И зяпнах.

Текстурата бе съвсем различна! По-груба. И този път имаше безброй мънички издатини, ред след ред, най-малко по хиляда на линеен сантиметър. Пиксел-емитери, сетих се. Като онези в умните тъкани, които си сменят цвета при дадена команда. Само че тези лежаха направо върху напълно нормално изглеждаща сива псевдоплът. Именно тези елементи създаваха каретата. Някои ставаха тъмни, други — светли, и заедно създаваха илюзията за пресичащи се ивици.

Така значи. Дори да бях използвал старите записи на камерите да проследя Колинс до, да кажем, агенцията за коли под наем, неминуемо щях да го изгубя. Щеше да настъпи един момент, когато той щеше да изчезне сред тълпата в някое скрито ъгълче. И щях да се оглеждам за карирани физиономии — а той щеше да си е сменил оцветяването на мига! Обзалагам се, че е имал и надуваеми протези под кожата си, с които също толкова бързо би могъл да смени и чертите на лицето си. Никаква нужда от бързо пребоядисване, маски и козметики в стил Албърт.

О, Албърт се гордееше с умението си да изчезва от поглед и да заличава следите си. Но Колинс — или Бета — го беше изпреварил с цяла обиколка! Това бе достатъчно, за да ми се прииска да се смея или да плача за бедния Ал, който си се представяше като някой Шерлок пред Мориарти в образа на Бета. Изобщо не беше дорасъл до това ниво.

Много впечатляващо. Но защо Бета бе спрял да използва този трик и беше минал на дубъли, които бяха по-луксозни, но не чак толкова ловки? И защо бе избрал да наеме сивия Албърт Морис да извърши всички онези стари номера с потулването, вместо да се заеме сам? Отново проверих изображението. Последните три снимки на Колинс бяха различни, спор нямаше. Можеше да се види дори по изражението — самодоволната усмивка, която изглеждаше съвсем естествена, ми се стори престорена на последните снимки.

Ех, ако срещите се бяха състояли в клуба! Ирена щеше да направи пълни холорадарни сканирания, да запише гласа му, ритъма на говора, движението на ръцете… всички онези дребни навици, които човек взема със себе си, когато се копира в глинените кукли. Следи, които са почти толкова уникални, колкото и самата Постоянна вълна. Дали Ирена или Уоммейкър бяха забелязали разликите? Или не бяха забелязали, че нещо се е променило?

А жълтият в тръбата на Телър Билдинг… той не твърдеше ли, че някаква беда се е стоварила върху Бета още преди двамата с Блейн да нападнем мястото?

Погледнах към монитора, показващ главното помещение на „Дъгоцветния салон“. Миниголемът на Пал си правеше купон и припяваше на отвратителната музика, носеща се от озвучителната система на дансинга, като продължаваше да пъха муцуната си във всяка ниша и скришно местенце, допълвайки насъбралата се вече колекция от метални джунджурии, отмъкнати от различните части на бара. Засега по пода се виждаха да текат само няколко слаби поточета зловредни флуиди. Но с това темпо можеше да унищожи всички запаси, преди да им е изтекъл срокът.

Малката подигравка тръсна поредния декоративен цилиндър на бара и погледна през него, докато монотонно напяваше някакъв лесно запомнящ се химн, почитан от нихилистите много преди да бъде роден който и да е от нас. Застана на задните си лапи и зави към тавана:

— Животът е лимон и си искам парите обратно!

Хей, това се отнасяше и за мен. Точно по този начин се чувствах вече повече от двадесет и четири часа. Но дори и да можех да получа някакво обезщетение за така наречения си живот, на чия сметка щеше да отиде то?

Натиснах копчето на бюрото.

— Пал! Добре ли си?

Побъркващият ритъм автоматично заглъхна. Той се обърна и ми се ухили.

— Чудесно, стари приятелю! Намерих още няколко тайника. — Държеше цилиндър като този, който бе у мен. — Предчувствието ми се оказа вярно! Ирена се е заела да изнудва двама от общинарите.

— Нещо по-така?

— Не. Би представлявало интерес преди всичко за местните. Продължавам да се надявам да попадна на нещо за президента. Но последното, което намерих, са само снимки на деца. Семейни, не някаква порнография. — Палоидът сви рамене. — А при теб как вървят нещата? Нещо полезно?

Полезно ли? Канех се да отговоря отрицателно, когато още едно странно предчувствие се пресече с резонанса на мутиралата ми Постоянна вълна. Със серия бързи примигвания наредих на компютъра да извика две изображения на Колинс-Бета — ранно и късно — и започнах да местя очи от едното на другото.

— Не съм сигурен, но…

Отляво бе изображението на Бета-хамелеона с хилядите пиксел-емитери върху сивата кожа, позволяващи моментална смяна на цвета. Другото лице на пръв поглед изглеждаше същото. Но отблизо се виждаше, че карираният мотив е просто нарисуван върху нормалната сива…

„Чакай малко“ — казах си, като забелязах няколко следи от изтъркване при брадичката на по-новия голем на Колинс. Нищо необичайно. Глината се драска лесно и не може да се възстановява сама. Понякога в края на деня целият си в драскотини и пукнатини, същински лунен пейзаж. Но тези мънички драскотини блестяха. Допълнителното увеличение разкри частици от сиво покритие, което се люпеше от повърхност с различна тоналност — пак приличаща на метал, но по-ярка. Не точно сребро. Нещо по-скъпо, като например бяло злато.

Или платина.

— Е? — извика палоидът отдолу. — Какво си се умислил?

Повече не исках да казвам нищо. Един дявол знае с какви подслушвателни устройства ме бе натъпкал Енеас Каолин, след като бе така любезен да удължи срока на псевдоживота ми. По дяволите, още нямах ни най-малка представа какви са мотивите му да ме изпрати „да открия истината“.

— Може би е време да се махаме оттук, Пал — казах аз, като внимателно подбирах думите си.

— Така ли? И накъде отиваме?

Замислих се. Имахме нужда от особен вид помощ. От такава, за съществуването на която не подозирах до вчера, когато бях само на няколко часа.

За щастие, движението от и към бойното поле беше много оживено — от продоволствени композиции и трипалубни туристически автобуси до бусове и спортни велосипеди. Въздушното движение обаче беше строго ограничено, а мястото се намира доста далеч от града, което правеше пращането на дубъл чак дотук безсмислено. Щеше да му стигне време само да се помотае малко преди да прати главата си обратно.

За истинските запалянковци — и новинарите — бе по-добре да идват лично, което обясняваше редицата скъпи хотели, увеселителни центрове и казина недалеч от главния портал с високите му наблюдателни кули, гледащи към бойното поле. През нощта музиканти свирят импровизации, акомпаниращи блясъците и грохота, издигащи се над укреплението.

Както споменах, това си е съвсем обикновена военна база. Вземете си и семейството!

За последните няколко километра хванахме стоп. Взе ни разнебитена каравана с дванадесет колела и хриптящ каталитичен двигател, който вонеше от някаква незаконна петролна конверсия. Шофьорът, тъмнокафяв здравеняк с мазна къдрава коса, ни посрещна с широка усмивка.

— Няма да минавам покрай хотелите — обясни ни той. — Ще отбия към Лагера на кандидатите.

— Ние също сме натам, сър — обясних му аз с лек поклон — все пак той бе истински, а аз се преструвах, че не съм. Шофьорът ни изгледа от глава до пети.

— Нямате вид на кандидат-новобранци. Що за модел сте вие? Да не би да сте Стратези?

Кимнах и здравенякът прихна.

— Кандидат-генерали, мотаещи се загубени из пустинята! — Насмешливият му тон обаче не звучеше особено приятелски.

Скоро се сблъсках и с друг проблем. Веднага щом се качихме, в лявото ми око започна да примигва малка светлинна. За първи път от почти два дни имплантът ми хващаше годна за използване носеща вълна и искаше разрешение да отговори. Три почуквания по зъбите и можех да проверя какво е станало с унищожения ми дом и защо аматьорите криминалисти са ме свързали със саботажа в „Универсални пещи“. И най-важното от всичко — само след мигове щях да мога да разговарям с Клара!