Мисля усилено и се мъча да разбера за какво намеква.

Нещо по-сериозно от икономически колапс?

— Колко… колко време може един дубъл да събира нови спомени, докато не стане невъзможно да ги прехвърли?

Похитителят ми кимва.

— Отговорът зависи от първоначално впечатаната личност. Но си на прав път. След време душевното поле на голема започва да се изкривява и се превръща в нещо друго.

— В нова личност — промърморвам аз. — Сума ти народ може да се разтревожи от подобна възможност.

ДубМахарал ме наблюдава, сякаш преценява реакциите ми. Но за какво?

Обмислям сегашното си положение и съм учуден от спокойствието, с което приемам всичко.

— Сложил си нещо в поддържащата течност. Седатив?

— Слабо успокоително. Двамата с теб имаме да вършим работа. Не е в твоя полза да се вълнуваш прекалено. Когато си превъзбуден, имаш склонност да постъпваш непредвидимо.

Хм. Клара твърди абсолютно същото. Мога да го приема от нея, но не и от този палячо. Седатив или не, ще се „превъзбуждам“, когато си искам, по дяволите.

— Говориш, сякаш сме се срещали и преди.

— О, да. Не че би се сетил. Първият път, когато се срещнахме, беше много отдавна и не в тази лаборатория. А за всички останали пъти… нямам спомени.

Как да реагирам на подобна новина, освен да зяпна? Това означава, че аз не съм първият Албърт Морис, отвлечен от Махарал. Трябва да е свил и няколко други копия — някои от онези, мистериозно изчезнали през годините — и ги е изхвърлил на боклука, когато е приключил с тях…

… но какво е приключвал? Не ми се вярва обичайните перверзни да са в негов стил.

Рискувах да изкажа предположение.

— Експерименти. Крадял си дубълите ми и си експериментирал с тях. Но защо? Защо точно аз?

Очите на Махарал са като стъклени. В тях мога да видя отражението на собственото си лице.

— Поради много причини. Една от тях е професията ти. Най-редовно губиш висококачествени големи, без да се тревожиш особено много за тях. Щом работата ти върви, лошите са хванати и клиентът си плаща, отписваш няколкото необясними загуби като част от работата. Дори не докладваш за тях на застрахователите си.

— Но…

— Разбира се, това не е единствената причина.

Казва го с тона на някой, който знае какво ще кажа и е уморен от непрекъснатите повтаряния, сякаш му се е налагало отново и отново да ми обяснява едно и също. От това ме втриса.

Мълчанието продължава. Може би чака? Изпитва ме? Може би трябва да се досетя за нещо само от данните, които са изложени пред мен?

Първоначалното почервеняване от изпичането е отминало. Той стои пред мен в обикновен сив тон и изглежда умерено свеж… но не напълно. Някои от подкожните петна не са изчезнали. Какъвто и процес да е бил използван за възстановяването на elan vital, той е неравномерен. Несъвършен, като филмова звезда, подложена на поредната си пластична операция. Отдолу си личат следите от необратими износвания и повреди.

— Трябва… да има ограничение. Ограничение в броя на възстановяване на клетките.

Той кимва.

— Винаги е било грешно да се търси спасение само чрез грижи за тялото. Това са знаели дори и древните, по времето, когато човешкият дух е имал един-единствен дом.

Дори те са разбирали, че вечността се постига не чрез тялото, а чрез душата.

Независимо от проповедническия тон разбирам, че влага в думите си колкото духовен, толкова и технологичен смисъл.

— Чрез душата… Искаш да кажеш, от едно тяло в друго. — Примигнах. — От оригинал към тяло, различно от оригинала ли?

Той съкрушено отпуска рамене.

— Значи си направил друго откритие. Много по-значимо от продължаването на срока на годност на голема.

— Продължавай — казва той.

Думите с неохота напускат устата ми.

— Ти… ти мислиш, че можеш да продължиш да съществуваш безкрайно, без реалния си аз.

На стоманеносивото лице се появява доволната усмивка на учител, радващ се на правилната догадка на любимия си ученик. И същевременно тя е смразяващо жестока.

— Реалността е въпрос на гледна точка.

Аз съм истинският Йосил Махарал.

Това е първата ми възможност да издиктувам доклада си, след като едва успях да се измъкна от бъркотията в „Универсални пещи“.

Говоренето на старомоден самописец ми се струва не особено подходящ начин да загубя ценното си време, особено когато бягам. Колко по-удобно им е на специалните сиви детективи на Албърт, снабдени с шикозни субвокални записващи устройства и вграден подтик да описват всичко, което виждат и мислят в реалновремево сегашно време! Но аз съм само домакински зелен, дори и след като съм се пребоядисвал на няколко пъти. Евтин боклук. И ако трябва да опиша своята нищожна роля във всичко това, ще се наложи да го правя по трудния начин.

Което ме навежда на въпроса за наградата. Описание за кого?

Не за създателя ми истАлбърт, който със сигурност е мъртъв. Нито за ченгетата, които ще ме подложат на дисекция в мига, в който ме видят. Както и сивите ми братя. По дяволите, втриса ме само като си помисля за тях.

Защо тогава да си правя труда да рецитирам всичко това? Кой ще го е грижа?

Може и да съм франки, но не мога да престана да си представям Клара, биеща се някъде в пустинята, без да подозира, че истинският й любовник е бил изпарен от ракета. Тя заслужава съвременната утеха — да чуе за това от призрака му. Ще рече, от мен, тъй като аз съм единственият останал дубъл. Дори при положение, че изобщо не се смятам за Албърт Морис.

И ето го пред теб, скъпа Клара. Написано от призрак писмо, което да ти помогне да преминеш през първия етап на мъката. Бедният Албърт си имаше своите трески за дялане, но поне бе свестен. И имаше работа.

Бях там, когато се случи — имам предвид „атаката“ срещу „Универсални пещи“. Стоях във фабриката и гледах как на не повече от тридесетина метра от мен сивият номер две побягна, целият на петна и обезцветен от нещо ужасно, което мърдаше в корема му и сякаш всеки момент щеше да избухне. Профуча покрай нас, като едва погледна към мен и пора-дубъл на Пал, застанал на рамото ми. А бяхме минали през самия ад, за да се промъкнем вътре и да го спасим!

Без да обръща внимание на виковете ни, той се огледа като луд и намери онова, което търсеше — място, където да умре, без да нарани никого.

Да де, никого с изключение на онзи беден шофьор на самотоварача, който така и не разбра защо изведнъж на един непознат му е скимнало да му се завре в задника. И това беше само първата неприятна изненада за нещастника. Гигантският дубъл-работник изрева и започна да се уголемява, надхвърляйки неколкократно първоначалните си размери, като надуван балон… като някой анимационен герой, духащ прекалено силно собствения си пръст. Помислих си, че горкият самотоварач всеки момент ще експлодира! Тогава с нас щеше да бъде свършено. С мен поне със сигурност. И с всички във фабриката. В „Универсални пещи“. Може би дори с всички дубъли в града?

(Представете си само как всички архита сами си вършат работата! Разбира се, знаят как. Но всеки е свикнал да бъде мнозина и да живее няколко живота успоредно. Да бъдеш ограничен само в едно тяло направо ще ги подлуди.)

За наше щастие, злополучният самотоварач престана да се надува в последния момент. Оглеждаше се с опулените си очи като някаква огромна изненадана риба, сякаш си мислеше: „Това го няма в договора ми“. След това душевният му пламък угасна. Глиненото тяло потръпна, вдърви се и замръзна неподвижно.

Господи, ама че начин да си отидеш.

Последва същински ураган от хаос и пищящи аларми. Машините се изключиха. Големите-работници зарязаха работата си и фабриката се напълни със спасителни отряди, които се заеха да ограничат пораженията. Видях прояви на безразсъдна храброст — по-точно, щеше да бъде храброст, ако екипите не бяха дубликати-еднодневки. Но въпреки това трябваше кураж, за да доближиш подпухналото туловище. От пропуканото тяло бликаха тънки пръски. Всеки дубъл, върху който паднеше дори капчица, падаше в агония на земята.