Накрая, при това за моя голяма изненада, стъпалата свършиха и се озовах на същото място, където пътят се разклоняваше в три посоки. Преди половин час ли бях тук? Не съжалявах за решението си да се изкатеря нагоре по онова тъмно стълбище. Спирането на ракетната установка, пък било и само временно, бе най-голямото постижение в жалкия ми живот. Само че сега отново се изправих пред три избора.

Назад към входа на пещерата и вилата, където бих могъл да намеря сред развалините някой работещ телефон?

Напред, към сърцето на бърлогата на Махарал? Натам отиде пилотът на харлито — макар че вече се съмнявах, че това изобщо е Бета. Нямаше съмнение, че някъде там долу се вихри щур купон.

Но и двете алтернативи не важаха. Не бих могъл да измина повече от няколко метра. Единствената ми възможност лежеше от другата страна на коридора, към малката стаичка с домашната копирна машина, топла и заредена със свежи заготовки. Онова, което щях да опитам, беше против правилата. Могат дори да те одрусат, ако те спипат, макар че всеки го е правил веднъж-дваж. „В моето състояние сигурно ще създам някое лигавещо се чудовище.

Но пък не е нужно нещастното нещо да помни кой знае колко неща. Да излезе от пещта, да изтича нагоре и да размаже установката така, че да не може да се поправи. Лесна работа!“

Но всичко това бе под въпрос, докато не стигнех до мястото, където би трябвало да се намира главата на оригинала. „Как по дяволите успявам да направя всичко това?“

Ензимният ми часовник отброяваше последните си минути, кодовете на ракетите можеха да се реактивират всеки момент… и сега имах още една, причина да бързам. Усещах вибрации през очукания си корем, които ставаха все по-мощни с всяка секунда.

Разпознах някои от тях — мотори и колела.

А други ми напомняха на тропота на тичащи крака.

След това ще откриеш, че душевното пространство е много по-голямо, отколкото си си представял.

И да, обитаемо е.

Да не си очаквал с цялото си безочие, че цялата вселена ще чака някакъв си човек?

Е, в известен смисъл, така е. Нашият космос е един от трилионите, продукт на една-единствена плодовита уникалност, чиито дъщерни черни дупки пораждат безброй други вселени, всяка от които експлодира, разширява се и се охлажда в милиарди галактики, които на свой ред създават свои собствени черни дупки и плодовити уникалности и така нататък… Естествено, че сред всички тези експерименти се е появявал и разумът, макар и далеч не толкова често, колкото си мислиш.

Още по-редки са създанията, състоящите изцяло от плът, които поглеждат нагоре към звездите и жадуват да прекосят огромните бездни празно пространство.

Най-рядко се срещат онези, които намират друг начин, подминават студения вакуум и откриват преки пътища до много по-богати области. Толкова рядко, че са на границата на уникалността. Оттук и празнотата на онова, което Махарал така драматично нарече „духовна равнина“. По-дълбок континуум, създаден от материал по-основен от енергията и материята. Граница, която той смяташе да прекрачи като бог, използвайки целия този суров материал, за да създаде рай по свой вкус.

О, вие сте уникати, вие, човеци с горещи души. Толкова сте изпълнени с дефекти. Удивително бляскави. Привилегия е да бъдете наблюдавани как започвате да се пробуждате. Как започвате да избирате.

Започна ли да подозираш кой съм?

Този глас, който погрешно прие за водач… скоро ще откриеш, че „аз“ никога не давам команди, нито дори предложения. През повечето време аз предимно предвиждам, коментирам и предричам.

Не, не съм твоят Вергилий. Не съм ментор или извор на мъдростта. Аз съм твоето ехо, ти-който-беше-Албърт-и-нещо-повече. Начин да си спомняш неща, които още не си научил. Едно от многото удобства, с които скоро ще започнеш да свикваш все повече, където парадоксът е нормален факт от живота.

Обратно в орто-момента — все още движейки се напред с подскоци и внезапни спирания — събитията скоро ще достигнат до кулминацията си. Още само три маха на махалото на Йосил, докато брациерът трупа енергия, готвейки се да изригне независимо дали човешки отпечатък ще му даде индивидуалност. Независимо дали градът от умиращи души го очаква да го нахрани в оргия на некрофагия.

Какво, още ли те е грижа? Добре тогава, нека предскажа, че отново ще се върнеш назад, за да побутнеш събитията още малко. Действай.

Ще откриеш един зелен Албърт, който нарича себе си „франки“… по-скоро онова, което е останало от него… по-малко от час преди орто-момента. Да, точно там. Малко след като ръката му бе откъсната от затварящия се капак на мотора и той падна през покрива на вилата на Йосил в пълната с останки дневна.

Той може би се нуждае от малко окуражаване точно в този момент. Какъв подход ще използваш?

Смяташ да го сгълчиш да не се въргаля там в праха и да гледа как харлито отлита, чувствайки се победен и готов да свърши?

Е, тогава опитай да имитираш моя пророчески тон и го гледай само как реагира тоя зелен!

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му. Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъпичкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се вдигна…

О, добре. Може и да стане.

Разпердушиненият зелен се размърдва! И просто за подсигуровка ти ще продължиш да му досаждаш по време на дългото му пълзене в пещерата, след това по време на катеренето нагоре по стълбите и така нататък.

Само не преувеличавай ролята на това дразнене — нито пък на осъществяването, предизвикано от присъствието ти като наблюдател. Тези неща имат много по-малко значение от физическото действие в „истинския“ свят на причината и следствието. Зеленият би могъл да извърши всичко това и без твоята/моята/нашата намеса!

Няма значение. Ще го направиш и ще го вбесиш. Това може да помогне да бъдат спасени милиони животи и да отклони Постоянната вълна към друга съдба. Така че непременно действай.

Сега може би ще се върнеш няколко часа назад до момента в апартамента на Пал и ще прошепнеш на зеления да обърне глава и да се заслуша в решителния момент. Може би… о, разбира се, че ще го направиш.

Винаги се месиш още от самото начало. Това е част от научаването. От ставането.

Обратно в орто-момента — минал е още един мах, подобно на тиктакане на гигантски часовник. Изненадващи резонанси разбъркват Постоянната вълна, пораждайки загриженост у двамата изпаднали в пат противници. Навсякъде амплитудите на вероятността рухват като квантови плочки за домино.

Битката е приключила. Тя вече не е под техен контрол.

За Йосил новината е гибелна. Ракетите може изобщо да не бъдат изстреляни! Няма да има дъжд от вируси, който да покоси милиони и да нахрани брациерния лъч, когато пристигне там. Реейки се над града, той ще ожъне само трохи. Няколкото хиляди, които умират всеки ден, ще открият, че отвъдният свят няма нищо общо с онова, на което са ги учили в черквата! Но Йосил е отчаян, защото такова мижаво подкрепление никога няма да даде на брациера силата, от която се нуждае, за да се превърне в духовен бегемот, способен да подчини душевното пространство на могъщата си воля.