе изчезнал, в бюлетина можеше да е останала някаква следа. Или пък някой от другите можеше да се е отправил към имението на Каолин.

Примигнах срещу ярките символи, неспособен да повярвам на очите си. И при трите дубъла примигваше кехлибарената аларма недостъпен/изолиран!

— Нел, можеш ли да обясниш това?

— Само отчасти. Сив номер едно изчезна преди по-малко от час в имението на вайс Енеас Каолин.

— Това вече го зная.

— А знаеш ли, че току-що са открили идентификационния му имплант в затворен район, достъпен само за най-доверените служители на Каолин? Адвокатът му иска да знае какво е правил дубълът ти там.

— Откъде да знам, по дяволите? — Само като си помислиш колко хубаво беше започнал денят… — Засега, остави този въпрос. Какво е положението със сив номер две?

— Току-що пристигна кодирано съобщение. Сивият е минал в автономен режим и няма да се върне.

Слисах се.

— Какво? Без да се консултира с мен?

— Винаги си се придържал към правилото да даваш на сивите си свобода на действие.

— Така е, но защо…

— Копието е получило предложение за доходна работа за консорциума, управляван от Джинийн Уоммейкър. За да се избегне сблъсък на интереси с другите ти случаи, разследването трябва да се проведе в условията на секвестирана осведоменост.

— Какви условия? — Поклатих глава. — А, ясно, имаш предвид да не казвам на самия себе си. Не мога да сваля спомените му, нито пък да разбера какво прави в момента.

Това не беше първият път, когато мое копие поема засекретена поръчка и се заема по свое усмотрение да ми осигури бърза печалба. Получавал съм много добри хонорари за случаи, чиято същност никога няма да науча дори клиентът ми да е бил удовлетворен от свършеното.

Какво ли минава през главата ми, когато решавам да приема подобен случай? Тук, в истинското си тяло, не мога да си представя, че съм способен на подобна саможертва. Предполагам обаче, че нещо в характера ми при определени обстоятелства я прави възможна и дори предпочитана.