Начинът, по който го каза, не ми хареса.

— Какво искаш да кажеш с това „вече не си привързан“?

Махарал се намръщи, но виждах съвсем ясно, че зад изражението му се крие и частица удоволствие. Може би дори не осъзнаваше колко се радва да ми съобщи новината.

— Искам да кажа, че сте мъртъв, господин Морис. Вашето оригинално тяло бе превърнато в пара през нощта на вторник срещу сряда при ракетна атака, унищожила дома ви.

— При… какво?

— Да, нещастни ми събрат-артефакт. Също като мен, сега ти си — както се изразяват — призрак.

„Дъгоцветния салон“ бе зловещо празен.

Няколко холопроектора бяха оставени включени и осветяваха дансинга и Ямата на злобата с извиващи се образи, подобно на някакви многоизмерни пейзажи на Дали, из който бродеха еротични фигури, притежаващи прекалено много крайници. Но без гърмящия керамопънк проблясващите форми изглеждаха твърде жалки. Мястото просто бе създадено за тълпи — гореща преса за неколкостотин ярко оцветени тела, носещи своите постоянни вълни открити, ултравъзприемчиви и свръхчувствителни, като ярките емоции на тийнейджърите.

— Чудя се кой ли ще поеме това място — обади се палоидът. — Мислиш ли, че Ирена има наследници или е оставила завещание? Дали всичко това няма да се обяви на търг?

— Защо? Да не искаш да ставаш кръчмар?

— Изкусително е. — Той скочи от рамото ми на широкия бар от лакирано тиково дърво. — Но може би не притежавам необходимите качества.

— Имаш предвид търпение, съсредоточеност и такт — отвърнах аз, докато се оглеждах. Зад бара бяха подредени всевъзможни тръби, канелки, бутилки и дозатори за интоксиканти, еуфорици, стимуланти, изравнители, ускорители, забавители, депресанти, антидепресанти, миопици, стигматици, зилотропици, хистерогени…

— Разби ме, Албърт. Макар че представата на Ирена за такт бе доста специфична. Същата като на сводниците, биячите и ченгетата. Да им го начукам на всичките.

— Нихилист — измърморих аз, докато продължавах да изучавам етикетите на главозамайващата колекция буламачи. Търсенето не се очертаваше да е от най-лесните. Разнообразието от боклуци, с които можеш да натъпчеш едно глинено тяло, никога няма да спре да ме смайва и несъмнено е поразило и откривателите на дубъл-технологията, когато хората се захванали да модифицират пещите в домашни условия. Можеш да настроиш голема си така, че да реагира невероятно на алкохол или ацетон, на електрически или магнитни полета, на звукова или радарна стимулация, образи или аромати… да не говорим за хилядите специално, изработени псевдопаразити. С други думи можеш да блъскаш, скубеш или задавяш Постоянната вълна по безброй начини, които биха били фатални за органичното ти тяло, и да прехвърлиш ярки спомени у дома в края на тежкия и изнурителен ден.

Нищо чудно, че има пристрастени към изживяванията. В сравнение с тях коктейлите между опиати и алкохол, които разни мрачни типове си правели по времето на дедите ни, приличат на доза витамини.

— Нихилист? Как смееш да ме наричаш така? Хей, приятел, кой стои тук и си хаби собствения си живот, за да ти помогне?

— И наричаш това кибичене помощ? Какво ще кажеш да подушиш малко зад бара?

В отговор той се озъби, но в крайна сметка скочи в другия край на бара и започна да души и да преглежда етикетите, без да престава да се оплаква на висок глас, че му ставам длъжник. Естествено изобщо не му се вързах. Личното пристрастяване на приятеля ми беше да се мотае и души насам-натам в света на тайните. След събитията от последния час изглеждаше по-щастлив от всякога.

„Надявам се да успее да прехвърли всичко това“ — помислих си аз, като си спомних за истПал, прикован към животоподдържащия си стол. Направо щеше да се побърка от кеф при спомена за стария Хор, падащ по задник от буса, а и би могъл да разсее мъката на Клара, като й разкаже как сме прекарали тези призрачни часове…

„Не, не трябва да мисля за нея. А и Клара ще си спомня за Албърт с обич. А това е повече от всички видове безсмъртие, за който съм чувал. Много повече безсмъртие, отколкото може да получи тъкмо това зелено франки.

Но пък и кой иска да живее вечно?“

Продължавах да се възхищавам на разнообразието субстанции, събрани зад бара. Явно Ирена бе имала истинско политическо влияние, за да държи всичко това. Токсичните тук бяха повече, отколкото в някогашния щат Делауер.

— Пипнах го! — обяви палоидът и изрази триумфа си със самодоволно задно салто. Побързах към неговата половина на бара, където се мъдреше огромна редица кранове — също като онези за наливна бира в кръчмите за истински хора. На единия от тях пишеше „Кетонен коктейл“.

— Хм, би могло и да е това. Ако беше казала „кетонена канелка“.

— Сигурен ли си, че беше „капак“?

— Абсолютно. — Побутнах внимателно крана. Не изгарях от желание да разлея и капчица от онова, което предлагаше. На евтиното ми зелено тяло — макар и подновено и пребоядисано — нямаше да му понесат повечето от екзотичните напитки, предлагани в заведението.

— Капакът… — започна палоидът.

— Знам, тъкмо това проверявам. — Кранът имаше голям декоративен край, оформен като заострена месингова тръба. Завъртях я на едната страна, после на другата. Тя помръдна малко, след което спря. Дори и след като натиснах с всички сили.

Тъкмо щях да се откажа, когато си помислих дали няма някаква комбинация, подобно на китайските кутии-главоблъсканици.

Опитах няколко завъртания, дърпания и бутания. Имаше някакъв прогрес, което потвърди предположението ми. Постепенно накрайникът тръгна нагоре, разкривайки някакъв цилиндър, покрит с нарези. Физическо хранилище, подобно на пиезомеханичните записващи устройства, които Албърт задължително слагаше на сивите си копия. По-сигурно от всяка електроника. Ирена явно бе схванала, че светът на дигиталните данни е прекалено вятърничав, за да му се доверяват истински тайни. Сигурността чрез кодиране е просто една лоша шега. Ако искаш да задържиш нещо далеч от любопитни очи, напиши го на лист. И скрий листа в кутия.

„Дано само не иска някакви идентификации или да е програмирано да се самоунищожи.“ Когато умиращата Ирена ми каза за скривалището, си помислих, че е някакво разкаяние пред смъртта — или може би малка кармична застраховка. Но можеше да има и друго обяснение. Капан. Дребнав акт на отмъщение заради последния й червен дубъл.

Ако можех да се потя, в краката ми сигурно щеше да има локва.

— По-добре стой настрана, Пал.

— Вече съм го направил, приятел. — Гласът му се разнесе някъде от другия край на бара, на повече от десет метра от мен. — Иначе съм винаги с теб, да знаеш.

Коментарът му почти ме разсмя. Почти.

Не дишах, докато правех последните няколко завъртания, докато накрая…

… месинговият капак се отдели и разкри кух тайник, в който беше натъпкано нещо. Облекчено издишах и се покатерих на бара.

Беше тънък пластмасов цилиндър. На края му, закрепен с кламер, се мъдреше хартиен етикет: „Бета“.

— Върхът! — възкликна палоидът, скочи обратно на бара и започна да опипва със сръчните си лапи-ръце останалите кранове. — Бас държа, че е криела какво ли не тука. Може да е имала странично занимание и да е изнудвала политици! Само си помисли — в бизнес като нейния между кетъринга и перверзните могат да се научат доста пикантерии, които да ти струват гласове, ако се разчуе!

— Правилно. Продължавай. — Сякаш на Пал му пукаше за политиците. — Само внимавай.

Сега бе мой ред да се отдръпна предпазливо, когато той се зае да бърника крановете за отрова един след друг. Всякакви по-нататъшни предупреждения щяха да бъдат безсмислени, така че го оставих с радост да рискува недълговечното си тяло според прищевките си.

— Ще бъда в офиса на Ирена — казах му аз.

Бяхме минали покрай него на път към бара — претрупан с апаратура информационен център, позволяващ наблюдение на всяко кътче от сградата. (Засмях се, когато видях как палоидът едва избегна пенливия душ от един от крановете, докато продължаваше да търси още скривалища.) Имаше и от онези шунтове, които бе споменал сивият в отчета си — устройствата, които дават на дубъла пряка (е, така да се каже) връзка с компютър. Ако се вярва на изчетените от мен материали по въпроса, преимуществата са твърде съмнителни. Лично аз бих предпочел да надяна чадор.