За щастие, имаше и обикновени мрежови конзоли. Няколко бяха оставени включени и подсказваха, че мястото е било напуснато много бързо. Нямаше да ми се наложи да се разправям с пароли и разни подобни глупости. Хакерството е адски старомодно и досадно занимание.

А и без това първата ми спирка беше пред един прост аналогов четец. Цилиндърът пасна идеално в гнездото. Дали имаше улики, обясняващи защо някой е нагласил атаката срещу „Универсални пещи“? Или за много по-тежкото престъпление — убийството на истинския Албърт Морис?

Щом включих четеца, във въздуха пред мен изскочи първото холоизображение. „Ето значи как изглежда «вайс Колинс». Нещастникът се оказа прав за този образ. Карирани дрехи върху карирана кожа… уф!“

И същевременно се долавяше дяволското му лукавство. Някои хора се крият, като се правят да изглеждат абсолютно безлични. Такива, че да ги забравиш на мига. Но можеш да постигнеш абсолютно същото, като се нагласиш така, че на останалите да им е противно да те гледат. Но въпреки всичко все още не можех да разбера как този портрет би ми помогнал да отговоря на който и да било от въпросите.

„Дали Ирена бе права, че вайс Колинс е бил представител на знаменития крадец на дубъли Бета?“

Сетих се за последната си среща с един от неговите бързо разпадащи се жълтури, заседнал в отходната тръба на Телър Билдинг. Бърбореше някакви несвързани неща за измяна и за някой, който се наричаше „Емет“. Албърт бе забравил за това, увлечен в други задачи.

Не забелязах особена прилика между жълтура и лицето от холоизображението пред мен — квадратно, подло и покрито със заслепяващи пресичащи се разноцветни ивици. В архива на Ирена имаше няколко десетки снимки, отбелязаните на тях дати показваха дните, в които конспираторите се бяха срещали на задната седалка на някаква лимузина — от време на време и с трети присъстващ, който приличаше на евтино бяло копие, на Джинийн Уоммейкър; Тези моментни снимки върху старите химични емулсии бяха най-доброто, с което Ирена бе успяла да се сдобие, докато внимателно бе държала под око съюзниците си.

„Всъщност не чак толкова внимателно. Дали изобщо се е опитвала да проследи Колинс по обществените камери?“ — питах се аз. Първата стъпка — проследяването на лимузината до агенцията за даване на коли под наем — изглеждаше съвсем очевидна.

О, на Албърт би му харесало подобно предизвикателство! Щеше да започне с фиксираните точки във времето и пространството, да съсредоточи вниманието си до степен на изпадане в транс и да проследи карираните дубъли на Колинс, обзет от жажда да разбере какви трикове използват, за да прикрият следите си, и доволен и от най-малкия им гаф.

Мисля, че бих могъл да го направя в празния офис. Но дали исках да го направя? Това, че бях наследил спомените на Албърт и някои от уменията му, не означаваше, че аз съм той! А и ракетата бе унищожила не само къщата на Албърт. Всичките специализирани програми, с които Морис успяваше да следи дубъли и хора в огромния мравуняк на града, си бяха отишли с Нел.

Понякога ми се иска гражданите на ТЕЗ да не са толкова безгрижни и свободолюбиви. На други места регулацията и наблюдението са на по-високи нива. Всеки произведен в Европа голем има истински транспондер, а не някакви си жалки идентификационни импланти. Онези големи са фабрично регистрирани на собственика си и могат да бъдат следени по сателит от времето на активиране до стопяването им. Винаги се намират начини да се мами, разбира се, но поне детективите имат откъде да започнат.

От друга страна, имах основателна причина да живея тук. Тиранията може просто да е излязла във ваканция. Би могла да се върне — отначало в едно кътче на света, после — в друго. А демокрацията съвсем не е пълна гаранция срещу нея. Но в ТЕЗ на „властта“ винаги се е гледало подозрително. По-скоро биха убили някого, след което ще започнат всичко от нулата.

Преглеждах снимка след снимка, показващи как Ирена и останалите заговорници дискутират стратегемата за привидно законния промишлен шпионаж — или поне така си е мислела тя. Но съюзниците й бяха имали други планове — да манипулират Ирена заради ресурсите й и Албърт Морис — заради уменията му. Както и фанатиците Гадарен и Лум, които да поемат първоначалните обвинения.

Тъй като бях срещал последните двама, знаех, че всеки първокласен следовател ще заподозре нещо нередно. Те просто не бяха достатъчно компетентни, за да саботират „Универсални пещи“. И макар че Гадарен би могъл да разполага с мотиви да унищожи УП, Лум желаеше да „освободи робите“, а не да ги унищожава. Всяко достатъчно умно ченге щеше да види в тях просто будали, на които им е бил извъртян гаден номер. Бета бе нагласил Ирена да поеме удара, след като първата защитна линия падне.

„Тя е разбрала всичко това в мига, когато е видяла снощните новини. Почукването на вратата е дошло едва след няколко часа. Би могла да остане и да помогне на следователите да разнищят още следи. Но Бета я е познавал прекалено добре. Отмъщението не би имало смисъл. Важно е било само уреждането с «Последни възможности» на подробностите около «безсмъртието».

Е, значи аз трябва да почистя след нея… и след Албърт. И…

И май ще излезе, че в крайна сметка животът ми продължава да изтича в чистене на кенефи.“

Всъщност Ирена бе свършила добра работа с тези снимки в едър план на Бета — стига това наистина да бе той. Може би сбърканият ми мозък гледаше на нещата по различен начин, но по-важно ми се стори да изуча лицето, отколкото да се мъча да го проследявам от една камера на друга.

Добре. Въпрос номер едно — наистина ли „вайс Колинс“ е Бета, прочутият крадец на големи и авторски права? Червената Ирена изглеждаше убедена. Може да бяха имали дълги и доходоносни делови отношения. А и не ми бе трудно да си представя как прагматичната Джинийн Уоммейкър решава да престане да се бори срещу Бета и вместо това да обедини усилията си с него. Та нима те двамата не бяха в кажи-речи един и същи бизнес? От кетъринг до удовлетворяване на перверзни?

Свързах четеца с компютъра на Ирена и получих бърз отговор, когато попитах за наличието на някои стандартни процедури за обработка на изображения. После поисках увеличаване на образа.

— И това ако не е интересно… — промърморих.

Очевидно Колинс бе използвал напълно различни схеми да украсява лицето на дубълите си на всяка от първите пет срещи с Ирена. Но на последните три мотивът на кожата оставаше един и същ. „Кой от елементите е важният? — зачудих се. — Първоначалното разнообразие? Или фактът, че после му е писнало да сменя шарките?“

Не разполагах с ресурси да извърша математическо-конфигурационен анализ на пресичащите се ивици и да определя дали в тях не е заложен някакъв код. Щеше да бъде, сякаш Бета да носи шифровани улики върху кожата си и да предизвиква неприятелите си да ги разшифроват. Вайс Каолин разполагаше с ресурси за подобен анализ, а аз работех за него. Бих могъл да препратя данните на магната за секунди, само с произнасянето на една-единствена команда.

— Увеличи — наредих вместо това на компютъра и оставих погледът ми да определи къде — карираната кожа на лявата буза на последната снимка на „вайс Колинс“.

Нел ми липсваше. И особено всичките й чудесни автоматични инструменти, които пазеше в леденото си ядро, готови да бъдат използвани от Албърт. Но с помощта на няколко евтини заместителя, изровени в интернет, успях да получа доста добра картина на глинената повърхност, която се оказа много фино загладена, с еластична, обработена от пещта текстура. Много високо качество. Бета можеше да си позволи скъпи тела.

По дяволите, знаех го. Това не беше нещо важно или ново. „И какво от това? Не съм Албърт Морис. Какво ме кара да си мисля, че мога да играя ролята на частен детектив?“

Преди да се откажа, реших да използвам същите инструменти върху по-ранните изображения. Дали беше някакво предчувствие?